Хана Тъниклиф
С дъх на чаени листа (8)

Un bon début — Добро начало
Кокос с маслен крем и пасифлора

Вече съм запаметила номера, трябва само да натисна копчето.

— Ало… обаждам се за магазина.

Мъжът, който отговаря, не знае английски. Крещи, но не на мен, може би на дете, което хлипа така сърцераздирателно, че го чувам и аз. Езикът прилича на португалски. Най-сетне насочва вниманието си отново към мен.

— А?

— Питам за магазина. В неподходящ момент ли звъня?

Чувам глас на жена. Мъжът цъка с език и ми казва нещо заговорнически. Как само ми се иска да разбирах. След това и двамата мълчим и слушаме жената. Тя казва нещо тихо, нежно. Следва ново мълчание. Майчина ласка. Двамата с мъжа продължаваме да мълчим още известно време.

— Английски, а? — казва той с известно недоверие.

— Да. Англичанка съм. Говоря английски — заеквам аз.

— Добре — отвръща. — Дойде утре в магазин? Аз доведох приятел. Той говори английски.

— Добре, разбира се.

— Два час, няма проблем, а?

— Добре. Няма проблем. Аз се казвам Грейс.

— Добре, Грейс.

Той затваря.

 

 

Пийт пуска чантата и сакото си на стола до масата в трапезарията и клати глава, стиснал устни в тънка линия. Пали лампата и аз едва сега осъзнавам, че седя в тъмното. Отпивам глътка вино.

— Зле ли мина денят ти?

— Беше истински кошмар — въздиша той.

Всяка вечер от началото на седмицата се прибира ядосан, отправя се първо към компютъра, за да провери залаганията си и да се отнесе в своя си свят. Изритва кожените обувки, с които ходи на работа, и те изтрополяват върху дюшемето. Дръпва вратовръзката, така че възелът провисва до третото копче. Личи му, че е смазан. Приближава и сяда до мен, след това поглежда през прозореца. Свежда очи към ръката, с която съм се подпряла, сякаш иска да я стисне в своята, да я поднесе към устните си и да я целуне. Вместо това извива глава и поглежда нощното небе.

— В работата всичко наред ли е?

— Дори не си струва да говоря. Цари пълна каша. — Свива рамене.

Представям си онова, което не ми казва. При отварянето на казино се трупат хиляди проблеми, изникват спънки. Изпускат се срокове, безсъвестни работници повличат надолу целия екип, инвеститори и борд имат нереалистични очаквания. Пийт е минал по този път преди, въпреки това раменете му увисват разочаровано, сякаш се е надявал на нещо различно. Потрива лице с надеждата ръката му да отмие отминалия ден.

— Искаш ли вино? — предлагам аз.

— Да, благодаря, чудесно.

Доливам чашата си, но вече усещам ефекта на алкохола, краката ми са омекнали, тежат, а главата ми е олекнала. На това му се казва да си пийнеш, за да ти дойде смелост.

Той сяда на перваза и се обляга на отсрещната стена. Наблюдаваме как хората пресичат — напред-назад — по пешеходната пътека. Гледката е винаги толкова динамична, хората не спират да се движат, всеки е тръгнал нанякъде. Този град не заспива дори за секунда. Има дни, когато се чувствам така, сякаш съм последният човек на света в този апартамент и не върша нищо. Не, по-скоро се чувствам като тъжна принцеса високо в кулата си.

Тази вечер има много деца с родителите си, бавачките и баби и дядовци. Вече свикнах да виждам мъничета около полунощ, че дори и по-късно. Представям си възмутения глас на мама, докато шепне на ухото ми, когато някое дете излиза от ресторанта, а родителите му го стискат за двете ръце.

— Господи — би казала тя. — На това детенце отдавна му е минало времето за лягане!

Тя често забравяше, че на мен непрекъснато ми се случваше да съм будна по същото време, докато тя печеше сладкиши, правеше вулкани от брашно, подреждаше „Лего“, рисуваше китове.

