Хана Тъниклиф
С дъх на чаени листа (27)

Le retour — Завръщане
Тарта с манго и пълнеж от маслен крем

Стъпвам на пръсти, тихо, доколкото е възможно, но дюшемето скърца от студа. В кухнята пъхвам две филийки хляб в тостера и слагам чайника, за да направя чай. Не искам да събудя Джослин, която все още спи. Забелязвам, че е измила и прибрала чиниите, които съм оставила. Макар че я молих много пъти да не го прави, това изглежда се е превърнало в неин нервен навик — непрекъснато сгъва кърпи или подрежда шкафове, мести поглед към празните места между предметите. Сякаш се надява, като върши нещо, да не позволява на ума си да се връща към черните спомени. Дори не мога да си представя какви спомени крие. Изглежда, единствено Рила намира начин да я успокои. Тя е готова на най-различни дребни, но мили жестове, сякаш Джослин й е по-малка сестра. Носи й обяд с варени яйца, на черупката е нарисувала засмяно личице. Или пък поставя малки букетчета диви маргарити до сандвичите й. Когато сме в „При Лилиан“, тя я гали по гърба, шепне й на тагалог и я води в тоалетната да си поплаче, когато се налага.

Препечената ми филийка изскача покафеняла, гореща. Посягам да изключа чайника, преди да засвисти, защото забелязвам, че от чучура излиза пара. Зад мен чувам мързелива прозявка.

— Не трябваше да ставаш — обаждам се тихо аз.

Пийт прокарва ръка през косата си. Целият е скрит в пижама на синьо, червено и зелено райе. Лявата му буза е набраздена от гънките на възглавницата. Усмихва се.

— Реших да закуся рано, заедно с теб — прошепва той и поглежда към затворената врата на Джослин.

— Всичко е наред, тя още спи.

Слагам още две филийки в тостера и му предлагам едната от моите готови, намазана с масло, което попива в порите на хляба. Той я взема и двамата ядем, опрени на печката. Отпивам от зеления си чай, течността достига и най-отдалечените ъгълчета на тялото ми и ги затопля. Прозявам се в синхрон с него.

— Забравих да ти кажа — казва той, след като преглъща хапка препечен хляб. — Затварят някои от ресторантите…

Следва неловко мълчание.

— Щеше да ми кажеш, че става въпрос за „Орора“, нали?

Той кима и ме прегръща, прихваща ме през талията. Въздишам. Много отдавна не бях мислила за Леон, защото той беше престанал да идва в „При Лилиан“. Сега, като се замисля за старите си чувства към него, се срамувам. Сякаш съм имала треска, която е преминала, но ме е оставила гола и засрамена. Захапвам филийката. Усещам топлата ръка на Пийт на гърба си и се успокоявам. Очите му блестят в зелено и златисто на ранната утринна светлина.

Вдигам брадичка.

— Какво ще стане с Леон?

Пийт ме поглежда, взира се в мен, сякаш се опитва да проникне по-дълбоко и да открие нещо. Знам какво търси, но не го открива. Погледът му омеква, той поклаща глава и потрива ръце, за да орони трохите от пръстите си, а след това ги изтупва в пижамата. Посяга към чайника и си налива чаша чай.

— Не знам. Ще му позвъня, за да разбера какво става. Не е в моята област, но… Е, дължа му поне едно телефонно обаждане. — В гласа му се прокрадва неудобство.

— Горката Селин — подхвърлям аз. После се сещам за двете момиченца.

— Да, може да го преместят на друго място, ако иска, но не знам дали ще приеме, защото се носят слухове, че предпочитал да остане. Очевидно в Макао му харесва. И казината, и начинът на живот.

Припомням си късната закуска в „Орора“, отрупаните с храна маси, меда, който капеше, пресния, още топъл хляб. Клатя глава. Времето ми се струва странно, разтегливо, сякаш бяхме там вчера, или може би преди години. Тогава нямаше „При Лилиан“, нямаше Марджъри, нито Рила, Джиджи или Йок Лан в живота ни. Събирам тези хора в ума си също като късчета от юрган, направен от пъстроцветни парчета. Пришити са съвсем близо едно до друго. Спомените се промъкват между парченцата и ги съединяват. Джиджи търси Йок Лан след земетресението, Рила и Джиджи тананикат, пеят си и се смеят в „При Лил“.

Пийт оставя чашата и застава пред мен. Стиска ръцете ми в своите и ме поглежда в лицето. Колко тържествен жест, при който ми се струва, че светлината в стаята става по-приглушена и дискретна. Поемам си бързо въздух и го задържам, докато не усещам, че ме боли от усилието.

Усмивката му прилича на черта в долната част на лицето, той ми се струва малко нервен.

