Джоузеф Файндър
Параноя (72)

72.

Шефът на погребалната агенция се оказа същият човек, който се бе погрижил и за мама. Беше сърдечен, дружелюбен чернокож с гъсти щръкнали мустаци. Казваше се Франк — „Също като баща ти“, отбеляза той. Покани ме да вляза. Агенцията приличаше на оскъдно мебелирана къща от предградията с ориенталски килими, тъмни мебели и две големи стаи от двете страни на централния коридор. Офисът му бе малък и тъмен, с няколко старомодни железни кантонерки и картини на яхти и пейзажи. Нямаше нищо фалшиво в този човек — между двама ни веднага се установи чисто човешка връзка. Франк поговори малко за смъртта на неговия баща — било преди шест години — и колко тежко го понесъл. Предложи ми кутия с хартиени кърпички, но аз нямах нужда от тях. Записа си основните моменти за некролога, който щеше да бъде публикуван във вестник — запитах се кой ли ще му обърне някакво внимание, — и заедно редактирахме приемлив текст. Положих титанични усилия да си спомня името на също покойната му по-голяма сестра, както и имената на родителите му, които според мен бях виждал не повече от десетина пъти в живота си и които бяха останали в спомените ми просто като „дядо“ и „баба“. Имах смътна представа за дългия и оплетен трудов път на баща ми и може би пропуснах някое от училищата, в които бе работил, но възстанових най-важните.

Франк се поинтересува дали баща ми е бил в армията, но единственото, което помнех със сигурност за него, бе, че е изкарал строева подготовка в някаква армейска база; никога не бе изпращан някъде да се сражава и мразеше армията и военните с неподправена страст. Попита ме дали искам на ковчега да бъде сложено знаме, на което баща ми като ветеран имал право, но аз отклоних идеята, защото знаех, че баща ми за нищо не света не би искал тялото му да бъде покрито с американското знаме. Не само не би искал, но дори би изнесъл цяла реч по въпроса и би я завършил с думите: „Кой, да ви еба майката, си мислите, че съм аз — Джон Кенеди?“. Поиска да разбере дали ще желая да бъде изсвирен „отбой“, на което баща ми също имал право, и обясни, че понеже в наши дни вече нямало гайдар, обикновено пускали магнетофонен запис. Казах „не“, баща ми не би искал и това. След това му обясних, че държа погребението да се състои колкото може по-скоро. Просто исках да приключа с това веднъж и завинаги.

Франк се обади в католическата църква, където бяхме организирали опелото и на мама, и записахме час за след два дни. Доколкото ми бе известно, нямахме пръснати из страната роднини — единствените живи бяха неколцина братовчеди и една леля, с които той не се бе виждал от години. Знаех за двама-трима негови приятели и макар и с тях да не бе разговарял отдавна, те поне живееха в квартала. Франк ме попита има ли баща ми костюм, в който бих желал да го погребат. Казах, че може би има, но трябва да проверя.

След това слязохме в стаите, където бяха изложени ковчези. Всички изглеждаха големи и претенциозни и несъмнено биха дали повод на баща ми да каже нещо саркастично. Помня, че веднъж изнесе цяла тирада — беше, когато мама почина, — за погребалната индустрия, как тя съдира девет кожи от гърба на хората, как ти искат безумни цени за ковчези, които после така или иначе се заравят под земята, така че какъв е смисълът, и как бил чувал, че обикновено подменяли скъпите ковчези с евтини чамови, ако не си отваряш очите на четири. Знаех, че това не е истина — лично бях видял да спускат избрания от нас ковчег в земята и да го затрупват и не виждах каква може да е играта, ако не допуснем, че идват посред нощ и го изравят… но това вече беше прекалено.

Поради тези си подозрения — такова беше извинението му — тогава татко бе избрал един от най-евтините ковчези, които се предлагаха: евтин чамов сандък, боядисан да изглежда като махагон. „Повярвай ми — каза ми той в траурната зала, докато аз хълцах, задавен от сълзи — майка ти не обичаше да прахосва пари“.

Но аз нямаше да постъпя с него по същия начин, макар той да бе мъртъв и да му бе все едно. Все пак карах порше, живеех в огромен апартамент и не къде да е, а в Харбър Суитс, и можех да си позволя да купя свестен ковчег за баща ми. При това с парите, които ми плащаха за работата, заради която бях чул какви ли не обиди от него. Така че избрах елегантно изглеждащ махагонов ковчег, който предлагаше нещо като чекмедже, в което се предполагаше да се сложат някои скъпи на покойника неща.