— Май е фестивалът на фенерите или нещо подобно. С него бележат края на китайската Нова година — обяснява Пийт, сякаш е прочел мислите ми.

— Значи най-сетне навлязохме в Годината на плъха… — отбелязвам аз.

Той кима и отпуска глава на стъклото.

Замислям се за зарята миналата седмица и гърмежите, които прорязваха мислите ми като светкавици. — Затова ли навън има толкова много деца?

— Май да. — Той прокарва пръст по ръба на чашата вино.

Сигурно е прав, тъй като някои от децата разнасят светещи надуваеми играчки с батерии. Под нас подскачат брат и сестра. Той има синя играчка във формата на чук, който е стиснал за дръжката, а тя стиска котешка глава, завързана за тънка пластмасова дръжка. Размахва главата над рамото си, сякаш се кани да хвърли въдица. След като замахва няколко пъти, тя удря главата на брат си и той се обръща към нея. Както трябва да се очаква, синият чук се забива в челото й. Тя изпищява сърцераздирателно. Дори ние я чуваме, а лицето й почервенява от гняв и обида.

— Я! — сумти Пийт. — Видя ли?

— Май младши си навлече неприятности.

Той извива вежди в знак на съгласие. Забелязвам ефекта на виното по лицето му, когато се обляга тежко на прозореца. Започва да се отпуска. Има нещо в този момент, сякаш времето застива, докато двамата седим и наблюдаваме света под нас. Сякаш сме в приказна страна, попаднали сме в някой филм и наблюдаваме отстрани, също като кукли на конци.

— Пийт, хрумна ми нещо — започвам бавно аз.

— Ммм? — Той продължава да гледа през прозореца.

— Искам да отворя кафене.

— Така ли? — мърмори той.

— Мислех да използвам… онези пари. Той се обръща и ме поглежда.

Говоря така завоалирано, за да не се налага да изричам някои неща на глас. Става въпрос за парите, които бяхме отделили за инвитро. Само че за целта ти трябват здрави яйцеклетки, а ние и двамата вече знаем, че тази работа няма да я бъде.

Той ме поглежда внимателно и аз се питам какво вижда.

— Искам да продавам сандвичи, кафе… макарони…

— Да, ясно. Макарони. — Гласът му става по-остър, думите звучат така, сякаш са изтръгнати насила.

— Може и да ти се стори откачено…

— И още как — прекъсва ме бързо той.

— Пийт, ти няма да имаш абсолютно нищо общо с тази работа. — Гласът ми се превръща почти в шепот, а аз се надявам да го умиротворя. — Заведението ще си бъде мое. Аз ще се занимавам с него, аз ще се грижа за всичко.

Той отпива глътка вино, но все още не ме поглежда. Знам, че слуша внимателно, въпреки че гледа през прозореца и отказва да срещне погледа ми. Вирнал е брадичка и се налага да гледа надолу с полузатворени очи.

— Пийт — започвам умолително аз и посягам към ръката му. — Аз трябва да…

Той се извръща леко към мен.

— Отговорността е огромна — заявява остро той. Свежда очи към чашата в ръцете си.

— Знам, че става въпрос за много пари. Само че говорим за бизнес. Ще бъде инвестиция. Аз ще започна да изкарвам пари. — Чувам нервното потрепване на гласа си, затова млъквам и преглъщам. — По-добре да използваме парите за нещо полезно, нали така?

Той извива вежди.

— Струва ми се, че вече си решила.

Знам, че иска да поговорим за края на мечтата ни да имаме свое дете. Само че аз не мога.

— Ами… — Умът ми се извисява над аргументите и ми се струва, че гледам на всичко някъде отвисоко. Опитвам се да събера сили, да говоря убедително.

— Знам, че можем да използваме парите за други неща. Само че това… искам да ги използвам за тази цел.

Известно време седим мълчаливо, сякаш се отдръпваме един от друг, докато се опитваме да преценим кой какво мисли. Неочаквано разстоянието между нас ми се струва огромно.

