Джоузеф Файндър
Параноя (40)

40.

Алана Дженингс живееше в дуплексен апартамент в зидана с червени тухли къща недалеч от „Трайон“. Познах я веднага от снимката.

Когато започнеш да излизаш редовно с момиче, в началото забелязваш всякакви подробности: къде живее, как се облича, какъв парфюм си слага — и всичко ти се струва ново, интересно и възбуждащо. Е, странното в моя случай бе, че аз знаех всичко за нея, знаех много повече, отколкото някой някога научава за жена си, макар да бях прекарал с нея има-няма час-два.

Спрях с поршето пред дома й — в крайна сметка за какво друго са поршетата, ако не да вземаш ума на девойките? — изкачих стъпалата и натиснах бутона на звънеца. Гласът й изчурулика в интеркома и тя обеща веднага да слезе.

Беше избрала да се облече в бродирана бяла селска блузка и черен клин, косата й беше събрана в кок и този път не носеше страховитите си черни очила. Не бях уверен дали селяните някога са обличали този модел блузки, нямах представа дори дали някъде по света са останали селяни и ако изобщо ги има, гледат ли на себе си като на селяни. Но тя изглеждаше фантастично. Ухаеше упоително, съвсем различно от момичетата, с които бях излизал досега. Знаех, че тази комбинация от аромати на цветя се нарича „Фльорисимо“ — бях прочел някъде в материалите за нея, че винаги, когато попадне в Париж, си купува този парфюм от магазин с името „Хаус ъф крийд“.

— Здрасти — казах.

— Здравей, Адам. — Беше си сложила перлено червило и носеше на рамо малка квадратна черна кожена чантичка.

— Да се качваме в колата — казах, като се мъчех да не привличам вниманието й към чисто новото блестящо черно порше точно пред нас. Тя го изгледа оценяващо, но не каза нищо. Вероятно подреждаше колата в главата си редом със сакото ми, модел на „Зеня“, панталоните, спортната черна риза с отворена яка и ако вече го бе забелязала — баснословно скъпия ми водоустойчив италиански часовник. Не бих я обвинил, ако ме вземаше за парвеню или за човек, който много иска да се хареса. Тя беше в селска блуза — аз в Ерменеджилдо Зеня. Чудесно. Тя се правеше на бедна, аз пък се опитвах да изглеждам баровец и май бях прехвърлил мярката.

Отворих й вратата. Предвидливо бях изтеглил седалката назад, за да й предоставя максимално пространство за краката. Вътре ухаеше на нова кожа. Отляво на задното стъкло имаше стикер за паркиране на паркинга на „Трайон“, но тя сигурно още не го бе забелязала. Нямаше и да го види отвътре, но не можеше да не го забележи, когато слезехме за ресторанта, и това беше чудесно. Така или иначе, скоро щеше да се разбере, че и аз работя в „Трайон“, и веднага след това щеше да се изясни, че съм заел мястото й. Несъмнено щеше да изглежда странно, защото подобна случайност е твърде малко вероятна, а на всичко отгоре още не се бяхме срещали на работа. С две думи, исках всичко да се изясни колкото може по-скоро и да продължаваме нататък. Дори си бях подготвил възможно най-баналното възклицание: „Не може да бъде! Ти… И аз! Невероятно!“.

Докато пътувахме към любимия й тайландски ресторант, настъпиха няколко момента на неловка тишина. Тя погледна скоростомера, после върна погледа си на пътя и ме предупреди:

— Мисля, че тук трябва да внимаваш. Полицаите те дебнат да вдигнеш над осемдесет и се стоварват върху главата ти.

Усмихнах се, кимнах и си спомних репликата от любимия й филм „Двойна компенсация“, който бях взел снощи от видеотеката, за да го изгледам.

— С колко карах, полицай? — попитах с безразличен глас, наподобяващ този на Фред Макмъри.

Тя веднага включи. Умно момиче. Усмихна се широко.

— Бих казала с около сто и четиридесет. — Перфектна имитация на Барбара Стенуик, жената вамп.

— И ще слезете от този мотоциклет, за да ме глобите?

— Е, този път ще ви се размине само с предупреждение — продължи играта тя с палаво блеснал поглед.

Запънах се за момент, но после се сетих за продължението:

— Не знам ще има ли полза.

— Не знам дали да не ви перна през ръцете.

Усмихнах се. Добра беше и добре се вживяваше.

— Не знам дали да не се разплача, положил глава на рамото ви.

— Не знам дали да не я положите на рамото на съпруга ми.

— Е, това ме довърши — казах аз. — Край на сцената. Стоп, дубълът е добър.

Тя весело се засмя.

— Откъде знаеш това?

— Нямаш представа колко време съм прахосал в гледане на стари черно-бели филми.

— И аз! А специално „Двойна компенсация“ е любимият ми.

— За мен стои на върха заедно с „Булеварда на залеза“. — Друг от любимите й.

— Точно! „Аз съм голям. Снимките ми са малки“.