Два часа по-късно вече пътувах към дома и когато пристигнах, се вмъкнах в останалото така и неоправено от снощи легло и заспах. На следващия ден отидох в апартамента на баща ми, прерових дрешника му — личеше си, че не е бил отварян от много време — и открих там евтин син костюм: нямах спомен някога да го е носил. На раменете му имаше ивици прах. Намерих и риза, но не видях вратовръзка — той май никога не беше слагал вратовръзка, — така че реших да дам една от моите. Огледах се из апартамента за неща, с които той може би искал да бъде погребан. Това ме затрудни — мисля, че ако можеше да избира, щеше да избере кутия цигари.

Беше ме страх, че ще понеса идването в апартамента тежко и че може пак да се разплача. Но изпитах само голяма тъга да видя колко малко неща бе оставил след себе си старецът — слабата миризма на застоял цигарен дим, инвалидния стол, апарата за дишане, дивана. След мъчителен половин час ровене из личните му вещи се предадох и реших да не слагам нищо в малкото чекмедже. Щях да го оставя символично празно, защо не?

Когато се прибрах в апартамента, избрах една от вратовръзките, към които бях привързан — делова, скучна, на сини и бели диагонални ивици, тягостно изглеждаща… вратовръзка, за която нямаше да съжалявам. Не ми се връщаше пак в погребалната агенция, така че я свалих на портиера и помолих да намерят начин да я изпратят.

На следващия ден беше бдението. Влязох в погребалната агенция двайсет минути преди да започне. Климатикът работеше на пълна мощност, а във въздуха се стелеше миризмата на нов освежител. Франк деликатно попита дали не бих искал да прекарам няколко минути насаме с тялото на баща ми, „за да му отдам почитта си“, и аз казах: „Да, разбира се“. Той посочи една от стаите отстрани на централната зала. Когато влязох вътре, едва не получих удар: баща ми лежеше в евтиния син костюм с моята вратовръзка на шията, а ръцете му бяха кръстосани на гърдите. В гърлото ми се надигна буца, но я преглътнах. Не, не ми се плачеше и това бе много странно. Просто се чувствах… кух.

Не изглеждаше като жив, но това е непостижимо за мъртвец. Франк или който и да бе свършил работата, се бе справил доста добре — например ружът по бузите бе положен с мярка и така нататък, — но татко продължаваше да изглежда като статуя от восъчния музей на мадам Тюсо, може би само малко по-добре. Духът бе напуснал тялото и никакъв траурен макиаж не можеше да го върне. Лицето му бе обработено по начин, за който най-подходяща бе думата „освежаване“. Върху устните му дискретно бе сложено кафяво червило. Като цяло изглеждаше не така гневен, както го помнех от болницата, но мисля, никакви усилия не можеха да го направят да изглежда примирен. Дори смръщените му вежди явно ги бяха затруднили сериозно. Кожата му вече беше студена и много по-восъчна при докосване, отколкото в болницата. Поколебах се за момент, преди го целуна по бузата — струваше ми се странно, неестествено, нечисто.

Стоях и гледах телесната черупка, захвърленото тяло, в което някога бе обитавала мистериозната и страховита душа на баща ми. И без да се усетя, започнах да му говоря, както, предполагам, всеки сив говори на мъртвия си баща:

— Е, татко — казах. — Най-сетне се отърва. Ако наистина има живот след смъртта, надявам се там да си по-щастлив, отколкото беше тук.

Изведнъж ми дожаля за него — усещане, което, мисля, така и не можах да изпитам, докато беше жив. Спомних си няколкото пъти, когато той наистина бе щастлив, когато бях малък и той ме вдигаше на раменете си и се разхождахме: тогава, когато един от отборите му спечели шампионата и когато го назначиха в „Бартоломю Браунинг“. И толкова — редки моменти, броящи се на пръстите на едната ръка. Но той рядко се усмихваше, освен ако не се смееше горчиво на глас. Може би трябваше да взема антидепресанти, да, може би това бе истинският му проблем, но се съмнявах, че е така.

— Не те разбирах добре, татко — продължих аз, — но се опитвах, повярвай ми.

