Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Color of Tea, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
aisle
Допълнителна корекция и форматиране
Regi (2018)

Издание:

Автор: Хана Тъниклиф

Заглавие: С дъх на чаени листа

Преводач: Цветана Генчева

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Enthusiast

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Излязла от печат: 22.04.2013

Редактор: Мария Чунчева

Художник: Вгара Стоева

Коректор: Снежана Бошнакова

ISBN: 978-619-164-047-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6517

История

  1. — Добавяне

La ville lumiére — Градът на светлината
Парижки палачинки — възхитителен банан с крем ганаш от лешници и шоколад

След като Пийт тръгва на работа, в апартамента се възцарява тишина, лека, въздушна. Телевизорът е изключен, от кранчетата не тече вода; обувките не потракват по дюшемето. Веднъж или два пъти вдигам глава от възглавницата, за да поговоря с него, докато се приготвя, но както обикновено, не знам откъде да започна. Той се опитва да начене разговор от седмици и аз съм се сгушила в леглото, за да го избегна. Накрая той престана да опитва. Рискувам и отново отварям едното си око. Слънчевата светлина е ослепителна. Въздишам и отварям с огромно нежелание и другото си око, присвивам и двете, мигам и накрая ставам. Изправям се до прозореца и виждам дребната фигура на Пийт да се отдалечава към офиса. Сигурно вече е по-топло; той е метнал сакото си на едното рамо, цялото му внимание е насочено към нещо, което държи в ръка. Готова съм да се обзаложа, че е телефонът. Опитвам се да му внуша да се обърне, за да му помахам. Той вдига глава и на мен ми се струва, че ще се обърне, ще ме види, ще усети, че съм застанала на прозореца, притиснала длани на рамката. Той обаче продължава напред.

Слънцето прониква през стъклото и гали кожата ми, усещам как фините косъмчета по ръцете ми настръхват, за да го приветстват. Добро утро, слънце. Добро утро, утро. Облаците са пухкави, въздушни, сякаш са изтръгнати от Сикстинската капела и лепнати на небето над Макао. Разположили са се върху пано от яркосиньо, необикновено светло небе без следа от замърсяване. Отпускам глава на стъклото и вдишвам дълбоко; може би тази прелест може да бъде вдишана. Притискам чело от едната страна, след това и от другата и поглеждам острова, който представлява леглото ни. Чаршафите са усукани и имат нужда от пране. Мирише на топла прах и стар хляб. Знам, че трябва да престана да живея като отшелник, но усилието да се облека и да изляза от апартамента ми се струва непосилно. Поемам си дълбоко дъх, за да събера кураж и да се опитам да намеря спортния си сутиен, скрит някъде под финото дантелено бельо, което вече не нося.

Портиерът вдига поглед, когато излизам от асансьора облечена в долнище на анцуг, тениска и маратонки, неугледна, но будна и пораздвижена. Питам се дали е изненадан, че ме вижда по това време. Дали изобщо е впечатлен? Проследява ме с поглед, докато излизам през остъклената врата.

Небето може и да е синьо, но наоколо се носи мирис на изгорели газове, пищят спирачки, отекват клаксони. Утрото напомня за отиване на работа, за водене на децата на детска градина — двете неща, които никога няма да върша. Копнея за тих и спокоен английски парк или за австралийски плаж със ситен пясък, докато се разминавам с жена, все още по пижама, която сърба овесена каша. Вдига поглед към мен с празен, сънен поглед, след това навежда глава, за да се съсредоточи над храната си. Изпитвам облекчение, че не проявява интерес към мен. Тук наистина се притеснявам. Толкова съм бяла и висока. Отдалече личи, че съм чужденка. Понякога имам чувството, че с течение на годините ставам все по-чужда на хората. Все едно съм се откъснала от самата себе си. Първо избягах в Австралия, след това се върнах в Лондон. Сега пък съм тук, в Китай. Поглеждам магазините от двете страни. По това време нищо не е отворено; в началото допусках тази грешка. Никой не отваря преди десет, дори по-късно, но пък и затварят късно. Можеш да влезеш в някой магазин в десет вечерта и собственикът ще изскочи от задната стая, докато бърше ориза и супата от устата си, готов да ти обърне внимание. Само че по това време, сутрин, кепенците от ръждясало желязо са спуснати също като плътно затворени клепки. ИЗВИНЕТЕ, ОЩЕ СПИМ, представям си аз надписа на китайски.

