Хана Тъниклиф
С дъх на чаени листа (21)

Pardon — Прошка
Слива и хибискус с шоколадов крем ганаш

В петък стават три дена, откакто Рила не е идвала на работа, а Джиджи почти не ми говори. Тя дори се старае да говори на кантонски и с клиентите, и с Йок Лан, и когато е сама в кухнята. Не ми превежда и дума. Поглежда ме изпод вежди, а очите й са пълни с неизречени обвинения. Опитвам се да позвъня на Рила, но телефонът й или е изключен, или няма обхват. Досега не се бях опитвала да й звъня, защото тя винаги идваше навреме и никога не боледуваше. Една сутрин ми се струва, че я виждам от другата страна на улицата, докато отнасям на Йок Лан чашата чай, но когато вдигам поглед, отсреща няма никого, единствено вятърът превива дългата трева.

Без Рила работата започва да ми тежи, крайниците ми пулсират болезнено, всяка вечер тръпнат от болка. Често съм в кухнята, готвя, без да мисля, а Джиджи сервира. Един ден чувам кадифения глас на Леон да си поръчва кафе и да бъбри небрежно с нея. Тя му сервира с ледено безразличие, докато аз се крия и не смея да се покажа цели три часа да не би все още да е в кафенето. Не мога да понеса да го видя след случилото се. Не и сега, когато всичко около мен се разпада. Чувствам се толкова скапана, че ми се случва да поглеждам към склада и ми се иска да си полегна също като Рила и Джослин, да се свия като котка. Много се изкушавам. Ще подремна за кратко, ще отпусна глава и ще забравя за абсолютно всичко.

Ако двамата с Пийт си говорехме, може би той щеше да ме попита какво не е наред. Само че с него почти не се виждаме. Всеки готви само за себе си, лягаме си по различно време, гледаме телевизия или използваме компютъра, когато другия го няма. Все още се мразим и сме затънали във водите на яростта и съжаленията.

Марджъри ме намира в тоалетната на „При Лил“, докато се вглеждам в умореното си отражение. Навежда се, за да си измие ръцете, и поглежда косата ми — може би си мисли, че търся белите коси, които се увеличават с всеки изминал ден.

— Имам ги от години — намига тя. — Ти защо мислиш, че се боядисвам?

Косата й блести като злато дори на мътната светлина в тоалетната. Аз пък си мислех, че е естествена. Мама все повтаряше, че червенокосите не побелявали, просто изведнъж се оказвали с чисто бели коси. Ставало като с магическа пръчица. Като момиче вечно си представях как се будя с бяла грива. Интересно какво ли е станало с нейната.

Марджъри се мръщи, когато забелязва сериозното ми лице.

— Аз се опитвам да те развеселя.

— Извинявай. Седмицата беше отвратителна. Добре, че утре няма да работим.

— Заради парада ли?

Кимам. Улицата ни ще бъде затворена заради процесията на златните медалисти от Олимпийските игри и аз съм истински облекчена. Имам нужда от почивка.

Плискам лицето си със студена вода с надеждата студът да ме посъживи.

Марджъри ми подава хартиена кърпа.

— Джиджи ми каза за Рила. Тя не се ли е връщала? Клатя глава.

— Мама му стара.

— Да. — Избърсвам спиралата под очите си и потупвам внимателно лицето, въпреки това гримът полепва по кърпата.

— Тя каза ли ти защо спи тук?

— Не. Всичко стана твърде бързо.

Гласът ми звучи по-накъсано, отколкото исках. В гърлото ми се надига буца, натрупана от чувството за вина. Марджъри се обляга намръщено на стената.

— Лоша работа.

Спомням си разказите, които бях чувала за прислужниците, които крадели бижута. Бавачки бягали с парите, откраднати от касичките на децата. Някои пиели, други лъжели, дори по-лошо. Дочувах такива клюки, докато клиентките пиеха капучино. Не вярвам Рила да е крала от мен, но усещам, че има твърде много неща, които не знам за нея. Замислям се за всички онези случаи, когато съм я оставяла да заключва касата в края на деня. Ами ако е прибирала за себе си част от парите на „При Лил“? Защо ще се страхува чак толкова да се върне, освен ако не се чувства виновна за нещо?