— Не е много разумно, Грейс — заявява твърдо той. Не че има основание.

— Може и така да е — отвръщам. — Само че имам нужда от нещо. Имам нужда от нещо свое. — Умът ми отново е завладян от спокойствие, непоклатимо самообладание. — Може и да не е разумно, а може и да е. Знам само, че трябва да опитам.

Той се подсмихва по особен начин.

— Че ти едва намираш сили да станеш от леглото. Сега обаче искаш да управляваш бизнес.

Наблюдавам го, неспособна да повярвам. Преместих се чак в Китай заради неговата кариера. Имам предостатъчно вяра в него, в уменията и в способностите му.

— Защо изобщо ме питаш? — продължава той. — Вече ми е ясно, че си решила.

Вирвам брадичка.

— Всъщност не е така.

— Кое?

— Не те питам — отвръщам аз и погледите ни се срещат. Гласът ми е съвсем тих, но в него личи сила, която избликва от гърлото и изненадва дори мен.

Пийт се ококорва.

— Добре тогава. Значи всичко е решено. — Става. Вбесен е и изпива на един дъх останалото в чашата вино. Поглежда ме, преди да отиде в кухнята. — Значи няма да ти се пречкам. Оставям те сама да се оправяш.

Чувам го, че оставя чашата в мивката и столчето издрънчава шумно в метала. Прилошава ми от тази разправия. Пийт открай време се занимава с парите ни и има последната дума във всяко решение и досега това никак не ме е притеснявало. Досега. Сега обаче трябва да е различно. Зад разбунтувания си стомах долавям твърдост, спокойствие, защото знам, че никак не ми пука дали бизнесът ще потръгне, или не. Просто трябва да опитам.

Пийт минава през хола, без да ме погледне, и влиза в кабинета. Чувам го как се отпуска на стола си и по пиукането и просвирването разбирам, че е пуснал компютъра. Чувам музиката на страницата на спортните залагания. Столът проскърцва по дюшемето, когато той го придърпва, за да е по-близо до екрана. Поемам дълбоко дъх и посягам отново към приятното, непоклатимо спокойствие. Обръщам се към тъмния прозорец и наблюдавам неспирния поток от клиенти, които влизат и излизат от магазините, бляскавите копринени фенери, които се полюшват от уличните лампи. Някъде там навън, в нощта, се намира теренът, който ще бъде превърнат в парк. Едва успявам да различа очертанията на самотно дърво, което наподобява въпросителен знак.

Мила моя мамо,

Насадили са едно дърво. Сигурно това е изпитание. Започват с едно дърво, за да видят как ще вирее там. Може би просто не са оптимисти. Може би са решили, че земята няма да даде жизнените си сокове за подобно нещо. Може би тъкмо на това се надяват. Харесва ми обаче, че са го насадили по средата на парцела. Не е в единия край, където щеше да залинее близо до оградата, изтощено от самота. Не е забутано в някой ъгъл. Боднали са го точно в средата, сякаш за да кажат: „Ето, готово. Пробвай да оцелееш тук“. Струва ми се, че предпочитат да не оцелее. Май им се иска експериментът с едното дърво да се скапе, за да съобщят на правителството и доволно да залеят парцела с бетон и да го превърнат в паркинг.

Ето че мина цяла седмица, а дървото е все още там. Тази сутрин му помахах. Признавам, че то ми се усмихна. Беше си истинска доволна усмивка. Лицето ми едва не се разцепи на две от шока. През деня сенките, които облаците хвърлят, пълзят над празния парцел и обгръщат дървото. Земята неочаквано става триизмерна. Представям си как сенките запретват поли като стари дами, докато заобикалят неудобното дърво. Чувам ги как ругаят и се жалват, докато свиват ръждясалите си колене и тежки фусти. Много ми е приятно, че дървото бърка в очите на всички — и на онези, които са го засадили, и на сенките, които трябва да го заобиколят. Понякога ми се струва, че съм по-влюбена в дървото, отколкото в собствения си съпруг. То ми вдъхва смелост. И решителност.