На няколко пресечки има училище и малка детска площадка в единия край. Старая се да не поглеждам натам, но това място сякаш ме привлича. Площадката е малка, циментова, тъжна. На нея е издигната странно подбрана колекция от известни забележителности. Тук е и Айфеловата кула, и висок до коленете прочутият мост над пристанището в Сидни, и Лондонският мост, малко крив. Малки частици от живота ми, сякаш поставени тук специално заради мен. Промушвам пръсти през железните извивки на оградата. Детската площадка е празна, всички деца са в час. Гола е — няма нито трева, нито деца, не се чуват радостни възгласи и смях. Насилвам се да продължа бързо, да местя единия крак пред другия, старая се да не заплача.

Подминавам пекарната на ъгъла, а пък ароматите ме пресрещат още преди да съм стигнала до нея. Носят се наситени, сладки. Колите са паркирани в две редици по улицата ни, местни жители изскачат от седалката до шофьора, за да си купят закуска. Дълга опашка се вие пред входа. Вътре виждам пирамиди кифлички със свинско, резени тъмен кекс с мед, рула с месо, хляб с шунка, залят с разтопено сирене. Тук мирисът е различен от пекарните у дома. Веднъж пробвах хляба, но филиите бяха тънки, да не говорим, че сладнеше.

На няколко пресечки от училището спирам и си поемам дълбоко и бавно дъх. Не плача. Моментът премина. Оглеждам се; сякаш необходимостта или чувството е някъде там, готово да ме изненада. Само че пред мен няма нищо. Цари топла тишина. Бризът се появява иззад ъгъла и повдига косата от челото ми. Наблизо преминава такси; възрастна дама с посивяла къса коса ме е зяпнала. Разбирам, че съм едва на пет пресечки от резиденция „Великолепни цветя“. Виждам сградата в далечината, искри като пурпурен ирис, пробола небето с цвят на метличина. Пред мен е строежът на ново международно училище и жилищен блок в избеляло сивкавозелено. Слънцето започва да топли; чувам измъчения вой на бормашина. Работниците все още не са плъзнали по строежа. Мяркам двама мъже — те потриват сънено очи, почесват се по вратовете и се оглеждат, сякаш очакват пристигането на ръководителя на строежа.

Един от мъжете ме забелязва. Седнал е на скелето и клати крака. Без риза е, пуши цигара. Вече знам, че тук е напълно в реда на нещата да те оглеждат, въпреки това все още се чувствам неловко. Тъмните му очи не се извиняват, сякаш питат: „Коя е причината да си толкова специална?“. Край него се мотае краставо куче — по муцуната му е полепнала оризова супа — което ми отправя кучешка усмивка, разтяга бърна, оголва зъби, а езикът му е провиснал от едната страна.

Мама сигурно щеше да отиде да побъбри с непознатия. Нямаше да се притесни нито за миг, че той е полугол, нито че не знае и дума на английски, нито че кучето му прилича на ходещ развъдник на кожни болести. Навремето набираше средства за „Грийнпийс“. Не се разделяше с бланките и клипборда, където и да ходеше. Беше в състояние да говори часове наред за гренландските тюлени или за ядрените опити. Описваше японския лов на китове с толкова кървави подробности, сякаш бе застанала на борда на китоловния кораб. Ентусиазмът й беше заразен — въодушевяваше, а станеха ли обстоятелствата неприемливи, дори страшен. В повечето случаи се отзоваваха мъже, не жени. Това бе постижение на мама, не на „Грийнпийс“, особено когато времето се позатоплеше и тя си пуснеше косата и започнеше да облича дълги поли. Беше красива, излъчваше свежест, също като есенно листо, току-що понесло се към земята. Такива листенца те карат да си представяш дни с хладен ветрец, в които се разхождаш за ръка с любим човек.

