Джоузеф Файндър
Параноя (39)

39.

Естествено за мен беше абсолютно изключено да се срещна с доктор Джудит Болтън в сградата на „Уайът“, защото всеки можеше да ме забележи да влизам или излизам от нея. Понеже вече бях излязъл на голям лов, се налагаше повече дискретност. Самият Уайът настоя за дискретност, а аз бях последният, който би се възпротивил на подобна идея.

Така че следващата събота се срещнахме в „Мариот“ — в апартамент, специално обзаведен за делови срещи. Бяха ми изпратили по имейла номера на апартамента, където да отида. Когато пристигнах, тя вече ме чакаше и лаптопът й бе включен към видеомонитора. Колкото и да бе странно, продължавах да се чувствам неспокоен в компанията на тази жена. На идване се бях отбил да ме подстрижат за сто долара и бях избрал свестни дрехи — не неофициалното облекло за уикенди.

Бях забравил колко впечатляваща бе тя — леденосините очи, медночервената коса, блестящите червени устни, лъскавият червен лак на ноктите — и едновременно с това колко безкомпромисно делово можеше да изглежда. Стиснах ръката й здраво.

— Точен си до секунда — усмихнато отбеляза тя.

Свих рамене и се усмихнах леко в отговор, за да покажа, че разбирам намека, но не виждам в него нищо забавно.

— Изглеждаш прекрасно. Успехът явно ти понася.

Седнахме край доста странната заседателна маса — изглеждаше като донесена от нечия трапезария, например моята — и тя се поинтересува как вървят нещата. Разказах й и за лошите, и за добрите неща, включително за Чад и Нора.

— Ще имаш врагове — отсече тя. — Това е нормално. Такъв е животът — хвърлиш ли запален фас в гората, като нищо може да пламне пожар.

— Но как да го изгася?

— Ще поговорим за това. В момента искам да се съсредоточим върху Джок Годард. И нека започнем с едно предупреждение, което искам да запомниш, дори да не ти остане нищо друго в главата след тази среща: той е патологично честен.

Усмихнах се неволно. Беше странно да чуя тези думи от устата на главната съветничка на Ник Уайът — такъв мошеник, че би излъгал дори на изследване на простатата си.

Погледът й проблесна раздразнено и тя се наведе към мен.

— Това не е шега. Спрял се е на теб не просто защото харесва как мислиш или му допадат идеите ти — впрочем те даже не са твои, — а защото му допада честността ти. Ти казваш каквото мислиш. Това му харесва.

— И това е… „патологично“?

— За него честността е фетиш. В неговата ценностна система, колкото си по-прям, колкото по-малко пресметлив изглеждаш, толкова по-добър играч ще се получи от теб. — Помислих си дали Джудит вижда иронията в собствените си думи, а именно че ме кара да хвърлям димна завеса в очите на Годард, като се преструвам, че съм честен. Стопроцентово синтетична честност, без грам органична тъкан в нея. — Ако той започне да долавя някакво увъртане, някаква сервилност или пресметливост в поведението ти — и ако сметне, че се подмазваш или подмилкваш — бързо ще охладнее към теб. А загубиш ли доверието му, може никога вече да не го спечелиш.

— Ясно, ясно — казах нетърпеливо. — Значи отсега нататък никакво подмилкване с него.

— Миличък, ти на коя планета живееш? — възкликна тя. — Естествено, че ще го работиш. Това е урок номер две в изкуството на изкачването в служебната йерархия. Разбира се, че ще му влизаш под кожата, но трябва да го правиш с върховно умение. Нищо очевидно, нищо, което би могло да го нервира. Защото също както кучето подушва страха, така и Годард надушва фалша. Така че в неговите очи ти трябва да се превърнеш във възможно най-прямия човек. Ще му съобщаваш горчивите новини, които хората около него се опитват да подсладят. Ще му предлагаш планове, които иска да чуе, но после няма да пропускаш да му разкриеш недостатъците им. В съвременния свят честността е рядка стока и овладееш ли умението да я симулираш, няма да има от какво да се страхуваш.

— Да бе — отбелязах сухо.

Но тя нямаше време за саркастичните ми подмятания.

— Хората казват, че никой не обичал подмазвачите, но истината е, че повечето висши мениджъри просто ги обожават, макар да им е пределно ясно какво представляват те. Това ги кара да се чувстват по-силни, вдъхва им увереност, подхранва крехкото им его. Джок Годард е в другата крайност — той не търпи подобни хора. Повярвай ми, той има доста високо мнение за себе си. Знае, че не е заслепен от суетата. Не е Мусолини, който иска да бъде заобиколен от хора, които не му противоречат. — „Да не става дума за някой от нашите общи познати“, ми се искаше да я попитам. — Погледни хората от близкото му обкръжение — умни и схватливи, но едновременно с това брутално прями и открити.

Кимнах.

— Казваш, че не обича хвалебствията.

— Не, не съм казала такова нещо. Всички хора обичат комплиментите. Но за него е важно да почувства искреността в похвалата. Един малък пример: Наполеон излязъл на лов в Булонския лес с Талейран, който отчаяно държал да впечатли по някакъв начин великия генерал. В гората гъмжало от зайци и Наполеон бил много щастлив, когато убил петдесетина. Но по-късно разбрал, че зайците не били диви — Талейран бил изпратил слугите си да купят на пазара колкото зайци могли да намерят и ги пуснал из гората — и се вбесил. И от този момент завинаги загубил доверие в Талейран.