Твоя любяща дъщеря Грейс

 

 

Кухнята на сладкарите е по-хладна, отколкото си представях, но пък ухае великолепно на сладко и хрупкаво — като резен ябълка. Стените са облицовани в бели плочки и почти всичко е направено от неръждаема стомана. Има доста китайски готвачи в кухнята, заети с работата. Не бързат особено, внимателно изпълняват задълженията си. Един бавно отделя пралини от гнездата им, след това ги топва в разтопен шоколад, който прилича на кадифена супа, и устата ми се пълни със слюнка. Пуска всяка топчица с голяма вилица и бавно я завърта. Когато изплува отново, бонбонът е с блясъка на топъл шоколад. Той го завърта отново, а вилицата го поема като люлка върху мраморния плот, докато се охлади. Вилицата не е оставила следа върху завършения продукт — той представлява съвършена топчица. Това е истинско изкуство. Имам чувството, че съм хипнотизирана.

— Грейс!

Обръщам се и виждам Леон, който бърше ръце в престилката. Отправя ми широка белозъба усмивка.

— Много се радвам, че дойде. Добре дошла в кухнята ни. — Няколко капчици пот са избили над горната му устна и той пухти драматично. — Извинявай, бях в пекарната; там е ужасно топло. Малко съм… как се казва? Писна ми от готвене — смее се той.

— Няма проблем. Благодаря ти, че ме покани. — Свеждам за секунда поглед към пода, за да не се зазяпам в устните му, порозовели от топлината. Забелязвам, че обувките ми са прашни от захар или брашно, може би и от двете.

— Не, не, не. Удоволствието е изцяло мое. Много ми е приятно, че някой се интересува. Може пък да се окаже, че Макао все пак е готов за макарони.

— Аз ги обожавам. Дано и останалата част от Макао ги обикне. Непрекъснато похапвах, докато бях в Париж. С мама.

— Сигурен съм, че кафенето ти ще има огромен успех.

Да знаеш, че най-важната съставка в този бизнес е страстта. — Той вдига очи към моите, задържа ги за кратко, след това мести поглед. Думите кафенето ти и този кратък поглед сякаш ме наелектризират. След това си спомням за документите и бюрокрацията, с които се опитвам да се преборя, за щастие с помощта на предишния собственик на помещението, който говори португалски. Английският не е официален език в Макао, аз нямам връзки, за да задвижа нещата, затова през повечето време се чувствам като резервна част. Не очаквам кой знае какъв успех; просто се надявам да отворя кафенето. Трябва да докажа на Пийт, че поне това съм в състояние да направя.

Леон започва да снове из кухнята си. Отнася се мило с персонала, но знае какво иска, дава им напътствия и цел, която да преследват. Поема две купички от един от готвачите: едната е пълна с нещо, което прилича на брашно, а другата с белтъци.

— Готово, да започваме.

Пристъпвам, за да го наблюдавам от по-добър ъгъл от другата страна на мраморния плот.

— Това са смлени бадеми, захар и както вие казвате, „пудра захар“. А, да, и крем тартар, малко сода, за да бухнат — сочи той купичката. — В другата купичка, разбира се, са белтъците. Сега трябва да ги смесим.

Леон обяснява, че подготвянето на съставките за макароните е много важно, и посочва с ръце, че сместа може да е твърде равна и течна или твърде едра, ако не се смеси както трябва. Пренася и двете купички до лъскавия бял миксер и добавя бавно сухите съставки към мокрите.

Надничам в купата. Печенето на сладкиши винаги ме изпълва с надежда и очакване; Леон веднага го усеща.

— Харесва ти, non? — смее се той.

— Много. — Забелязвам, че съм застанала с притиснати длани, вдигнати към брадичката. Притеснено ги скривам зад гърба си и се старая да си останат там, сплитам пръсти.