Премествам отново поглед към мъжа на скелето тъкмо когато той вади цигарата от устата си и се изплюва на земята. Празният му поглед ми напомня за Лудата Марта. Лудата Марта се мотаеше пред гимназията, събираше кутийки от безалкохолни напитки и дрънкаше за нашия Спасител Исус Христос. Никой не знаеше истинското й име. Момичетата й се подиграваха, мятаха кутийките си през оградата, а тя хукваше да ги гони, смееха се на сплъстената й като вълна коса и безизразните стъклени очи. Мен ме плашеше и аз не смеех да се приближа до нея чак до деня, когато Дженифър Бийзли дотича, ококорена от нетърпение.

— Майка ти е при оградата с Лудата Марта — каза задъхано тя, жадна за клюки като всяко четиринайсетгодишно момиче. Още преди да отида, знаех, че ме очаква сцена. Момичетата в три четвърти чорапи се бяха скупчили покрай оградата и се кискаха неудържимо. Чух как мама крещи. Трябвало да се засрамят и как ще постъпи Ганди. Не бях сигурна, че съученичките ми знаеха кой е Ганди, но не криеха колко се забавляват. Надникнах през рамото на русо момиче, накъдрено на спирали. Мама беше прегърнала Лудата Марта и бе вирнала брадичка, докато говореше. Горката Луда Марта изглеждаше напълно слисана и примигваше под мишницата на мама.

— Ако всички действаме око за око… — заяви мама. Марта ми се стори малко уплашена, сякаш мама се канеше да й открадне едното око.

— Целият свят ще остане сляп! — завърши драматично мама.

Тълпата избухна в момичешки смях, чу се писклив кикот. Някой дори изръкопляска.

Мама изглежда мярна червената ми коса над зелените блузи, защото се провикна:

— Грейс? Грейси, миличка?

Аз обаче бях хлътнала в тълпата. Тогава мама се отдалечи, повела със себе си Лудата Марта. Тълпата се развика, когато нова кутийка прелетя над оградата и тупна близо до краката им.

— Лудата Марта и най-добрата й приятелка Грачещата Бърта — пошегува се момиче, очертало силно очите си с черен молив. Забелязах, че Дженифър се кокори и ме поглежда колкото със съжаление, толкова и очарована.

Остър глас прорязва накъсаните ми мисли. Някой се разкрещява на кантонски. Вдигам поглед и забелязвам старица в роба на цветя, облегната на прозореца. Лицето й е разкривено в неодобрителна гримаса. Сочи нещо високо и продължава да крещи на кантонски. Става ми неловко. Тъй като не знам езика, ми се струва, че съм тромава и глупава.

— Извинете! — провиквам се аз задавено и вдигам ръка, за да помахам гузно.

Отстъпвам назад и се препъвам. Тупвам по задник на цимента.

— Мама ти стара! — Не вдигам поглед, да не би да се окаже, че жената се подсмива на падането ми. Ставам и изтупвам полепналия по долнището на анцуга прахоляк. Лицето ми пламти от смущение и аз се държа настрани от магазините. Малко преди да изляза от вътрешния двор, се обръщам за последно. Прозорецът отвръща на погледа ми, блед като гълъбово крило в мрака, този път празен. Свеждам глава и се насочвам към къщи. След няколко крачки чувам друг глас. Разнася се смях. Озъртам се през рамо. Едва тогава забелязвам друга жена, облегната на перилата на балкона си в блока точно срещу жената в робата. Тя подвиква нещо в отговор, докато простира ризи и панталони. Тръска мокрите дрехи, пъшка и кима на приятелката си отсреща. Едва тогава разбирам, че двете просто си бъбрят и разговорът им няма абсолютно нищо общо с мен.

Някъде отвътре избликва маминият глас, чувам смеха й.

— О, Грейси, трябва ти кураж, момиче, поне малко от безсрамието на майка ти.

Същото това безсрамие винаги ни вкарваше в неприятности, не само нея, но и мен. Това безсрамие ни накара да си съберем багажа и да хукнем да си търсим щастието в Париж или да си правим среднощен пикник в Кенсингтън Гардънс. Колкото по-малко се сблъсквах с подобни изцепки, толкова по-добре. Поне така си мислех досега. Прехапвам устната си отвътре, докато вървя към къщи и ми се иска бузите ми да не бяха червени като косата.

 

 

— Няма да се бавя.