— Ще запомня това, в случай че Годард ме покани на лов.

— Поуката е — сряза ме тя, — че когато хвалиш някого, трябвала го правиш дискретно, по заобиколен начин.

— Добре, Джудит, и без това с Годард няма да ловим зайци, а по-скоро вълци.

— В такъв случай какво знаеш за вълците?

— Чакам да ме просветлиш — въздъхнах.

— Там всичко е ясно. Винаги има водач на глутницата, лидер, условно го наричаме Алфа, но по-интересното, което не бива да забравяш, е, че йерархията винаги е подложена на доказване. Така че структурата е нестабилна. Понякога ще видиш Алфа да пуска прясно парче месо от устата си пред другите, да се отдръпва на няколко метра и да наблюдава. Така той отправя предизвикателство срещу останалите, които не би трябвало да се осмелят дори да подушат мръвката.

— И който посмее, е герой.

— Нищо подобно. В повечето случаи Алфа трябва само да го изгледа страшно. Понякога козината му настръхва. Друг път опашката му щръква. Той оголва зъби и се прави на голям и свиреп. А стигне ли се до схватка, Алфа по правило атакува най-малко уязвимото място на съперника, защото не иска да го рани тежко, а още по-малко — да го убие. Разбираш ли, Алфа има нужда от останалите. Вълците са относително малки животни и нито един не може сам да свали лос или карибу — трябва му помощ от другите. Поуката е, че става дума само за проверка.

— Преведено, това означава, че непрестанно ще ме подлагат на различни изпитания. — Господи, не диплома за бизнес администрация ми трябваше при Годард, а за ветеринарен доктор.

Тя ме погледна косо.

— Поуката, Адам, е, че проверката винаги е дискретна. Най-важна за водача на глутницата е нейната обща сила. Точно заради това епизодичните прояви на агресивност са напълно приемливи — те демонстрират издръжливостта, силата и жизнеността на глутницата като цяло. В това е важността на откровеността или стратегическата прямота. Когато правиш комплимент, постарай се да бъде деликатен и индиректен и винаги полагай усилия Годард да мисли, че чува от устата ти неукрасената истина. Джок Годард осъзнава онова, което много мениджъри не неговото ниво не разбират — откровеността на неговите помощници е жизненоважна, ако той държи да знае какво точно става в компанията му. Защото загуби ли контакт с нещата, които наистина се случват в нея скрито от погледа му, това ще е неговият край. И нека ти кажа още нещо, което е добре да знаеш. Във всяка връзка от типа „наставник — протеже“ има елемент на „баща — син“ и аз подозирам, че в твоя случай това е дори още по-подчертано. Най-вероятно ти му напомняш за неговия син, Илайджа.

Сетих се, че Годард на няколко пъти ме бе нарекъл с това име.

— На моята възраст ли е?

— Щеше да бъде. Починал е преди две години на двайсет и една. Според някои след смъртта му Годард напълно се променил. Омекнал. Работата е в това, че докато от една страна, ти можеш да започнеш да идеализираш Годард като бащата, който би искал да имаш — тя се усмихна, понеже знаеше за моя баща, — от друга, може да напомниш на Годард за сина, който той би искал още да има. Не забравяй за това, понеже може да ти се удаде възможност да го използваш. Но трябва да внимаваш — в някои ситуации той може да ти прости неща, които не би простил другиму, а в други може да бъде по-взискателен. — Тя се обърна към лаптопа си и натисна няколко клавиша. — Сега искам да внимаваш. Ще наблюдаваме няколко телевизионни интервюта на Годард, дадени през годините, като започнем от далечното минало в „Тази седмица на Уол стрийт с Луи Рюкейзър“, през няколко от Си Ен Би Си, до едно с Кати Курик в „Днешното шоу“. — На екрана бе застинал образът на много по-младия Джок Годард, някак палав и дяволито игрив. Джудит извъртя стола си, за да ме погледне. — Адам, предоставена ти е уникална възможност. Едновременно с това ситуацията, в която се намираш, е много по-опасна от всичко изживяно след постъпването ти в „Трайон“, защото ще бъдеш много по-ограничен в действията си, ще ти е почти невъзможно да оставаш незабелязан в компанията, да не говорим, че няма да можеш просто да излезеш с колеги и да почерпиш информация от неформалното общуване с тях. Колкото и парадоксално да звучи, задачата ти да събираш разузнавателна информация неимоверно се усложни. Ще ти трябват всички възможни амуниции. Така че когато приключим за днес, искам да знаеш за този човек всичко, което може да се научи за него, разбираш ли ме?

— Напълно.

— Добре — каза тя и отново ме дари с малко страшната си усмивка. — Зная, че е така. — После понижи глас до шепот: — Виж, Адам… неприятно ми е, че трябва да ти го кажа, но го правя за твое добро: Ник започва да губи търпение от липсата на резултати. Ти си в „Трайон“ вече колко седмици…? Няма значение. А той още нищо не е научил за тайните им проекти.

— Има граници на агресивността… — опитах се да обясня.

— Адам… — тихо и бавно каза тя, но в гласа й прозвуча неприкрита заплашителна нотка. — Най-искрено те съветвам да не се ебаваш с този човек.