— Не искам неприятности, Мардж. Ти може и да знаеш в какво се е забъркала, но аз предпочитам да не научавам.

Марджъри продължава да се мръщи.

— Нали не я подозираш… Прекъсвам я:

— Не искам да знам. Имам си предостатъчно неприятности, а и „При Лилиан“… — В гърлото ми засяда нещо. — Това е единственото безопасно място, което ми остана.

Марджъри отпуска ръце на раменете ми.

— Извинявай — шепна аз.

— Всичко е наред. Повече няма да кажа и дума. „При Лил“ си е твоето кафене; управляваш го, както намериш за добре. Просто се тревожа за теб. Струваш ми се изтощена.

И двете поглеждаме отражението ми в огледалото и аз си припомням казаното от Джиджи онзи ден.

— Да не би да ми казваш, че изглеждам ужасно?

Марджъри се смее.

— Повече от ужасно.

— Благодаря.

— Пак заповядай. За какво са приятелките. Не се сдържам и избухвам в смях.

Тя ме прегръща и ме притиска до себе си като сестра.

— Двете с теб трябва да обърнем по няколко в петък — заявява тя.

Напълно съгласна съм.

 

 

Нощното небе, разграфено от сгради и светлини, блести от другата страна на стъклото. Марджъри беше в тоалетната; сега устните й блестят, лъскави са като току-що лъснат автомобил.

— Нямах представа, че толкова много обичаш шампанско — подхвърля тя и размахва празната бутилка така, че сервитьорът да я види. Навежда глава настрани в израз на възхищение.

— Има приятен вкус и е газирано — отвръщам аз и усещам как езикът ми е надебелял в устата.

— Точно така.

Местата ни са срещу прозореца, за да можем да се наслаждаваме на гледката. Клуб „Кристъл“ е на ниво трийсет и някое с изглед към полуостров Макао — също като танцьорка, обърната към партньора си. Светлините плуват, озарени от блясъка на прозореца и водата между тях. Тълпата се състои предимно от млади, слаби хора; момичетата са в прилепнали дънки и блузи. Приличат на високи тръстики, които се олюляват на нощния бриз. Млад мъж минава покрай мен и ми намига. Нахлупил е мека шапка и елече, все едно излязъл от трийсетте години.

— Макао изглежда много красив оттук — въздиша Марджъри. Поема новата бутилка шампанско от сервитьора, който се привежда над нас в черната си униформа и налива в чашите ни.

Макао наистина е красив оттук. Облян е в ярка светлина, която грее в тъмното. Гледката ми напомня за партито, на което се запознах с Леон. Сега вече споменът е помрачен заради срама от увлечението ми, по-типично за някоя тийнейджърка. Трепвам. Случи се няколко етажа по-надолу, в „Орора“, преди много месеци. Имам чувството, че животът ми се е променил неимоверно от онази вечер. Мисли за Рила и разбития ми брак се издигат на повърхността също като мехурчета в чаша. Знам, че ако си позволя, тъгата ще ме притисне. Усилието да избягам от тези мисли, е твърде голямо.

Мъжът с шапката отново минава покрай нас. Заглежда ме, отправя ми мила усмивка. Има нежни черни очи и карамелена кожа. Черна бенка се мъдри по средата на бузата му.

— Как сте, дами? — обляга се той на канапето.

Марджъри вдига поглед към него, после поглежда и мен. Свеждам очи към чашата и си припомням шампанското, което двамата с Пийт пихме на медения месец. Краката ни потъваха в мекия пясък, наблюдавахме как слънцето се потапя в океана. Целувките на Пийт имаха вкус на ананас, чувам отново смеха му, усещам ръката му на рамото си.

— Добре, ти как си? — отвръща любезно Марджъри.