В гласа му се прокрадва едва доловима умолителна нотка, докато поставя чиста риза на леглото. Вдигам поглед от книгата си.

— Служебно мероприятие. Ще им се стори необичайно, ако отида сам.

Имам чувството, че добавя мислено „Отново“. Безработна, бездетна, сервитьорка — съпруга. Да, сигурна съм, че им се струва странно.

— Не знам — отговарям. — Нямам какво да облека. Отчасти е точно така. Не си купувам подходящи за коктейл дрехи, вероятно нарочно.

Той вади черна рокля от гардероба, прокарва ръка по нея, сякаш вече съм я облякла. Пръстите му я галят отстрани, където се пада бедрото ми. Не съм я обличала от по-миналата Коледа и не знам дали ще ми стане.

— Ами тази?

Отново насочвам вниманието си към книгата, въпреки това усещам, че той продължава да ме наблюдава.

Когато влиза под душа, аз ставам и докосвам роклята, просната до ризата му на леглото. Платът е хладен, сякаш мокър, също като кожа на тюлен. Събличам се и навличам роклята през главата. Става ми. Прокарвам ръка през косата си и отново се замислям за мама. Тя имаше страхотни дрехи за партита. Гардеробът й беше винаги пълен с най-пъстрите коприни и сатени, всички в цветовете на дъгата. Аз пък предпочитам черно и неутралните цветове, те вървят на всичко. Поемам си дълбоко дъх.

— Ще дойда — казвам. Не говоря толкова високо, че Пийт да ме чуе въпреки плющенето на водата, но достатъчно високо, за да убедя себе си.

* * *

Отдръпвам се в сумрачен ъгъл, където свещите хвърлят сенки, за да съм възможно по-далече и от диджея, и от бара, и от тълпата. Виждам Пийт над нечии глави, около него са се струпали хора, някои се смеят гръмогласно или се привеждат напред, докато той разказва нещо. Всеки път, когато сервитьорът с платото сирена спира при мен, аз си вземам по два или три крекера. Усмихвам му се любезно и се надявам да се досети, че навремето съм вършила същата работа и съм наясно, че краката го болят, сякаш някой е набол петите му с игли. Скъпите сирена са солени и меки на фона на хрупкавите крекери и аз едва сега разбирам колко съм гладна. През последните седмици почти не ядях. Може би сервитьорът е усетил това, защото се отправя първо към мен всеки път, когато излезе от кухнята с ново плато. Козе, синьо, бри. Възхитително наситен вкус, разтварят се като крем в устата. Доволна съм, че никой не ми обръща внимание, докато съм в моя ъгъл, че никой не забелязва как славно си похапвам. Всички внимават да казват правилните неща, смеят се на подходящите места и се усмихват широко, за да покажат, че им е безкрайно интересно. Подобни банални сцени се повтарят из цялата зала.

Слаба, миловидна китайка се откъсва от кръга около Пийт. Отправя се с плавна стъпка към мен. Стомахът ме присвива, докато се опитвам да перна трохите, полепнали по лицето и роклята ми. Извивам се настрани от нея и поглеждам през прозореца небрежно или поне си въобразявам, че изглежда така отстрани.

— Грейс, нали? Здравей, Грейс, аз съм Селин. Току-що се запознах със съпруга ти, Пийт. Той ми каза, че си някъде тук. — Фина ръка се протяга към мен. Жената говори с прекрасен френски акцент, който намирам за неустоим. Аз се обръщам и я зяпвам. Звученето на гласа малко ме стряска, сякаш си спомням нещо отдавна отминало. Премигвам и забравям да й отговоря. Тя ми се усмихва топло. Селин, чието име се римува с пралин, се представя повторно с нежен като сметана глас. Стискам меката й ръка. Лицето й е кръгло, с цвета на лунна светлина, има заострена брадичка, която й придава вид на невинно дете. Тя бъбри с лекота, сякаш не очаква да вметна и дума в разговора, обяснява, че семейството й е от Китай, но тя е израснала в Париж. Тук е със съпруга си и работи като учителка по френски, защото е французойка.

— Pourquoi pas? — Защо не? Едва изрекла думите, тя свива рамене и избухва в смях.