През трите часа на бдението не се появи почти никой. Няколко мои съученици от гимназията, две семейни двойки и двама приятели от колежа. Възрастната ми леля Айрийн дойде за малко и каза: „Баща ти беше голям късметлия да те има“. В речта й се долавяше слаб ирландски акцент, а от нея самата се разнасяха тежки вълни на силен парфюм. Сет дойде в началото и остана до края, за да ми прави компания. Не спря да разказва разни истории с участието на баща ми, анекдоти от дните му на треньор, легендарни случки, превърнали се във фолклор сред моите приятели и в „Бартоломю Браунинг“. Например веднъж той взел маркер, прекарал с него черта, започваща от горния край на маската на едно от хлапетата, през носа, надолу по екипа до обувките и след това продължил с права линия през цялото игрище, макар маркерът да не оставял следа върху тревата, след което му я посочил и казал: „Ето, Пели, ще тичаш по нея, ясно ли е? Това е линията, по която искам да тичаш!“.

В друг случай поискал таймаут, влязъл на терена, отишъл при един от играчите, сграбчил го за маската и го попитал: „Стив, ти глупак ли си?“. И без да чака отговора на момчето, задърпал маската му надолу-нагоре като кукла. „Да, тренер, глупак съм“, казал той с пискливия мутиращ глас на Стив. Останалите момчета от отбора решили, че е много смешно, и заповтаряли: „Да, глупак съм“.

Един ден поискал таймаут по време на хокеен мач и се разкрещял на едно хлапе на име Резник, че играе прекалено грубо. Сграбчил му стика и му казал: „Господин Резник, ако отново ви видя да мушкате — и забил стика в корема на Резник, от което той веднага повърнал на леда — или да удряте — и отново го ударил в корема със стика, — ще ви смажа“. На втория път Резник повърнал кръв, след което продължил със сухи напъни. Никой не се засмял.

— Да — казах аз, — такъв си беше. Много забавен, нали? — Но ми се искаше вече да спре с историите и той за щастие го направи.

Погребението бе на следващия ден. Сет седеше от едната ми страна в църквата, Антоан — от другата. Свещеникът, благородно изглеждащ сивокос мъж, излъчващ очарование на телевизионен проповедник, се казваше Джоузеф Янучи. Преди опелото той ме отведе встрани и ми зададе няколко въпроса за баща ми: каква е била „вярата“ му, що за човек е бил, какво е работил, имал ли е някакви хобита — ей такива неща. Въпросите му доста ме притесниха.

В църквата имаше към двайсетина души, някои от тях дошли за редовната проповед енориаши, които изобщо не познаваха баща ми. Останалите бяха мои приятели от гимназията и училище, двама-трима от квартала и една възрастна жена, която живееше в съседния вход. Имаше и един от „приятелите“ му — някой, който беше живял в Киуанис заедно с татко, докато един ден баща ми не побеснял заради нещо дребно. Той дори не беше научил, че баща ми е бил болен. Присъстваха и двама възрастни братовчеди, които едва познах.

Ние със Сет бяхме сред носещите ковчега, заедно с други момчета от църквата и помощниците от погребалната агенция. На входа имаше купчина цветя — нямах представа как са попаднали там, дали някой ги е пратил, или вървят заедно с подготвената от агенцията церемония.

Опелото бе една от онези мъчително дълги служби, които включват много ставане, сядане и коленичене, предполагам с единствената цел никой да не заспи. Чувствах се измъчен, главата ми бе замаяна и предполагам, все още се намирах в някакво състояние на шок. Отец Янучи наричаше баща ми „Франсис“ и няколко пъти спомена пълното му име — „Франсис Ксавиер“, сякаш това гарантираше, че покойният е бил благочестив католик, а не някакъв безбожник.

— Тъгуваме, че Франсис ни остави, опечалени сме от кончината му, но вярваме, че е отишъл при Бог и че минавайки през акта на възкресението, той вече има нов живот. — И после: — Смъртта на Франсис не е краят. Все още можем да се съберем с него… — В един момент риторично попита: — Защо трябваше Франсис да страда толкова много в последните месеци от живота си? — Отговорът, на което бе, че и Иисус е страдал, след което свещеникът заяви: — Но Иисус не е бил победен от страданието. — Не ми беше съвсем ясно какво иска да ни каже, но от друга страна, не го слушах внимателно. Просто бях изключил.