— Става. Страхотна вечер — отвръща малко замислено той. — Аз съм Том.

— Казвам се Марджъри. — Тя се навежда напред и стиска ръката му.

— Ами ти? — навежда се Том и аз го оглеждам.

— А, аз съм Грейс.

— Здравей, Грейс. — Той се смее и сяда на ниската маса пред мен. Питам се дали ще поиска телефонния номер на Марджъри, преди да си тръгне. Пречи ми да виждам. Казва нещо на приятелката ми, докато едно момиче, застанало близо до прозореца, привлича погледа ми. На тънката й талия е вързан широк ален пояс. Тя е свела лице над напитката си и се киска тихо.

Марджъри забива лакът в ребрата ми.

— Том пита дали имаме нещо против да ни почерпи — изрича тя тихо.

— Аха.

— Казах му, че предпочитаме нещо за хапване. Няма да пием повече, нали?

— Добре, няма.

Момиче наблизо подръпва опашката си, така че тя става по-стегната и се вдига по-високо на главата й. В устни стиска сребърно портмоне. В същото време ме поглежда с крайчеца на окото си, потайно, също като котка. Това е тя, самоувереността на младите жени, чието бъдеще все още не е написано. Зяпвам я. Изпивам шампанското си бързо и то оставя газирана пътека в гърлото ми. Марджъри стиска ръката ми. Забелязвам, че Том вече не е пред мен, и отново рея поглед към града. Светлините блестят нежно, плуват във водата.

— Ехо. Земята вика Грейс. Добре ли си?

— А? Да. Добре съм. Страхотна вечер. — Вдигам чашата си към нея с крива, неуверена усмивка.

— Младежът направо те прогаряше с поглед. А ти се беше отнесла нанякъде.

— Какво?

— Говоря за Том, мъжа с шапката.

Поглеждам лъскавите й устни, оставили лепкави следи по чашата.

— Да, но си падаше по теб.

Марджъри ме поглежда в очите, сякаш търси нещо.

— Грейс, наистина ли не разбра, че си пада по теб? Не откъсваше очи от теб, особено от косата ти.

Том се връща и този път го поглеждам внимателно. Опипва ме с поглед и се смее. Аз обаче не успявам да се фокусирам; може би шампанското измества погледа ми някъде настрани. Питам се каква ли е косата му под шапката.

Той ни налива шампанско, хвърля кашу във въздуха и го улавя с уста. Говори предимно с Марджъри. Дочувам отделни реплики от разговора. Той работи в цирка. Да, харесва Макао. „Не всички от нас са хипита, ха-ха-ха“. Разговорът продължава в този дух. Поръчва ни маргарити и обяснява, че е от Мексико. Пита ме с какво се занимавам. Разказвам му за „При Лилиан“ и той се навежда напред, подпира лакти на коленете си. Не знам какво друго да кажа, въпреки това той ме наблюдава така, сякаш няма търпение да чуе следващите ми думи. После вади пакет цигари на масата и Марджъри посяга. Гледа ме страховито, очите й приличат на мраморни топчета зад виещия се дим. Нямах представа, че Марджъри пуши. След това Том ни поръчва мохито и ме наблюдава как побутвам листенцата мента на повърхността.

* * *

Когато главата ми се отпуска на меката хладна възглавница, чувам как се кискам, сякаш някъде отдалече. Над лицето си усещам нечий горещ дъх. Струва ми се, че стаята се движи бавно, също като полюшването на многотонен кораб в океана. Отново избухвам в смях и чувам гласа на мама.

— Къде беше?

Тя говори студено, остро.

Изритвам обувката си и тя пада на пода.

— Навън.

— С кого?

— С приятели, мамо.

— Пияна си.

Ако можех да кимна, щях да го направя, но главата ми тежи като олово и пада на възглавницата. Отново чувам кикота.

— Пияна като казак — заявява тя с горчивина. Сваля и другата ми обувка и я хвърля в гардероба. Запокитва я с такава сила, че отскача в стената. — И кои са тези приятели?