Усмихвам й се и аз. Точно като учителка тя забелязва изолираното гардже и бързо го приласкава под крилото си. Усещам как се оставям да се погрижи за мен.

— Трябва да се запознаеш с Леон.

Тя стиска лакътя ми и внимателно ме повежда от приятно топлата зала към балкона. Намираме се в ресторанта на седемнайсетия етаж на чисто ново лъскаво казино. Сякаш сме кацнали на върха на коледна елха. Гледката е забележителна — полуостров Макао се очертава на фона на водата, отражението му блести в мрака. Огнените светлини са прелестни нощем. Дори мостът блести от фаровете на такситата, които са се отправили към Тайпа.

Висок мъж се е подпрял на парапета, стиснал в ръка пълна чаша вино. Изглежда, в главата му се въртят същите мисли като моите, по лицето му трепти усмивка, докато се взира към града с очи във формата на бадеми под тъмни вежди. Има гъста коса, посребряла, която докосва яката. Плътните устни се притискат в чашата, когато отпива. Обръща се леко към нас, поглежда ни и в очите му заблестява нежност, лицето му грейва в усмивка, която разкрива перленобели зъби. Усещам как гърдите ми се стягат и в този момент имам чувството, че съм пияна. Ако не пияна, то поне леко замаяна.

— Леон! На всяка цена трябва да се запознаеш с Грейс. Грейс, това е съпругът ми, Леон.

— Здрасти — мънкам аз.

Той се привежда напред и ме целува по лявата буза, след това и по дясната.

— Добър вечер, изключително ми е приятно да се запознаем — казва той с искрена топлота. Говори така, сякаш сме в онзи Париж, който помня. Градът на любовта и тайните. Усещам, че не ми достига въздух.

Наблюдавам как вятърът подема косата на Селин, докато тя разказва за учениците си. Очите й заблестяват, докато описва едно сериозно и съвестно дете с ужасно произношение. В смеха й зазвучават сребърни камбанки, сякаш свири флейта. Любопитно ми е дали двамата имат деца, но усещам как гърлото ми се стяга и не успявам да кажа и дума. Наблюдавам ги на фона на блестящата гледка. Тя е облечена в бяла копринена блуза, а той е със синя ленена риза. Видът им ме кара да се замисля за рекламите за перилни препарати, които превръщат бялото в още по-бяло, а цветовете стават по-ярки. Колко капризни материи са и коприната, и ленът. На тях обаче изглеждат така, сякаш не е никак трудно да се поддържат, и това незнайно защо ме натъжава. Двамата приличат на усмихнатата двойка, с чиято снимка ти продават рамката. Те са тъкмо двойката, от която ти се приисква да бъдеш едната половинка.

Селин се извинява и отива да си вземе нова чаша вино, а аз вдигам поглед и забелязвам, че Леон ми се усмихва.

— Много се извинявам за английския си. Не е достатъчно добър. — Акцентът му е натрапчив, но той произнася ясно всяка дума. Иска ми се да бях научила френски по-добре, но никак не ме бива с езиците. Екстровертите са тези, които овладяват безпроблемно чуждите езици.

— Нищо подобно. Английският ти е чудесен. Моят френски е ужасен. Недей да се извиняваш.

— Много си мила. Ще ти призная, че понякога ми е трудно. Хората не разбират какво им говоря. — Той въздъхва и избухва в смях. Когато се подпира отново на парапета, забелязвам необръснато квадратче, което вероятно е пропуснал. Усещам нелепото желание да протегна ръка и да докосна с пръст мястото.

— Храната ти харесва, non[1]?

— Моля?

— Питам за кетъринга. Харесва ли ти? Видях те, че похапваш от сиренето.

Усещам как роклята започва да ме пристяга в талията. Моля се единствено лицето ми да не е станало алено.

— А, да. Храната много ми хареса. Хубава е.

— Ресторантът е мой, в него работя. Тук съм главен готвач.

— Не знаех. Аз… едно време бях сервитьорка. — Нямам никаква представа защо му го казвам. Думите сякаш сами се изплъзнаха от устата ми. Сменям темата. — Сиренето пон-левек беше чудесно. Нормандско е, нали?

