Джоузеф Файндър
Параноя (69)

69.

Годард се носеше по коридора към директорската заседателна зала, а аз полагах неимоверни усилия да го следвам, без да подтичвам. Господи, старият пич можеше да се движи бързо като костенурка на амфетамини.

— Това скапано заседание ще си е чист цирк — промърмори той. — Извиках екипа на „Гуру“ за преглед на състоянието веднага след като научих, че се очаква да изпуснем коледния пазар. Те естествено знаят, че съм бесен, и сега ще ми въртят пируети като руски балерини. Подготви се да видиш сега една моя страна, която не е много привлекателна.

Не му отговорих, но и какво можех да кажа? Бях виждал някои негови изблици на гняв, но те не можеха да се сравняват с онова, което бях виждал у единствения друг директор на компания, когото познавах. До Ник Уайът Годард беше като добър дядко. Всъщност все още бях разтърсен и дълбоко трогнат от това, че бях станал съпричастен на случилото се в къщата му при езерото — наистина никога не бях виждал човешко същество да се разголва до такава степен. До онзи момент с част от себе си недоумявах защо Годард ме е избрал, с какво го привличам. И тогава бях прозрял причината, бях се досетил за обяснението и то бе разтърсило света ми. Вече не исках да му се харесам или да го впечатля, държах само да заслужа одобрението му.

Защо, агонизирах аз, защо трябваше Годард да развали всичко с това, че е толкова свестен човек? Беше ми достатъчно неприятно да работя за Ник Уайът и без това ненужно усложнение. Защото сега работех срещу баща, какъвто никога не бях имал, и това ме скапваше психически.

— Ръководител им е една изключително умна млада жена. Одри Бетюн, голяма находка — продължаваше да мърмори Годард сякаш на себе си. — Но тази катастрофа може да провали кариерата й. Защото просто не мога да толерирам провали на такова ниво. — Приближавахме към залата и той забави ход. — Така… дойдат ли ти някакви идеи, не се колебай да ги споделиш с нас. Но искам да те предупредя — това е силна група, отстояваща колективно мнение, и не очаквай да превиват гръб пред теб само защото ме придружаваш.

Екипът на „Гуру“ се бе събрал край голямата заседателна маса и напрежението бе осезаемо. Когато влязохме, всички се обърнаха към нас. Някои се усмихнаха и казаха: „Здрасти, Джок“ или „Здравейте, господин Годард“. Но изглеждаха като подплашени зайчета. Спомних си друга маса, край която бях седял не чак толкова отдавна. Долових, че ме гледат с недоумение, няколко души си прошепнаха нещо явно по повод моето присъствие. Годард седна. До него седеше чернокожа жена, гонеща четиридесетте — същата, която бях видял да разговаря с Том Лундгрен и жена му на партито. Той потупа масата от другата си страна, за да ми покаже, че очаква да седна там. От десет минути клетъчният ми телефон вибрираше в джоба ми, така че крадешком го извадих и погледнах дисплея, за да видя кой ме търси. Бях пропуснал няколко позвънявания от един и същи номер, който не ми твореше нищо. Изключих телефона.

— Добър ден — поздрави ги Годард. — Това е моят помощник Адам Касиди. — Вежливи усмивки… и изведнъж видях, че едно от лицата е на старата ми приятелка Нора Съмърс. Нима и тя беше в „Гуру“? Беше в черен делови костюм на деликатно райе и се беше гримирала, както тя си знаеше за подобни случаи. Тя прехвана погледа ми и ми се усмихна лъчезарно, сякаш бях най-милото й другарче от детските години. Усмихнах се в отговор вежливо, наслаждавайки се на момента.

Одри Бетюн, ръководителката на проекта, беше във великолепен тъмносин костюм с ослепително бяла блуза и малки златни обеци на винт. Имаше тъмна кожа и носеше косата си прибрана в кок и напръскана с лак. Бях прочел набързо малкото, което успях да изровя за нея, и знаех, че произхожда от заможно семейство. Баща й беше доктор, както и дядо й впрочем, и тя бе прекарвала всяко лято във фамилното имение в Оук Блъфс на Мартас Винярд. И тя ми се усмихна и ми показа широкия процеп между предните си зъби. После се пресегна зад гърба на Джок, за да стиснем ръце. Дланта й беше суха и хладна. Бях впечатлен — това бе ръката на човек, чиято кариера висеше на косъм.

