Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Paranoia, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2018)
Корекция и форматиране
VeGan (2019)

Издание:

Автор: Джоузеф Файндър

Заглавие: Параноя

Преводач: Иван Златарски

Година на превод: 2004

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2004

Тип: роман

Националност: американска

Излязла от печат: 14.06.2004

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-541-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4786

История

  1. — Добавяне

22.

Той примигна, все така вторачен. Беше ли ме видял да инсталирам устройството? И тогава се сетих още нещо, от което едва не ми призля: беше ли забелязал името на Нора на вратата? И нямаше ли да се запита какво прави мъж в офис на жена и защо рови из документите й?

Погледнах крадешком към табелката на вратата, точно зад гърба на охранителя. Там пишеше Н. Съмърс. Н. Съмърс можеше да бъде както мъж, така и жена. От друга страна, какво пречеше този човек да обикаля нощем коридорите от бог знае кога и дори да е стар приятел на Нора?

Охранителят продължаваше да стои на прага и да блокира евентуалния ми опит да изляза. Какво, по дяволите, се очакваше да направя в подобна ситуация? Бих могъл да се опитам да побягна, но за целта трябваше да мина през него, а това означаваше да се хвърля отгоре му, да го съборя като ръгбист на пода и да го прескоча. Беше едър мъж, вече на възраст и със сигурност не със светкавични реакции… кой знае, можеше и да се получи. И за какво ставаше дума в този случай? Нападение и нанасяне на побой. Господи!

Мозъкът ми мислеше светкавично. Дали да не му кажех, че съм нов? Превъртях няколкото възможни обяснения през главата си: бях новият секретар на Нора, бях подчинен пряко на нея — е, не беше ли това истина? — и бях останал след работно време по нейно искане. Откъде, за бога, можеше този човек да знае дали му казвам истината? Та той беше най-обикновен служител на охраната.

Мъжът пристъпи няколко крачки в офиса и поклати глава.

— Мамка му… а аз си мислех, че съм видял всичко!

— Виж какво, утре приключваме голям, изключително важен проект… — опитах се да възразя възмутено.

— Имал си си Булит. Истински Булит! — Едва сега видях в какво е вперил поглед, без да се интересува от нищо друго. Беше голяма цветна фотография в сребърна рамка, окачена на стената — снимка на реставрирана красива, мощна стара кола. Той пристъпваше към нея като хипнотизиран, сякаш се приближаваше към Кивота на Завета. — Мамка му, човече, та това е истински „Мустанг GT-390“ от 68-а — прошепна той с благоговение, като че ли току-що бе зърнал лицето на самия Бог.

В този миг адреналинът в кръвта ми задейства и от всичките пори на кожата ми се изля вълна на облекчение. Господи…

— Аха — обадих се, — много е добра.

— Човече… само я погледни. Това „конче“ заводски модел ли е?

Откъде можех да зная? Та аз бях неспособен да различа мустанг от додж дарт. За мен това спокойно можеше да бъде снимка на „Гремлин“[1].

— Разбира се — уверено казах аз.

— Аз пък ти казвам, че има много фалшификати. Проверявал ли си някога под задната седалка дали ги има онези две допълнителни метални плочи към двойния ауспух?

— Естествено — успокоих го. После станах и му подадох ръка: — Ник Съмърс.

Дланта му бе суха и огромна. Ръката ми потъна в неговата.

— Лутър Стафорд — представи се той. — Не съм те виждал досега.

— Да… не съм оставал досега вечер. Но този проклет проект… надуха ни главите: „Да е готово за девет сутринта“, „Спешно“ и все такива. — Опитвах се да говоря небрежно. — Е, поне се радвам да видя, че не съм единственият работещ по това време.

Но той като че ли не ме слушаше.

— Човече, не бях виждал досега този модел в тревистозелено. Освен във филмите, разбира се. Тази ми се струва същата, с която Стив Маккуин изтласка лошия додж от пътя и го принуди да се забие в бензиностанцията. Не си ли спомняш, разлетяха се тасове във всички посоки — и той гърлено се изсмя с глас, който напомняше за цигари и уиски. — „Булит“, любимия ми филм. Гледал съм го сто пъти.

— Вярно — съгласих се аз, — наистина е същата.

Той се приближи още малко. Изведнъж забелязах, че на лавицата непосредствено до фотографията има голяма златна статуетка. В основата на статуетката с огромни черни букви бе гравиран надпис „Жена на годината, 1999. Връчва се на Нора Съмърс“. Бързо минах зад бюрото и застанах между пазача и статуетката, като се наведох, за да изглежда, че разглеждам фотографията по-внимателно.

— О, да.

— С плавните форми и всичко останало.

— Абсолютно. — Той отново поклати глава. — Боже господи, доживях да я видя. Ти сам ли я реставрира?