Oui[2]. Точно така. — Леон извива вежди и се усмихва. — Ето една жена, която има добри познания за храната. — След това се мръщи. — Как само ми се иска Селин да ядеше повече. Много е слабичка. Като врабче е. Тревожа се за нея. — Леон пухти неодобрително с плътните си устни. Сигурно това е френският вариант на „ц-ц-ц“.

— Ами… — Опитвам се да измисля нещо подходящо в отговор и почти искрена усмивка пробягва по лицето ми. Почти.

 

 

Двамата с Пийт се отправяме мълчаливо към къщи във влажната нощ. От време на време той пъшка и сумти, сякаш си говори сам и се съгласява със себе си. Вероятно мисли за нещо, свързано с работата. Щом се прибираме, той включва Би Би Си и си събува обувките. Влизам в банята, за да си сваля грима. Докато си лягам, чувам отдалече тихото боботене на английските репортери и напъхвам още една възглавница под главата си. Посягам към нощното шкафче и купчината готварски книги. Чета „Френската одисея на Рик Стайн“, когато Пийт влиза. Отправя се към банята, за да си измие зъбите.

— Забавлява ли се тази вечер? — провиква се той.

— Горе-долу.

— Нали ти казах, че ще бъде приятно.

— Ммм…

Той сваля ризата и вратовръзката и ги хвърля на един стол до леглото. Поглежда ме или по-скоро корицата на книгата. Обува си чисти боксерки. Оранжевите на райе, с които обича да спи. Отпуска се по гръб и поглежда към тавана, протяга ръка и я отпуска на бедрото ми. Влагоабсорбаторът жужи, докато разкривам тайните на хубавата лучена супа. Тя е бистра, кафява, носи уханието на парижките улици и ъгълчета. Колко много лук. Замислям се дали утре да не отида до пазара в Тайпа.

— Тогава лека нощ, любима — казва Пийт. Говори хладно, дистанцирано, въпреки че ръката му си остава на бедрото ми.

След малко пожелавам лека нощ на Рик Стайн и затварям книгата. Главата ми е пълна с рецепти от френската кухня. Стомахът ми е пълен с френско сирене. Гася лампата от моята страна и се обръщам към тъмната купчина завивки, под която спи Пийт. Отпускам ръка на едрото му рамо и усещам топлината му под чаршафа, след това се обръщам на другата страна.

Мила моя мамо,

Мечтая си за френска храна. Помниш ли сирената? Ами различните видове хляб? Помниш ли как си представяхме, че ще отворим наше бистро? Двете с теб щяхме да сервираме франзели и да предлагаме супа на деня. Щяхме да си имаме слънчева тераса, бели чинии и сребърни прибори. Кученца щяха да лочат от чинийки, под масите от ковано желязо щяха да се показват обувки с високи токчета. В тези мечти чувам „Лятно време“. Чувам мелодията в главата си, не спира да се върти също като черна плоча. Нали се сещаш, мелодията е от „Лорги и Бес“.

Много мисля за Париж, мамо.

Навремето знаех песента. Говоря за първия път, когато я чух. Помниш ли как се събудих в хотела, а теб те нямаше. Нощта беше черна, студена. Едва достигах ключа за лампата, въпреки че трябваше да подскоча, за да я запаля. Реших, че си или в ъгъла, или зад гардероба и си замислила някоя игра. Проверих под леглото, но там открих само едно лепкаво бонбонче, вече хванало мъх. Известно време поседях на леглото, придърпах олекотеното юрганче и го задъвках. След това си обух ботушите съвсем сама, облякох зимното си палто върху нощницата, излязох от стаята и слязох по стълбите. Портиерът хъркаше на стола си. Нощният въздух беше леденостуден, бедрата ми настръхнаха.

— Мамо, мамо, мамо, къде си, мамо? — повтарях наум. На ляво или на дясно? Вятърът хапеше ушите ми, вледеняваше краката ми. Сърцето ми блъскаше в гърдите. Завих на ляво. По улиците не се мяркаше жива душа; беше тихо като в църква, хлъзгаво от дъжда, който валя следобеда.