— Просто приятели. — Ама тя защо е винаги толкова подозрителна? Става въпрос за две момичета от ресторанта.

Никога досега не съм излизала с момичетата. Смяхме се много. Мъжете ни черпиха. Едно от момичетата получи шал от пера от група мацки, излезли по женски. Цяла вечер беше увит на врата ми, сякаш бях излязла от някаква шоу програма.

— Имам нужда от теб тук, Грейс.

— Нямаш. — Чувам как завалям думите. Едно от перата ме гъделичка по устната.

— Напротив, имам. Не можеш да излизаш така.

— Мама му стара, просто…

— Не ругай.

— Мама му стара, мамо — повтарям аз и си давам сметка, че съм изругала отново, и ме залива кикот.

— Да не си посмяла да ми говориш по този начин. Аз съм ти майка. Никога повече не си позволявай да ми говориш по този начин! — Гласът й се извисява все повече.

— Добре, добре, само недей да изперкваш.

— Не можеш да излизаш просто така. — Сега вече гласът й е остър и висок.

Отпускам се по гръб и стаята се завърта около мен. Отпускам глава на челото си.

— За бога, мамо, на двайсет съм. Би трябвало да мога да изляза и да пийна някоя и друга чашка.

— Дори не ми позвъни!

По гласа й разбирам, че губи самообладание. Гласът й става все по-висок и отчаян, сякаш пада от канара.

— Мамо…

— Имам нужда от теб тук!

— Успокой се, мамо. Излязла съм само веднъж. Не съм ходила до Луната. Бяхме в един пъб. В проклетия пъб. В Излингтън.

Риданията й разкъсват мрака. Обикновено я успокоявам. Тази вечер обаче съм уморена, пияна и ядосана. Едно от момичетата ще ходи на почивка на остров Ланзароте. Описваше как ще лежи на плажа с книга и коктейл. Имах чувството, че подушвам кокосовото олио за тяло и усещам песъчинките по гърба си.

— Какво ще правиш, когато не съм тук? — добавям заядливо яз.

Мама престава да хлипа.

— Какво искаш да кажеш?

— Когато замина на почивка или някъде другаде.

Тя се разтреперва цялата, усещам я, както е седнала на кувертюрата.

— Къде ще ходиш? — пита обвинително тя.

— Не знам. На Ланзароте. В Гърция. Може би в Австралия. — Нямам подобно намерение. Имената просто сами се изплъзват от устата ми. Все топли места, далечни. Все места с много слънце и солен океан.

— Австралия ли? — Мама почти изпада в истерия. Виждам, че се задържа за скалата с една ръка. — Австралия значи? — крещи тя.

— Спокойно, мамо. — Съжалявам, че казах нещо. Заради пиня коладите е. Те развързаха езика ми. Тя скача от леглото. Не я виждам добре в тъмното, но усещам силата на гнева й.

— Ако… ти… заминеш… за… Австралия… — изговаря бавно и подчертава всяка дума. — Изобщо не се връщай!

Вече няма и следа от смеха от преди малко. Усещам, че започва да ми се гади. Опитвам се да седна, главата ми обаче тежи като камък на раменете.

— Мамо…

— Чу ме, Грейс Рейвън. Ако не ти пука за мен, ако не искаш да живееш с мен, тогава върви. Върви и ме зарежи сама.

— Мамо!

— Заминавай и повече не се връщай! — Тя изфучава от стаята. Бесът й сякаш е заредил цялата стая. Въздухът пука. Усещам, че ми е лошо. Облягам се отстрани на леглото и различавам саксия, в която цветята отдавна са увехнали. Посягам към нея за пръв път. Стомахът ми се свива и аз изхвърлям три пиня колади в напуканата почва.