Исках да спрем, докато имах натрупани точки, защото почти бях изчерпил запасите си от запаметени факти и фрази. Смених темата на тенис, където се чувствах много по-уверено. Спрях пред входа на ресторанта и погледът й отново светна.

— Знаеш този ресторант? Той е най-добрият!

— Когато става въпрос за тайска кухня, той е единственият, поне както аз разбирам нещата. — Появи се момчето, което паркираше, и аз подадох ключовете от чисто новото си порше на осемнайсетгодишно хлапе, което вероятно щеше да се повози с приятели, когато напливът от посетители намалееше. Уви, така тя пак нямаше да види стикера на „Трайон“.

Отначало срещата се развиваше по най-добрия възможен начин. Попадението с „Двойна компенсация“ я бе отпуснало и я бе накарало да повярва, че е в компанията на сродна душа. На всичко отгоре мъжът срещу нея обичаше и Ани ДиФранко — можеше ли да се желае нещо повече? Е, може би малко романтика — жените винаги харесват ако не романтиката в душата на мъжа, то поне епизодичния проблясък на нещо подобно, но аз бях много над това.

Поръчахме си салата от зелена папая и вегетариански пролетни рулца. Помислих дали да не й кажа, че съм вегетарианец — нали тя беше, — но после реших да се въздържа, от една страна, защото щяха да се натрупат съмнително много съвпадения във вкусовете, и от друга — не бях сигурен дали ще мога да издържа да се представям за такъв по-дълго от едно посещение на ресторант. Така че си поръчах пиле с къри „Масаман“, а тя — вегетарианско къри без кокосово мляко. Спомних си, че има алергия към скаридите. По отношение на пиенето нямаше проблем — и двамата поръчахме тайска бира.

Сменихме темата от тениса към клуба, но аз бързо се измъкнах и от тези плитчини от опасение да не ми се наложи да разказвам защо и как съм се озовал там точно онзи ден. След това преминахме на голф и така стигнахме до почивките през лятото. Тук нямаше какво особено да предложа за себе си, така че тя бързо схвана разликата между нас, но прие това за напълно нормално. Все пак нямаше да се жени за мен, нито да ме запознава с баща си, а аз не исках да си измислям семейство и произход, защото това вече щеше да е прекалено. Освен това не се налагаше — тя ме приемаше такъв, какъвто си бях. Разказах й някои истории за времената, когато бях работил в тенис клуб, после за нощните смени на бензиностанцията. Това я накара да се чувства малко неловко с привилегирования си статус и тя ме излъга как родителите й я били карали да изкарва по някой долар през лятото „в компанията, където работи татко“ — пропусна да спомене, че „татко“ е изпълнителният директор на въпросната компания. Освен това знаех със сигурност, че никога не е работила в тази компания. Летата си прекарваше в ранчото на свой познат в Уайоминг, на сафари в Танзания, в компанията на други две жени в апартамент в Париж, за който плащаше „тате“, и освен това като стажант в музея на Пеги Гугенхайм на Канале Гранде във Венеция. Едно нещо беше сигурно — не беше помпала бензин в чужди коли.

Когато спомена „компанията, където работи татко“, се стегнах за очакваното продължение „А ти къде работиш и с какво се занимаваш?“. Но то не последва — искам да кажа, остана за по-нататък. Дори се изненадах, когато тя сама повдигна въпроса по доста странен начин, някак на игра:

— Е — въздъхна тя, — сега сигурно трябва да поговорим за това кой къде работи, нали?

— Ами…

— След това ще можем безкрайно да си разказваме кой какво прави през деня. Значи аз… аз съм в съвременните технологии, окей? А ти… почакай, не ми казвай… — Стомахът ми се сви. — Ти си… собственик на птицеферма.

Това ме накара да се изсмея високо.

— Как се сети?

— Точно така — фермер, който кара порше и носи „Фенди“.

— Всъщност това е „Зеня“.

— Както и да е. Ти си мъж и сигурно най-много от всичко ти се иска да говориш за работата си.

— Не е точно така. — Модулирах гласа си така, че да звучи простодушно искрено. — Предпочитам да живея с мига и да не мисля за друго, освен за ежедневните си грижи. Не знам дали си чувала, но има един виетнамски будистки монах, който живее във Франция, казва се Тич Нат Нан, и той казва…

— Боже мой, не! — възкликна тя. — Това е просто невероятно! Не мога да повярвам, че знаеш за Тич Нат Нан!

Всъщност не бях чел нищо написано от него, но след като видях колко негови книги е поръчала от „Амазон“, проверих на няколко будистки сайта що за човек е.

— Естествено — казах небрежно, сякаш като всички хора на света и аз бях чел събраните му съчинения. — „Чудото не е да ходиш по вода, чудото е да ходиш по зелената земя“. — Бях сигурен, че го цитирам правилно, но точно в този деликатен миг клетъчният телефон в джоба ми завибрира. — Извинявай… — казах, извадих го и погледнах кой ми звъни. — Само секунда…

— Адам — чух плътния глас на Антоан. — Ела веднага.