Недалеч чух силна музика; долиташе от притъмняло кафене. Тромпет. Ба, ба, бааааааа, носеше се гласът му. Близо до вратата беше топло, няколко човека бяха застанали отпред и се смееха. Приближих се и потрих ръце. Те пушеха дълги, тънки цигари и говореха, без да ме забелязват. Застанах близо до прозореца и се заслушах в гласа на любимия музикален инструмент. Обичах го, защото звучеше прекрасно и същевременно завладяващо. Веднъж, в час по музика, се опитах да засвиря на него. Съвсем не звучеше така — горди, чисти звуци, които се носеха от златните цилиндрични тръби. Звуците, които аз произведох, приличаха на пръдни — шумни, грозни, кратки. Докато слушах тромпета, неочаквано ми стана студено. Притиснах се към прозореца и се опитах да възпра самотните сълзи. Ако знаех някоя молитва, щях да я изрека в онзи момент. Вместо това устните ми мълвяха три думи. Моля те, мамо.

Сякаш по силата на някаква магия, или защото го желаех толкова силно, аз те видях през кривото стъкло как танцуваш на подиума в прасковенорозовата си копринена рокля. Бузите ти бяха поруменели, кожата ти блестеше.

— Мамо, мамо, мамо. Аз съм, Грейси — провикнах се аз, убедена, че ще ме видиш.

Сега вече хората ме погледнаха през облаците дим около тях. Една жена се наведе над мен. Беше облечена в червено сако, с високи черни обувки. Каза нещо, но аз не разбирах френски. Имах чувството, че някой ме е запокитил на дъното на кладенец. Тя се опита да дръпне ръката ми от прозореца, да ме обърне към себе си, но аз се отдръпнах рязко. Щом ме пусна, затичах. Хукнах обратно към хотела. Гореща кръв и силен страх препускаха във вените ми. Претичах разплакана през прашното фоайе, тежките ботуши изтрополиха по стълбите. Хлопнах вратата след себе си и се заключих отвътре. Известно време останах облегната на нея, замаяна, гърдите ми се повдигаха тежко. След това се пъхнах в леглото, както бях с ботушите и палтото, и се завих презглава с юргана. Пъхнах измръзналите си ръце между бедрата, за да ги стопля, и така съм заспала.

Не знам кога си се прибрала. Късно на следващата сутрин, когато се събудих, палтото ми беше на пода, сгънато върху ботушите, а ти стоеше край прозореца и потропваше с пръсти по стъклото. Беше измила грима, освен няколко черни петънца спирала, полепнали под дясното ти око. Беше в халат, мократа ти коса бе увита в кърпа, а отдолу надничаха пръстите ти с червен лак на ноктите. В скута ти видях малка кутийка със сладкиши, привързана с панделка, а ти ухаеше на захар.

— Браво, събудила си се. Днес на всяка цена трябва да отидем в зоологическата градина, Грейси. Нямам представа откога не сме виждали животните. Ти помниш ли?

Поклатих глава.

— Навън времето е само за бели мечки, нали? — Ти скочи на леглото и притисна единия ми крак, когато се тръшна до мен. Започна да ме гушкаш и гъделичкаш, а аз прехапах устни. Дали пък не бях сънувала кошмар?

— Ти ме остави…

— Нищо подобно, миличка.

— Напротив, остави ме. Снощи ме беше оставила. — Разплаках се и по бузите ми потекоха горещи сълзи като снощи, сякаш бяха чакали да рукнат.

— Шшш, шшш, шшш… Нали няма да плачеш — рече ти. — Заповядай. Сега ще оправя всичко. Мама обещава. — Намигна и ми подаде кутията. Вътре видях най-красивата сладка на света, съвършено кръгла. Каза ми, че това били макарони.

Този ден отидохме в зоопарка, нали така, мамо? Останахме до късно, чак докато слънцето се скри и на мен ми стана студено. Никога повече не споменахме и дума за онзи бар, бара, в който свиреха джаз, музика от „Порги и Бес“, където ти пееше и танцуваше в прасковената си рокля. Не говорихме и как ме беше оставила в хотелска стая наблизо и се беше прибрала чак на сутринта.

Колко много тайни, мамо, колко са много.

Твоя любяща дъщеря Грейс

Бележки

[1] Нали (фр.). — Бел.прев.

[2] Да (фр.). — Бел.прев.