 

 

Когато се събуждам, усещам мириса на лимони. Идва от свежите бели чаршафи. Всичко е светло, ярко. Чувам стон и разбирам, че идва от мен. Някой барабани по клавиатура в съседната стая и звукът пронизва мозъка ми. Обръщам се. До мен са натрупани сатенени възглавници в нежни шоколадови и кафени цветове. Мислите нахлуват също като захар, която се утаява на дъното на чаша.

— Будна ли си?

Обръщам се; Марджъри се е облегнала на рамката на вратата. Облечена е в сива тениска с меко бяло долнище от анцуг. Косата й е вдигната на главата. По лицето й забелязвам странно изражение.

— А, да. — Надигам се, за да седна. Облечена съм в тениска с рисунка на великолепна чернокожа жена, която пее джаз. Тя има яркочервени устни, също като домат. Май пише „Клуб Чикаго Блус“. Докато се опитвам да чета наопаки, усещам, че ми прилошава.

— На Дон е — обяснява простичко Марджъри. Сяда на края на леглото. Оглеждам се и забелязвам, че почти всичко е бяло. Бели завеси, бяла кувертюра; нахвърляни са само няколко шарени възглавници. На пода има елегантен килим с цвят на кафе, който омекотява бялото. Очите ме болят, затова ги затварям. Спомням си, че последно гледах лицето на Том с бенката.

— Какво се случи? — Отварям бързо очи и така ми се завива свят, че се налага да се хвана за леглото.

— Напи се — отвръща тя. — Ама много се напи. — Свежда поглед към ръцете си, отпуснати на коленете.

— Ааа… случи ли се нещо? Тя ме поглежда намръщено.

— С онзи? Питам за Том — обяснявам бавно аз и усещам как ме присвива стомахът.

— А, да. Нищо не стана. — Тя поглежда отново пръстите си. — Освен ако не броиш, че повърна върху обувките му.

— Ужас!

— Няма нищо. Той го прие нормално. След това се прибрахме. Въпреки това той поиска телефона ти. Наложи се да му повторя един милион пъти, че си омъжена.

— Ужас! — Чувството за вина се преплита с облекчение.

— Грейс — продължава тя с неудобство, — какво става? Ние с теб сме дискретни жени, сигурна съм. Може би тъкмо затова станахме приятелки. Само че покрай онова, което се случи на тенискорта, Рила, а и снощи… — Тя ме поглежда загрижено. — Ти не си на себе си. Поне не си онази, за която те мислех.

Облягам глава на стената. Иска ми се болката да отмине. Затварям очи и покривам чело с ръце. Миришат на цигари и вино. В продължение на няколко минути между нас се възцарява мълчание, докато най-сетне отварям очи.

— Заради Рила ли е всичко? — пита тя.

— Не. Всъщност и да, и не.

Марджъри чака.

Гърлото ми е пресъхнало.

— Пийт е спал с някаква жена. Една от жените в „Лисбоа“. — Думите ми причиняват болка. Не очаквах подобно нещо.

Марджъри пристъпва към леглото и ме прегръща през раменете.

— Много съжалявам, Грейс.

Кимам. Разплаквам се. Отново. Отначало плача тихо, след това по-силно. Разкъсват ме силни ридания. Плача от болка, болката е ужасна. Марджъри започва да шепти „шшш, шшш, шшш“, но аз не мога да спра; рамото й става мокро от сълзите ми.

Тя ме откарва до нас. Дрехите от снощи са в плик. Сгънати са спретнато, обувките ми са поставени една срещу друга. Облечена съм в един от анцузите й и нейни чехли. Разказах й за преждевременно настъпилата менопауза, как са се разпаднали мечтите и надеждите ни, за мълчанието, за бавното ни отчуждаване. Всичко излезе от мен по-бързо, отколкото мислех, че е възможно, а тя не каза почти нищо, докато ме слушаше.

Погалва ме по коляното.

— Всичко ще се оправи, от мен да знаеш — казва тя тихо.

— Мислиш ли? — Свеждам очи към краката си; нокътят на големия ми пръст е счупен. Сигурно е станало снощи. — Не трябва ли да ми кажеш, че сега е моментът да напусна онзи гаден лъжец?