— Добре, поне изглежда добре. — Леон изключва миксера. — Трябва да прилича на бита сметана. Гъста, но не прекалено. Сместа трябва… ох… — Опитва се да обясни, не успява, затова ми показва. Топва пръст в купата и натиска лекичко. Когато вдига пръст, сместа е полепнала и стърчи.

— Сместа трябва да е като малки връхчета — довършвам аз вместо него.

— Да, точно така. Щом е в този вид, тогава е напълно готова. Днес ще направим макарони с пасифлора, затова трябва да добавим малко цвят, преди да ги подредим в тавите.

Той посяга към бутилка, пълна с яркожълта течност. Изцежда няколко капки в купата и докато смесва внимателно, снежнобялата смес става неоново ярка.

Забелязва как се мръщя.

— Няма страшно, при печенето леко покафеняват. От бадемите е, ще видиш.

— Добре.

На плота един от готвачите е приготвил найлоново пликче и тава, покрита със силиконов лист. Леон пресипва с лъжица сместа в плика, след това започва да оформя малки кръгчета от отворения край върху листа.

— Това capetits macarons^[1]. Ако предпочиташ, можеш да ги направиш по-големи. Те са чудесен размер за нашите партита; така гостите само ще ги вкусят. Понякога, когато подготвяме кетъринг, искат макарони… но не се случва толкова често, колкото ми се иска. — Той започва да запълва тавата със слънчеви редички, като листчета на маргарити.

— Благодаря ти, че ми показа — подхвърлям аз. — Много си мил. — Привела съм се над ръба на хладния плот.

Той спира, свива рамене и се усмихва.

— За мен е огромно удоволствие. Радвам се, че отваряш кафене. Ще ти призная, че много ми допада начинът, по който хората се отнасят към макароните, тортите и разни подобни. Имам предвид сладкишите. Личи по израженията им. Лицата им се променят. Сладкишите даряват хората с щастие.

Замислям се за тортата, която мама направи за осмия ми рожден ден. Представляваше часовникова кула, нещо като Биг Бен, легнала върху покрита с фолио дъска за рязане. Беше обилно покрита с маслена глазура със сметанов цвят, гъста и мека като облак. Разноцветни шоколадови дражета и желирани мечета оформяха циферблата, а числата на часовника бяха от захарни пръчки. Отстрани имаше малка мишчица с дебеличко марципаново тяло и опашка от захарна пръчка. Мама изпя детската песен „Хикъри Дикъри Док“, лепна звучна целувка под брадичката ми и ме гъделичка, докато не запищях.

— Разбирам какво имаш предвид.

Леон стоварва с трясък тавата върху мраморния плот. Жълтите копчета се разливат малко, но остават отделени едно от друго.

— Хайде, отиваме при фурните.

Фурните се намират в съседното помещение, подредени са като рафтове, поне десет, може би дванайсет, една над друга в две високи колони.

— Пекат се около осем минути. Фурната е предварително загрята на 180 градуса. Трябва да е съвършено суха отвътре. Да няма абсолютно никаква пара.

Заставаме един до друг, докато наблюдаваме как топлината се покачва. Тя е суха, приятна и мълчанието между нас надвисва приятно, докато наблюдаваме как макароните постепенно се надигат. Персоналът около нас си има предостатъчно работа: прекарват тесто през машина, бъбрят, бъркат, смесват и разбиват. Острото, насечено звучене на кантонския, който от време на време прекъсва мислите ми, заглъхва, докато наблюдавам тавата. Усещам дъха на Леон. Двамата сме свързани от едно истинско чудо: захар, белтъци и бадемово брашно се спояват.