„Гуру“ — кодовото име на проекта бе „Цунами“ — представляваше многофункционален цифров помощник, по същество джобен компютър, последна дума на технологията, убиец на конкуренцията и единственото свръхвисококачествено изделие на „Трайон“. Представляваше интегрирани в едно персонален цифров помощник, комуникатор и мобилен телефон. В двеста грама бе натъпкана мощта на лаптоп. Можеше да изпраща и приема електронна поща, да осъществява „чат“, да пресмята електронни таблици и предлагаше истински интернет браузър. Дисплеят му естествено бе цветен, TFT на активна матрица.

Годард прочисти гърло и започна:

— Разбрах, че сме изправени пред малко предизвикателство.

— Това е една от възможните формулировки, Джок — гладко се включи Одри. — Вчера научихме резултатите от вътрешна ревизия и се разбра, че имаме дефектен компонент. LCD^[1]-то е мъртво.

— Аха — каза Годард с глас, който едва сдържаше. — Лошо LCD значи.

Одри обаче поклати глава:

— Оказва се, че е дефектен LCD драйверът^[2].

— Всички до един? — поинтересува се Годард.

— Точно така.

— Значи четвърт милион изделия имат скапан LCD драйвер — констатира Годард. — Ясноо… И датата за предаването им в търговската мрежа е… кога беше?… След три седмици. Хмм… Доколкото си спомням — поправете ме, ако бъркам, — по план трябваше да приключим преди края на тримесечието, за да подобрим оборота за трето тримесечие и да разполагаме с всичките тринайсет седмици преди Коледа, за да реализираме приходите, от които страшно се нуждаем. — Тя кимна. — Одри, мисля, разбрахме се, че „Гуру“ е най-важният проект за този отдел. Както несъмнено ви е добре известно, „Трайон“ изпитва някои затруднения с пазара. Което прави още по-наложително „Гуру“ да стигне до купувачите по график. — Направи ми впечатление, че Годард говори разбираемо, логично и бавно, и това ми подсказа, че полага големи усилия да се сдържа.

Главният специалист по маркетинга, вечно зализаният Дюрант, скръбно се намеси:

— Излагацията ще е грандиозна. Вече стартирахме мащабна рекламна кампания и не вярвам да има човек, който да не е прочел обещанието ни: „Цифровият помощник на следващото поколение“.

— Да — прошепна Годард, — само че, както изглежда, той няма да излезе на пазара преди следващото поколение. — Той се обърна към водещия инженер Еди Кабрал, кръглолик, с демодирана прическа. — Проблем с маската^[3] ли е?

— Де да беше така — отговори Кабрал. — Не, целият проклет чип ще трябва да се препроектира, сър.

— Производителят е в Малайзия, нали? — попита Годард.

— Да, винаги ни беше вървяло с тях — каза Кабрал. — Толерансите им са приемливи, а качеството — добро. Но в случая говорим за сложен ASIC. Той върши цялото управление на дисплея, който, както знаете, е собствена разработка на „Трайон“, и в случая курабийката не излиза от пещта, както сме я очаквали…

— Не можем ли да сменим дисплея? — прекъсна го Годард.

— Не, сър — отговори Кабрал. — Не и без да преработим целия корпус, а това означава поне половин година забавяне.

Изведнъж се изправих на стола си. Ключовите думи ми говореха нещо… дисплей собствена разработка на „Трайон“…

— Такава е природата на ASIC-ите — със съжаление каза Годард. — И винаги има курабийки, които изгарят. Добре де, какъв е добивът: четиридесет, петдесет процента?

Кабрал го погледна притеснено.

— Нула. Някакъв проблем с монтажа.

Годард сви устни. Вече беше на ръба да загуби контрол.

— И колко ще ни трябва, за да препроектираме чипа?

— Три месеца… поколеба се Кабрал, — ако сме късметлии.

— Ако сме късметлии — повтори Годард. — Да, ако сме късметлии. — Гласът му бавно набираше сила. — Само че три месеца ни изпращат право в декември, нали? Значи не става, така ли е?

— Не става, сър — побърза да се съгласи Кабрал.

Аз потупах Годард по ръката, но той не ми обърна внимание.

— В Мексико не могат ли да се справят по-бързо?

Шефът на производствения отдел Кати Горник отговори:

— Може би седмица или две по-бързо, но това не ни върши работа. Освен това при тях винаги е имало проблеми с качеството.

— Много гадно — резюмира Годард. Не го бях виждал толкова вкиснат досега.