Марджъри гаси двигателя и се навежда напред към волана. Слънцето вече залязва и цветовете му са наситени. В Макао често има подобни залези. Наблюдаваме го, без да се погледнем. Синьото се прелива в кайсиево, а после в ръждивооранжево. Огромни петна облаци скриват гледката.

— Не. Няма да ти кажа подобно нещо — заявява тя.

— Защо?

— Той е глупак, за да направи подобно нещо. Но те обича, Грейс.

Сумтя презрително. Показва го по много странен начин. Гневът пълзи вътре в мен също като мехурчетата в чаша шампанско.

— Така е, Грейс. Знам, защото и аз обичам и мога веднага да преценя.

Обръщам се към нея.

— Разни гадняри непрекъснато идваха да ни гледат. Говоря за мъже, които изневеряват на съпругите си и на гаджетата си. Не става въпрос за веднъж или два пъти, случваше се непрекъснато, беше им станало нещо като отвратителен навик. Бях много близо до този ужасен свят и мога да кажа, че Пийт наистина е прецакал нещата. Допуснал е грешка. Само че той не е от онези мъже. — Тя гледа настойчиво залеза и топлите цветове се отразяват в нея. — Грейс, той нямаше да удари Леон, ако не държеше на теб.

— Просто ревнуваше. Държа се като скапан неандерталец.

— Именно — отвръща тя. — Ревнувал е, защото е усетил, че харесваш Леон, а не може да понесе мисълта, че обичаш друг.

— По-скоро не може да понесе мисълта, че спя с друг мъж. Сега обаче… — Клатя глава, вдигам брадичка към небето и се опитвам да си наложа да не плача. — Сега все си го представям с друга.

Марджъри отпуска ръце.

— Може би не мисълта, че спиш с Леон, го е вбесила, а мисълта, че споделяш себе си с него.

— Какво имаш предвид?

— Допуснала си го до себе си, Грейс. Разкрила си пред него онова, което те вълнува. Което ти е на сърцето. — Тя ме гледа в очите и докосва гърдите си.

Онова, което ме вълнува.

— Виж, не съм съветник по брачни въпроси, а и аз самата съвсем не съм съвършена. — Тя въздиша. — Просто… просто си помисли, мила.

В продължение на няколко минути мълчим. Наблюдаваме как облаците пълзят по небето. Поемам си дълбоко въздух. Марджъри изпъва гръб.

— Хайде — подканя ме тя. — Трябва да се прибереш, а аз трябва да си направя упражненията от дивидито на Синди Крауфорд.

Пресяга се и стиска ръката ми, преди да сляза от колата и да застана на тротоара.

— До утре — обещава тя.

Махам й, докато прави обратен завой, и виждам милата й усмивка, когато вдига едната си ръка от волана. Нощта настъпва и светлината се скрива. Небето става индигово, краищата му се размиват. Поемам дълбоко студения въздух и влизам в блока.

Заставам до вратата като сянка. Пийт е в хола, лаптопът му е подпрян на купчина книги на масичката за кафе. Сложил си е очилата за четене, които му купих преди около година. Ето го и поредния знак, че двамата остаряваме. Той не ме забелязва веднага, докато рови документите пред себе си, а аз оглеждам къдриците на врата му. Спомням си студените летни нощи в Лондон, докато пиехме бира в близкия пъб. Говорехме си за бебетата, които щяхме да имаме. Той искаше да са с моите устни и моята червена коса, докато аз исках да са с неговите лешникови очи, обрамчени с неговите дълги мигли. През онези вечери той протягаше ръка, стискаше пръстите ми и ми казваше, че ме обича — повече от всичко на този свят, — а аз му вярвах. В онези вечери избрахме любимите си имена: Роуз или може би Ива; Дилън, Матю или Джак. Тогава бяхме толкова щастливи.

Той се мръщи над документите, пълни с графики, черни линии се издигат във върхове и се спускат към долини. Вижда, че съм застанала на вратата, когато поглежда над очилата към екрана. Поема си остро дъх.