— Я остави… откъде това време.

Той отново се засмя с ласкавия си гърлен смях:

— Разбирам те, повярвай.

— Купих я от един приятел, който не я вадеше от гаража си.

— Колко беше… триста и двайсет коня, нали?

— Точно толкова — потвърдих. Щеше ми се наистина да знаех.

— Погледни капаците на фаровете на тази хубавица. И аз имах веднъж модел от 68-а с такива, но се наложи да я продам. Накара ме жена ми — веднага след като ни се роди първото. Казвам ти, оттогава не съм спирал да я сънувам. Но този чисто нов „Мустанг GT-390 Булит“ не е за мен, не… благодаря.

Поклатих със съжаление глава.

— Даа… — Всъщност нямах никаква представа какви ми ги говори. Всички ли в тази компания бяха откачени на тема коли?

— Поправи ме, ако бъркам, но не си ли сложил гуми GR седемдесети размер на джанти петнайсет на седемнайсет?

Господи, нямаше ли най-сетне да оставим тази тема?

— Ще ти призная, Лутър, че нищо не разбирам от мустанги. Честно казано, дори не заслужавам да притежавам такъв. Подари ми го жена ми за рождения ми ден. Няма да ти обяснявам, че аз ще изплащам заема през следващите седемдесет и пет години.

Той пак се позасмя:

— Нищо ново. Знам ги тези неща, и още как. — Забелязах, че сваля поглед към бюрото, и веднага съобразих какво вижда.

Беше голям кафяв плик с името на Нора върху него, написано с големи едри печатни букви с дебел червен маркер. НОРА СЪМЪРС. Огледах бюрото за нещо, което да плъзна върху плика, за да го покрия, просто в случай че още не му е направил впечатление, но Нора държеше бюрото си безукорно подредено. Извадих с небрежен жест бележника си с жълтите листа, откъснах един лист, оставих го да падне върху плота на бюрото и го плъзнах върху плика с лявата си ръка. Голяма работа си, Адам. Бях нахвърлял някакви бележки на страничката с моя почерк, но нямаше нищо, което би направило особено впечатление.

— Коя е Нора Съмърс? — попита той.

— А… жена ми.

— Ник и Нора, а? — гърлено се засмя той.

— Да, никой не пропуска да го забележи — усмихнах се широко най-сетне и аз. — Може да се каже, че се ожених за нея заради това. Е… май ще е по-добре да се захващам за работа, защото иначе ще осъмна тук. Радвам се, че се запознахме, Лутър.

— И аз, Ник.

Охранителят си тръгна. Бях толкова изнервен, че не можех да свърша нищо повече от това да приключа с копирането на имейлите. Накрая изключих осветлението, излязох и заключих вратата на офиса. Върнах се с връзката ключове в помещението на Лиза Маколиф и в този миг забелязах съвсем наблизо да минава някой. Сигурно пак беше Лутър. Дано само не искаше да си поговорим още малко за мустанги. Защото единственото, което исках аз, беше да прибера ключовете незабелязано и да се махам оттук.

Но не беше Лутър, беше човек с корем, очила с рогови рамки и вързана на опашка коса.

Последният човек, когото очаквах да видя на работа в десет вечерта, но от друга страна, инженерите не бяха на нормиран работен ден.

Ноа Мордън.

Беше ли ме бе видял да заключвам офиса на Нора? Или може би ме беше видял, докато бях вътре? Беше ли изобщо зрението му достатъчно добро, за да забележи нещо нередно? А може би той просто не обръщаше внимание на нищо и живееше в свой собствен свят… но какво все пак правеше тук?

Той не каза нищо, дори не показа, че ме е забелязал. Но не бях сигурен забелязал ли ме е, или не. Все пак бях единственият друг човек наблизо, а той не беше сляп.

Ноа зави в следващата пътека и остави някаква папка на нечие бюро. С престорена безгрижност минах покрай клетката на Лиза, пуснах ключовете в саксията, точно в дупката в пръстта, и продължих нататък.

Бях преполовил пътя до асансьорите, когато чух:

— Касиди? — Обърнах се. — Мислех, че само инженерите са нощни създания.

— Полагам усилия да ме хванат — тъпо се опитах да се пошегувам.

— Аха — каза той. Каза го с тон, от който по гръбнака ми полазиха леденостудени мравки. После ме попита невинно: — В какво?

— Моля?

— В какво се опитваш да те хванат?

— Не те разбирам — отговорих спокойно, но сърцето ми биеше до пръсване.

— Постарай се да го запомниш това.

— Моля?

Но Мордън вече вървеше към асансьорите и изобщо не ми отговори.

Бележки

[1] Евтин модел кола от 70-те години, производство на АМС. — Б.пр.