Хана Тъниклиф
С дъх на чаени листа (19)

Verre de mer — Водно стъкло
Шамфъстък с маслен пълнеж

Лекарят препоръчва обикновени обезболяващи и налагане на мястото с лед, след което ни изпраща да си ходим. Напрежението между нас набъбва. Не споменаваме и дума за инцидента. Страх ме е дори да отворя уста, да не би да кажа нещо ужасно, нещо, което после няма да мога да върна обратно. Не го поглеждам. Пийт казва, че ще направи печено пиле, а в гласа му се прокрадва някакво подобие на извинение. Кимам, но мълча и се отправям към кабинета, за да довърша онлайн поръчките за „При Лилиан“. Един от доставчиците на специализирани сладкарски продукти от Хонконг ще има пратка за Макао. Изпълнена съм с чувство на вина, объркване и гняв, докато разглеждам настърганите корички от цитрусови плодове, формите за торти, сладкарските термометри и купите за разбиване.

Пийт побутва вечерята из чинията. Йоркширски пудинг, глазирани моркови, хрупкави картофи с коричка. Ароматът е прекрасен. Седим един срещу друг на масата. Прочиствам гърлото си.

— Пийт, нищо не се е случило. Леон ми е просто приятел.

Пийт оставя ножа и вилицата и скръства ръце. Забол е поглед в чинията си.

— Той… той ми помагаше. С „При Лилиан“. Абсолютно нищо не се е случило.

Мисля си за вилицата за шоколад, за сините очи на Леон, за съня си. Преглъщам хапка пилешко, което, изглежда, е поело моето чувство на вина.

— Забелязал съм как го гледаш — отвръща тихо Пийт.

Отварям уста, за да отговоря, но така и не мога да измисля обяснение. Прав е. Мога да овладея действията си, но не и фантазиите си. Мълчанието разкрива чувствата ми; и двамата го забелязваме.

— Нищо не се е случило — повтарям аз и държа на истината в тези думи, въпреки че усещам как лицето ми пламва. — Пийт? Абсолютно нищо няма.

Пийт ме поглежда за кратко, след това прокарва ръка през косата си. Започва да побутва с вилицата резен картоф из чинията. Най-сетне я оставя и въздъхва дълбоко, сякаш е поел въздуха на целия свят. След това се подпира на лакът и скрива устата си с юмруци.

— Трябва да поговорим. Много се извинявам, Грейс. — Думите сякаш засядат в гърлото му.

— Не трябваше да го удряш.

— Не става въпрос за това.

— За какво тогава? Той мълчи.

— Грейси, правих… правих секс… с…

Имам чувството, че въздухът става нетърпимо горещ.

— Какво? Кой…

— Проститутка. В „Лисабон“.

Сега вече имам чувството, че някой е забил лакът в корема ми.

— В „Лисабон“ — повтарям аз. Посягам към чашата си за вино, усещам гладката й студена повърхност в дланта си.

Пийт свежда поглед. Гледам върха на главата му и забелязвам, че косата му оредява.

— В „Лисабон“ — повтарям отново аз.

Най-отгоре забелязвам няколко бели косъма, нови, поне аз не съм ги забелязала. Представям си главата му над нечия друга, която има същия поглед като мен.

— Господи! — Думата ми се изплъзва като кратка молитва. Питам се дали няма да повърна.

— Грейс, аз… — Сега вече е вдигнал брадичка и виждам лицето му, бръчките, дълбоките линии. Струва ми се различен, някак чужд. Имам чувството, че е свалил някаква маска. Лицето му ми се струва интересно, сякаш го виждам за пръв път. Косъмчетата между веждите и над носа, бръчките по врата, кичурите коса над яката, които имат нужда от подстригване. Така и не довършва изречението, наблюдава ме с отворена уста, сякаш мълчи, докато си припомни нещо, което е искал да каже, но е забравил.

— Кога? — Гласът ми звучи така, сякаш долита отдалече.

— През март, да, случи се през март. Напих се… аз…

Спомням си вечерите, когато се прибираше късно. Може и да е бил пиян. Не знам. Изглежда, от доста време не съм го забелязвала. Това е съпругът ми. По-скоро се е превърнал в съквартирант. Наистина ли сме живели по този начин от март?

— Грейс. Беше грешка. Не знам къде ми беше умът.

След това изрича онова, което нито един от двамата нямаше смелост да каже. Повдига въпроса, който ни измъчва от месеци. Говори бавно, вкусва всяка горчива дума, докато излиза от устата му.