Когато всичко приключи, Сет ме прегърна, а Антоан ми смачка ръката и също ме прегърна. С изненада видях по лицето на гиганта да се стича самотна сълза. Аз самият не бях плакал по време на опелото или по-точно не бях плакал целия ден. Бях като упоен. А може би вече бях минал през най-голямата болка.

Леля Айрийн се приближи със ситни стъпки до мен и хвана ръката ми с меките си покрити със старчески петна ръце. Яркочервеното й червило бе сложено от треперещи ръце. Парфюмът й бе толкова силен, че трябваше да задържа дъх.

— Баща ти беше добър човек — каза тя. Изглежда, разшифрова в изражението ми скептицизма, който се опитвах да скрия, защото добави: — Не беше в хармония с чувствата си, знам това. Не му беше лесно да ги изразява. Но аз знам, че те обичаше.

„Добре, щом настояваш“, казах си, усмихнах й се и й благодарих, че е дошла. Приятелят на татко от Киуанис, едър мъжага, който сигурно беше на възрастта на баща ми, но изглеждаше двайсет години по-млад, стисна ръката ми и каза:

— Съжалявам за загубата ти.

Дори Джонеси, носачът от „Уайът Телеком“, бе дошъл с жена си, Естер. И двамата ме увериха, че страшно съжаляват за загубата ми.

Вече си тръгвах и се готвех да се кача в лимузината, за да последвам катафалката до гробището, когато видях самотен мъж, седнал на една от задните редици в църквата. Изглежда, бе дошъл след началото на опелото. Не можех да видя лицето му от толкова далеко, а и в църквата цареше полумрак.

Тогава мъжът се обърна към мен.

Беше Годард.

Не можех да повярвам. Изумен, бавно тръгнах към него. Благодарих му, че е дошъл. Той поклати глава и отклони благодарностите ми.

— Мислех, че си в Токио — казах.

— Да вървят по дяволите. Карали са ме да ги чакам и аз не знам колко пъти.

— Не разбирам… — запънах се; не можех да повярвам. — Сменил си часа на пътуването?

— Едно от малкото неща, които научих в живота, е колко важно е да подредиш правилно приоритетите си.

За момент останах без думи.

— Връщам се на работа утре — казах аз. — Може би ще закъснея малко, понеже вероятно ще има още някои дреболии, за които ще трябва да се погрижа, но…

— Не — твърдо каза той, — не бързай.

— Няма нищо, вече съм добре.

— Прави каквото трябва, Адам. Ще се оправим някак без теб за известно време.

— Това не е… не е както е било със сина ти, Джок. Искам да кажа, че баща ми все пак беше болен, имаше емфизема от доста време и… и мисля, така е най-добре за него. Той просто искаше да си отиде.

— Знам това усещане — прошепна той.

— Наистина… ние… ние не бяхме чак толкова близки. — Огледах се. Стояхме заобиколени от редици дървени седалки, стените бяха боядисани в златно и алено. Двама от приятелите ми чакаха на вратата, за да разменим на раздяла няколко думи. — Вероятно не би следвало да казвам това, особено тук… и сега. — Усмихнах се тъжно. — Но той беше в известен смисъл труден човек, корав старец, което прави кончината му някак… по-лесна за възприемане. Не бих казал, че се чувствам смачкан или нещо подобно.

— О, не — това прави нещата по-тежки, Адам. Сам ще разбереш. Особено след като чувствата ти са така сложни.

Въздъхнах:

— Според мен чувствата ми към него не са никак сложни.

— Това се разбира по-късно. Когато осъзнаеш пропуснатите възможности. Нещата, които са могли да се случат. Но аз искам от теб да помниш едно: баща ти е имал късмета да те има.

— Не бих казал, че той гледаше на себе си като на…

— Наистина. Баща ти е бил късметлия.

— Не зная, наистина не зная — неуверено казах аз и в този миг без никакво предупреждение язовирната стена се проби и сълзите ми рукнаха. Почувствах се неудобно, лицето ми пламна и измърморих задавено: — Извинявай, Джок.

Той сложи ръце на раменете ми и каза:

— Ако не плачеш, значи не си жив. Очите му бяха влажни.

Сега вече хълцах като дете, бях покрусен и едновременно с това изпитвах необяснимо облекчение. Годард ме стисна в мечешката си прегръдка. Продължавах да ридая.

— Искам да знаеш нещо, синко — прошепна ми той. — Ти не си сам.