Горните части на макароните се заоблят, стават лъскави също като копчета или капачки на бутилки. Леон обяснява, че трябва да опечем и долната страна за няколко минути и да ги оставим да отлежат ден или два. Когато са готови, той вади тавата от фурната. Връщаме се в главната кухня и той ми показва изкуството на ганаша — мекия, кадифен пълнеж на макароните. Няма да прави ганаш за черупките, които току-що опекохме, защото са още горещи, затова просто ме превежда през процеса на подготовка, жестикулира, докато обяснява какво добавя и как го смесва, което е важно. Вдига поглед към тавана, когато търси подходящите думи. Много е загрижен да разбера правилно всичко. Сякаш е негово задължение като приятел, като главен готвач, като французин. Накрая моли един от готвачите да му помогне в друго помещение. Изчаквам няколко минути и наблюдавам как друг бели круши.

Леон се връща със стъклена чиния, в която са подредени макарони с цветовете на дъгата. Поставя я пред мен.

— Voila^[2]. Макарони. Приготвих ги вчера за едно парти довечера и са страхотни.

Прав е, разбира се; съвършени са. Първата сладка, която вкусвам, е с натурален шоколад, който в средата е по-твърд, отколкото очаквах, но се топи върху езика ми за няколко секунди. Втората е с малини, ганашът е съхранил твърдостта и наситения вкус на плода. Бадемовата паста е по-натрапчива в този, запазил се е вкусът на ядките; в комбинация с малината има вкус на есен. Последната сладка е с пасифлора. Знам, че печената част е без аромат, но вкусът е такъв, сякаш цялата сладка — и черупката, и ганашът, и ароматът — излъчва вкуса и аромата на кората на пасифлората още преди да я лапнеш. След това усещаш свежия, леко кисел вкус и наситената сладост. Ароматът на макароните с пасифлора е като букет лилии, натрапчив, екзотичен. За секунда затварям очи и се наслаждавам.

— Какво мислиш? — Той е толкова близо, че забелязвам колко много отива цветът на очите му на сините букви, бродирани върху бялата готварска туника.

— Прекрасни са. Великолепни. — Усмихвам му се и се чувствам опиянена от вкуса на божествените макарони. Той се усмихва широко и поглежда празната чиния. Преглъщам с усилие и усещам как сърцето ми прескача.

— Чудесно, на това се надявах — продължава да се усмихва той.

Моя най-мила мамо,

Ще се окаже, че съм безнравствена лека жена.

Знам, че това ще те накара да се смееш до сълзи, но може да се окаже, че е самата истина. Не спирам да мисля за един женен мъж. А и аз самата съм омъжена. И двамата си имаме законни половинки, което означава, че мислите ми са нечестиви, нали така?

Мамо, той има акцент, който те кара да мислиш за сладък, опушен карамел, който се топи в устата ти. Чувствам се толкова нелепо дори когато мисля за него. Леон. Леон. Леон. Звученето на името му носи неподозирана лекота, на която няма да се наситя. Не знам как да ти обясня, но той прилича на Париж.

Мамо, помниш ли рецепциониста в хотела? Говоря за онова противно хотелче, което вонеше на мокро куче и стар килим. Онази вечер похапвахме сандвичи в стаята и гледахме френска телевизия, докато ти ме галеше по косата. Хотелът беше ужасен, мамо; не мога да повярвам, че бяхме отседнали там, въпреки че от него имахме някакво подобие на изглед към Айфеловата кула. Ти винаги си била непоправима романтичка.

Рецепционистът обаче беше първата ми любов. Антоан. Красивият, мил, сладък Антоан. Помниш ли го? Имаше кафяви очи като топло кафе. Може и да не го помниш. Той ни влезе в положението онази вечер, когато не можахме да си платим цялата сметка. Сигурно съжали двете червенокоси англичанки. Държа се мило с нас, дори задържа ръката ми за секунда, докато ни целуваше за довиждане, и аз имах чувството, че ще припадна или ще се напишкам, или нещо друго, не по-малко ужасно и срамно. Леон и Антоан. Французи. Душите им са изваяни от едно и също късче дъга.

Мамо, омъжена съм за добър човек и трябва да сложа край на тези мисли.

Твоя любяща дъщеря Грейс

P. S. Мамо, той е главен готвач.