— Когато каза… когато лекарят е казал, че не можем да имаме…

Припомням си Пийт на сватбата ни. Оранжевата му риза. Горещината на Бали. Изражението му. След това обаче си представям главата му над нечия друга. Лицето му, напрегнато, оглежда тялото на друга жена. Стомахът ме присвива и усещам, че ми е трудно да дишам. Наблюдавам всичко, сякаш съм вън от тялото си. И странното чувство, и хапката, заседнала в гърлото ми, и напрежението в гърдите.

— Значи си правил секс с проститутка, защото не можем да имаме деца, така ли?

— Не беше така. Просто… Мамка му. Никога не говорим по този въпрос, Грейс. Не говорим за бебета. Нито за изследванията. Не говорим за нищо.

— Да не би да искаш да говорим по този въпрос?

Ставам и не съм сигурна какво да направя оттук нататък, но не мога да остана седнала. Напрежението в дробовете ми започва да пари. Искам да изрека възможно най-противните неща; иска ми се да го пробода с нещо, което никога няма да забрави. Искам да го нараня.

— Искаш да говорим, след като обвини мен… мен… че съм погледнала не както трябва друг мъж. След като ти си спал с друга жена…

— Грейс…

— Жена, на която си платил, за да прави секс с теб?

— Мамка му. Не беше… беше ужасно… аз… — Той посяга към ръката ми, протяга се през масата, но аз се дърпам и столът ми се плъзва няколко сантиметра назад.

Иска ми се да крещя, но не издавам звук. Как смееш? Как можа! Никога няма да ти простя! Чувствам се като мама, толкова разгорещена, така полудяла, че съм в състояние да извърша какво ли не. Почти виждам лицето й, пребледняло, вбесено.

— Моля те, Грейс — продължава той, — не ми обръщай гръб. Трябва… двамата с теб трябва…

— Какво трябва? А? Какво трябва, Пийт? — Думите излизат от устата ми като ръмжене. Усещам как парещ пламък се вие във вените ми, препуска с кръвта ми. Сякаш съм инжектирана с мама. Червенокоса и дива. Искам да кажа неща, които след това няма никога да мога да върна обратно. Иска ми се да му кажа, че не е трябвало да се омъжвам за него. Искам да повторя онова, което тя ми каза навремето: Не ми трябваш. Не те искам тук. Май ще се окаже, че си била грешка. Цялата се разтрепервам. Той отново посяга към мен.

— Не се приближавай до мен! Да не си посмял да се приближиш до мен! — съскам с разтреперан глас.

Той вдига очи към мен, мълчи с отворена уста. Моли ме с очи, тъмни, тъжни.

Искам да изкрещя всички онези неща, които мама е казала. Последните най-ужасни неща, които никога няма да бъдат заличени. Остави ме! Остави ме още сега и никога повече не се връщай! Да не си посмяла да се върнеш! Усещам как сълзите напират сякаш от сърцевината на съществото ми.

— Не желая да разговарям с теб, не желая дори да те виждам.

Вдигам чинията си с разтреперана ръка и я хвърлям в стената. Тя се разбива с трясък. Сосът се стича по боята на лепкаво кафяво петно. Сърцето ми блъска, сякаш се опитва да избие гърдите. Не мога да остана повече в тази стая. Бутам стола назад и той се сгромолясва на пода. Дори не се обръщам. Влетявам в кабинета и тряскам вратата. Сядам пред компютъра задъхана, сълзите се стичат по горещите ми бузи.

Ръцете ми треперят, а риданията се изтръгват от мен. Вдишвам, след това издишвам и после отново. Бавно, по-бавно. Напрежението в гърдите ми се отпуска до тъпа болка, също като главоболие от махмурлук. Чувствам се напълно изтощена. Сякаш съм участвала в маратон.

Най-сетне чувам потракване, когато Пийт взема ключовете си. Излиза и затваря тихо вратата. Отпускам глава до клавиатурата и не откъсвам поглед от табулатора, докато не се размазва пред очите ми.

Мила моя мамо,

Напълно скапана съм. Чувствам се като парче стъкло в океана. Началото ми е блестящо, лъскаво, а сега вече съм зелена, поочукана и матова; забита в пясъка. Има ли връщане оттам?

Кажи, мамо, събуди ли се един ден, изненадана от начина, по който протича животът ти? Така се почувствах тази сутрин. Слънцето грееше през прозорците на празната стая. Пийт не беше до мен. Посегнах към него, но ръката ми попадна на гладкия, празен чаршаф и тогава се събудих, обзета от гняв. Вдигнах ръката си пред лицето и си помислих: „Чия е тази ръка? Не трябва ли да познаваш ръката си, да знаеш, че е твоя?“. Изобщо не познавам ръката си, мамо. Не познавам нито ръката, нито крака, нито лицето си. Със сигурност не познавам сърцето си.

Непозната съм дори за себе си.

Единственото място, на което се познавам, е в „При Лилиан“.

Твоя любяща дъщеря Грейс