Взех листа със спецификацията на изделието, отново потупах Годард по ръката и казах:

— Ще ме извиниш ли за момент?

 

 

Изхвръкнах във фоайето и отворих телефона си.

Ноа Мордън не си беше на работното място, така че го потърсих на мобилния. Отговори ми на първия сигнал:

— Какво?

— Аз съм, Адам.

— Отговорих на позвъняването ти, нали така?

— Става дума за онази грозна кукла в офиса ти, дето казва „Изяж ми гащичките, Годард“.

— „Обичай ме, Люсил“. Не мога да ти я дам. Купи си я от магазина.

— Тя нямаше ли LCD дисплей на коремчето?

— За какво става дума, Касиди?

— Слушай, трябва да те попитам нещо за LCD драйвера. На ASIC-а.

 

 

Когато след няколко минути се върнах в залата, шефът на инженерния отдел и този на производствения водеха разгорещен дебат дали в малкия корпус на „Гуру“ изобщо може да се вгради друг LCD дисплей. Седнах тихо на мястото си и зачаках пауза в спора. Накрая ми се удаде възможност.

— Извинете ме — казах, но никой не ми обърна внимание.

— Ето — казваше в този момент Еди Кабрал, — точно това е причината, поради която се налага да отложим пуска.

— Само че това е нещо, което не можем да си позволим — изсумтя Годард.

Прочистих гърло.

— Може ли за секунда?

— Адам… — Годард най-сетне ме погледна.

— Зная, че може да ви прозвучи налудничаво — казах, — но помни ли някой от вас случайно онази роботизирана кукла „Обичай ме, Люсил“?

— Какво сега — обади се Дик Дюрант, — да не трябва да преплуваме лайняното езеро два пъти? Не ми напомняй за това. Пуснахме в мрежата половин милион от тези отвратителни кукли и ни ги върнаха едва ли не до една.

— Точно така — казах аз. — И по тази причина разполагаме с триста хиляди ASIC-а, произведени по наш проект за управление на дисплей, собствена разработка на „Трайон“, които ни чакат на склад във Ван Нюис.

Няколко засмивания, сред които и откровени изкикотвания. Един от инженерите каза на съседа си достатъчно високо, за да го чуят всички:

— Този дали е чувал думата „цокъл“?

Някой друг каза:

— Смешки.

Нора Съмърс ме погледна с фалшиво съчувствие, примигна и сви едва забележимо рамене.

Еди Кабрал се опита да ми разясни ситуацията:

— Де да беше толкова лесно, ъъ… Адам. Но ASIC-ите по правило не са взаимозаменяеми. Трябва да бъдат съвместими на ниво изводи.

Кимнах и казах:

— ASIC-ът в Люсил е от тип „SOLC-68 пин арей“. Този в „Гуру“ не е ли същият?

Годард ме гледаше с нямо изумление.

Настъпи тишина, нарушавана единствено от шумоленето на трескаво прелиствани листа хартия.

— Точно SOLC-68, да ме… — прошепна един от електрончиците. — Да, би трябвало да стане.

Годард изгледа един по един присъстващите и удари с длан по масата.

— Е, какво чакаме?

Нора ми се усмихна лъчезарно и ми направи знак с вдигнат палец.

По обратния път извадих отново телефона си. Пет повиквания, все от един и същи номер и до едно маркирани с „лично“. Свързах се с гласовата си поща и чух характерния мазен глас на Мийчъм: „Артър се обажда. Не сме се чували от три дни. Това не е приемливо. Обади ми се с електронна поща до обяд или ще си теглиш последиците“.

Думите ме потресоха. Самият факт, че ме търсеше лично, бе недопустим риск, без значение откъде минаваше сигналът — показваше колко сериозен е в заплахата си.

Беше прав, разбира се — не се бях обаждал. Но и не планирах да го правя. Съжалявам, пич.

Следващият оставил съобщение бе Антоан. Гласът му прозвуча неестествено остро и напрегнато: „Адам, трябва да дойдеш в болницата“ — това беше първото оставено му съобщение. Второто, третото, четвъртото и петото… бяха все от Антоан. Тонът му звучеше все по-отчаяно: „Адам, къде си, по дяволите? Обади се, човече, обади се! Ела веднага“.

Отбих се в офиса на Годард — той продължаваше да обсъжда нещо с няколко служители от екипа на „Гуру“ — и предупредих Фло:

— Моля те, предай на Джок, че имам проблем. Случило се е нещо с баща ми…