— Да знаеш само как ме изплаши. — Оглежда тениската и чехлите. — Не си се прибирала. Добре ли си?

Не знам какво да кажа, затова не отговарям. Стоя и го наблюдавам. Имам чувството, че в гърдите ми са затворени птици и те блъскат с малките си крилца, опитват се да излязат.

— Грейс?

Оставям плика на пода.

— Къде беше?

Поемам си дълбоко дъх и се опитвам да накарам натрапчивото чувство да се махне. Не знам защо ми е толкова трудно да разговарям със собствения си съпруг.

— Бях у Марджъри. Останах да преспя у тях. — Говоря като тийнейджърка.

— Добре.

Двамата се гледаме като непознати. Приближавам до канапето и сядам малко настрани от него, след което продължавам тихо:

— Тъкмо си мислех за таверна „Апроуч“. Пъба. Помниш ли го?

— Разбира се, че го помня. — Виждам как лицето му се отпуска.

— За масите отпред и за страхотните начос.

— Наливна „Ландън Прайд“.

— Да.

Той бута масата за кафе и въздиша.

— Все още съм ти сърдита, Пийт.

— И с право. — Гласът му е пропит със съжаление.

— Призлява ми всеки път, когато си помисля, че си бил с друга. Нямам сили да мисля за това.

— Много се извинявам, Грейс. Просто нямаш представа колко много съжалявам за случилото се.

Когато ме поглежда, си давам сметка колко отдавна не съм го поглеждала истински. Цветът на очите му, извивката на устните. Днес не се е бръснал; наболата брада тъмнее по брадичката му. Гледа ме ококорено и след толкова много години заедно разбирам, че казва истината.

Поемам си дълбоко дъх.

— Ти взе ли… погрижи ли се за предпазни мерки?

Той се мръщи и кима, разбира, че питам дали е използвал презерватив. Отваря уста, за да каже нещо, но аз вдигам ръка.

— Недей. Не ми казвай. Не искам да знам никакви подробности. Няма да ги понеса.

Той чака и когато го поглеждам отново, заговаря така, сякаш думите го задушават:

— Призлява ми. Нямах намерение да ти казвам. Не исках да е истина, че съм сторил подобно нещо.

Кимам.

— Не мога да го обясня. Звучи толкова глупаво, но беше проява на някаква лудост. Не можех да имам семейство с теб, двамата почти не си говорехме…

Разбирам тази част с лудостта. Мамината лудост, която ме накара да се влюбя във французин и да се разкрещя на горкичката Рила. Протягам ръка към него. Той я вижда и вдига поглед към мен, сякаш очаква разрешение. Този поглед кара сърцето ми да се устреми към него. Нима съм го направила толкова несигурен, когато става въпрос за мен? Приближавам се към него и стискам ръката му. Въздъхвам и имам чувството, че съм сдържала дъха си цяла вечност.

— Грейси, бях разкъсан от мъка, когато разбрах, че не можеш да имаш деца. Много ги исках, а и ти копнееше и дишаше за тях. Знам колко много искаше да станеш майка. Знаех го, а не можах да направя нищо. Още по-лошо бе онова, което се случваше с нас.

— Знам. — Много ми е трудно да го кажа. — Опитвах се да се скрия в „При Лилиан“, да се отдам на… да помечтая посред бял ден. Не знаех какво друго… — Гласът ми трепери.

Той приближава глава към моята и челата ни се докосват. Оставаме така няколко минути.

— Много те обичам — прошепва той.

— Знам.

— Много се извинявам.

Въздишам.

— Знам. И аз се извинявам.

Мила мамо,

Имаш гости.

Възможно ли е двама да създадат семейство? Достатъчни ли са?

Ние с теб бяхме такова семейство, нали, ти и аз?

Бяхме повече от най-обикновена двойка.

Крайно време е и ние двамата с Пийт да пробваме.

Твоя любяща дъщеря Грейс