— Грейс, не съм сигурен още колко…

Отдръпвам се от него и свеждам поглед към пода. Краката ми са студени, пръстите с яркочервен лак на ноктите изглеждат съвсем бели. Той също свежда поглед към тях и прилепва своите пръсти в моите, долепва и челото си в моето.

— Грейс… — прошепва той, но така и не довършва. Дъхът му е топъл до лицето ми, сладък от препечената филийка и съня. Обляга се на мен, след това се залюлява на пети. Целува ме нежно по челото и се мръщи. — Знам колко много означава кафенето за теб.

Имам чувството, че съм преглътнала шепа камъчета.

— Кога заминаваме? — питам аз толкова тихо, че самата едва чувам гласа си.

 

 

Краят на годината профучава покрай нас неусетно, докато подготвяме заминаването на Джослин за Филипините. Ще й се наложи да се върне в Макао, ако има процес, но приятелят адвокат на Дон ни предупреди, че много често подобни случаи не стигат доникъде. Не е убеден, че съдът ще повярва на една домашна помощница от Филипините. Ще бъде нейната дума срещу тази на работодателите й, които ще я опишат като жена, която лъже, на която не може да се има доверие. Много ми е мъчно, че ще повярват на тях. След като аз се усъмних в Рила толкова лесно, то тогава кой би повярвал на Джослин? Всички сме вбесени, че работодателите няма да бъдат подведени под отговорност, но поне се опитваме да обърнем внимание на най-важните неща, а именно да изпратим Джослин у дома, при децата й.

Марджъри казва, че заминаването й може да се осъществи всеки момент, така че чантата й е винаги готова, оставена до съвършено оправеното легло. Коледа наближава, но е трудно да прекараш празниците весело, след като всички подскачаме, когато някой почука на вратата или пък звънне телефон. Подарих на Рила, Марджъри, Джиджи и Джослин малки сребърни сувенири с имената им, гравирани на тях; за Фейт купих мек ангел в златно и бяло. На Бъдни вечер отворихме бутилка шампанско в „При Лил“ с шоколадови бонбони с трюфели, които направих сама, а по-късно с Пийт и Джослин ядохме печено пиле за вечеря, но прекарахме празника съвсем непретенциозно. Коледа дойде и си замина за секунди, поне така ни се стори. Джослин прибра своя сувенир в страничен джоб на чантата и аз забелязах, че тя час по час проверява дали още е там.

Най-сетне, на сутринта преди Нова година, пристига Марджъри. Носи новия паспорт на Джослин, плик със самолетни билети и пари. Рила идва от апартамента си, за да изпрати приятелката си.

— Имаш ли всичко? — питам аз като притеснена майка. Джослин кима и се усмихва, гали страничния джоб на чантата си. Рила я поглежда в очите и започва да й дава съвети на тагалог. Стиска и двете й рамене, докато говори. Представям си какво казва. Не разговаряй с непознати, щом пристигнеш в Манила, веднага се качи на автобуса, не оставяй никъде чантата си, ходи ли до тоалетната? Джослин се усмихва. Изглежда, всички сме загрижени. Дори Пийт се усмихва тъжно.

— Тя ще ми липсва — мърмори той и ме прегръща през кръста.

— Знам, и на мен.

Видяхме снимки на децата й, научихме много за тях. Момченце Матю и момиченце Търиса. Имена на светци, сякаш тя е знаела от самото начало, че ще им бъде необходима допълнителна защита. На снимките се виждат деца с тъмни очи и дребни личица. Търиса обича да рисува, да слуша приказки за феи. Матю пък обича да се катери по дърветата. Джослин не говори за баща им, а аз не я питам, но него го няма на нито една от снимките, чиито цветове са започнали да избледняват, толкова често им се е радвала.

— Скоро ще видиш дечицата си — обажда се Марджъри, сякаш е прочела мислите ми.

Джослин не крие радостта си.

— Много се радвам.

Очите й блестят, когато ни поглежда.

— Пази ги, Джослин. Не ги изпускай от поглед — предупреждава я Рила.

— Няма.

— Прегърни ги от всички нас. Да ги нацелуваш — добавя Пийт.

— Ами… — Марджъри улавя погледа ми. Опитвам се да не заплача.

— Трябва да тръгваме.

— Да дойдем ли с теб до летището? — пита Пийт.

Марджъри клати глава.

— Колкото сме по-малко, толкова по-добре. Аз ще отида, за да се уверя, че всичко с нея е наред. Няма нужда да привличаме вниманието.

