Джоузеф Файндър
Параноя (75)

75.

Знаех какво се е случило. Обмислях нещата и колкото по-ясна ми ставаше картинката, толкова по-ядосан ставах и толкова по-бързо и опасно карах.

Ако не бях показал на Уайът листа на Камилети с договорените условия, той нямаше да знае за съществуването на „Делфос“ — компанията, която „Трайон“ се готвеше да изкупи. И колкото повече си напомнях това, толкова по-зле се чувствах.

По дяволите, трябваше да покажа на Уайът, че всичко между нас е свършило. Вече не работех за тях.

Отключих вратата на апартамента си, запалих осветлението и се отправих към компютъра, за да изпратя незабавно имейла.

Само че нямаше как да стане.

На стола пред компютъра седеше Арнолд Мийчъм, а двама бабаити с ниски прически методично разпердушинваха жилището ми. Личните ми вещи бяха разпилени навсякъде. Книгите ми бяха свалени от етажерките, CD и DVD плейърите бяха разглобени, дори капакът на телевизора беше свален. Изглеждаше сякаш някой е подивял и е започнал да хвърля безразборно всичко, което му е попаднало, с единствената мисъл да нанесе максимални поражения.

— Какво правите?!

Мийчъм спокойно вдигна поглед от екрана и бавно каза:

— Никога не си позволявай да ме подценяваш!

Трябваше да се махна бързо оттук. Извъртях се рязко, хвърлих се към вратата, но миг преди да изскоча навън, трети тип, когото досега не бях видял, я затвори с трясък и застана пред нея; наблюдаваше ме внимателно.

Нямаше друг изход, ако изключим прозорците, а засега падане от двайсетия етаж не ми изглеждаше добра идея.

— Какво искаш? — попитах Мийчъм.

— Да не си въобразяваш, че можеш да скриеш нещо от мен? — попита ме и той. — Няма начин. Нямаш депозитна касета, нямаш никаква дупка, в която да си в безопасност от нас. Виждам, че си съхранил всичките ми имейли. Не знаех, че съм ти толкова скъп.

— Разбира се, че съм ги съхранил — сопнах се. — Аз пазя копия на всичко.

— Шифроващата програма, която си използвал, за да кодираш бележките от срещите с Джудит, Уайът и мен… май не ти е известно, но тя беше разбита преди около година. Вече се предлагат много по-надеждни.

— Е, слава богу — казах саркастично. Опитвах се да говоря, сякаш не се е случило нищо особено. — Защо ти и момчетата ти не се махнете от апартамента ми, преди да съм извикал полицията?

Мийчъм изсумтя презрително и мръдна пръст, сякаш ме викаше да се приближа.

— Не! — Поклатих упорито глава. — Казах ти, че искам…

Долових с периферното си зрение някакво светкавично бързо движение, след което нещо се заби в тила ми. Свлякох се на колене. Пред очите ми се разстла кървава мъгла. Замахнах слепешката с ръка, с надеждата да сграбча нападателя си, но докато завършвах замаха си, в десния ми бъбрек се заби ботуш. Тялото ми беше прерязано от остра болка и рухнах по очи върху персийския килим.

— Не! — изохках.

Нов ритник, този път в тила ми, невероятно болезнен. Пред очите ми се пръсна облак от светли точки.

— Махни ги от мен — простенах аз. — Кажи… му… да… спре. Иначе още малко и ще започна да говоря.

Нищо друго не ми идваше наум. Главорезите на Мийчъм едва ли знаеха нещо за онова, в което бяхме забъркани двамата с него. Тя бяха просто биячи. Мийчъм едва ли би искал да ги посвещава в делата си. Може и да знаеха нещо и да се досещаха за друго, така че малко допълнителна информация щеше да ги насочи точно където Мийчъм не искаше. Сигурен бях, че той иска да ги държи в пълно неведение.

Свих се и се приготвих за нов ритник в тила. Усещах метален вкус в устата си. За момент се възцари тишина — изглежда, Мийчъм им бе наредил да спрат.

— Какво искаш от мен, по дяволите? — успях да попитам.

— Сега ще излезем да се поразходим — чух гласа му.