Излизаме заедно на улицата. Когато Джослин се качва отпред в колата на Марджъри, дългата й коса пада на рамото. Спомням си, че видях тази пелена и ужасната синина. Сега лицето й е чисто, сияе, когато ни поглежда. Сега вече тя е в безопасност. Нали се прибира вкъщи. Изрича само с устни „Благодаря“ и притиска длан към стъклото на колата. С Рила и Пийт стоим заедно и махаме.

Марджъри пали колата, натиска клаксона два пъти и потегля. Наблюдаваме как се отдалечава.

 

 

Рила получава есемес от Джослин на следващия ден. Вече е вкъщи със сестра си и децата си, в малкото градче до морето. Всички са здрави. Матю и Търиса са пораснали. Вечеряли с риба и ориз. Сестра й снимала всички и скоро щяла да ни пусне снимки. Накрая на съобщението си е сложила усмихнато лице. Всички въздъхваме от облекчение.

— Мога да убия хората, които са й причинили това — заявява злобно Джиджи.

— С всички ни е така — съгласявам се аз.

— Господи, светът е пълен с гадняри — добавя тя.

Рила ме поглежда, когато влиза в кухнята с поднос мръсни чаши, но аз не правя забележка на Джиджи, че ругае. Права е. Светът наистина е пълен с гадняри.

— Всички ли си тръгнаха?

— Останаха единствено Линда и дамите от клуба — отвръща Рила.

— Те приключват ли?

— Май да. Последният час свършва след десет минути.

— Отивам да им приготвя сметката.

Рила ме поглежда и на мен ми се струва облекчена, но не съм сигурна. Запява заедно с транзистора на перваза в кухнята. Напоследък е започнала да слуша кънтри музика и гласът й вече звучи малко по-добре, докато припява за разбити сърца и кучето на верандата или пикапа със спукана гума. Джиджи не понася тази музика и извива очи към мен.

Пускам бележката тъкмо когато Линда се отправя към касата. Русата й коса е неестествено дълга, стеле се по раменете.

— Благодаря, Грейси, днес макароните бяха прекрасни — гука тя.

— Удоволствието е изцяло мое. Само твоята сметка ли да приготвя, или ще платиш и за останалите?

— За всички. Днес празнуваме.

Мълчи и чака да я попитам. Предпочитам да не любопитствам, да оставя мълчанието да увисне между нас, но е много невъзпитано.

— Какво празнувате?

Тя грейва.

— Пол има нова работа в Сингапур. Нов строеж. Дори са го повишили.

— Браво, чудесно.

— Заминаваме след няколко месеца.

— Радвам се за вас. — Усмихвам се, пъхвам банкнотите, които ми е подала, в чекмеджето на касата и й връщам монети.

— Ще бъде огромна промяна след това място. — Тя извива вежди. — Сингапур е много различен, нали знаеш?

— Никога не съм ходила — признавам аз.

— На всяка цена да отидеш, Грейс! Великолепно е. Няма боклуци по улиците. Страхотни ресторанти. Дори не плюят. — Поглежда ме учудено. — Толкова е цивилизовано. Толкова чисто.

— Ясно — отвръщам остро аз и над рамото на Линда виждам, че Марджъри влиза. Облечена е в бял панталон и черна блуза, които подчертават великолепно тялото й. Следва я монахиня, която е в коренно различно облекло — роба в кафяво и бяло, без грим, сините й очи блестят.

Това трябва да е сестра Джулиета. Двете ми се усмихват широко.

Линда не е забелязала, че вниманието ми вече не е насочено към нея.

— На всяка цена да ни дойдеш на гости, Грейс. Там е великолепно — повтаря тя.

— Добре, някой ден — отвръщам разсеяно аз.

Линда затваря чантата си и въздиша, обляга се към мен.

— Исках да ти кажа, че много се радвам, че успя да се отървеш от другата. Те създават страхотни неприятности.

Отново насочвам вниманието си към нея.

— Моля?

— Другото момиче, което вече го няма тук.

— Джослин ли? — питам напрегнато аз.

— Така ли се казваше? Ако искаш помощ, някое от нас, момичетата, с удоволствие ще ти помогне няколко часа. Ако си претоварена, разбира се.

— Нас, момичетата ли? — питам остро аз.

Линда остава с отворена уста. След това заговаря тихо:

— От нас, чужденките, Грейси. Покрай съпрузите и децата сме затънали в работа, но винаги ще се организираме за няколко часа, ако не успяваш да се справиш.

Опитвам се да си представя Линда с маникюра да кисне ръце в сапунената вода. Едва ли мие чинии, когато си е у тях, така че е много малко вероятно да отдели часове, за да търка загорели тави.

— Всъщност, Линда, Джослин беше истинско чудо. Много ни липсва. Освен това се справяме чудесно. Нямаме нужда от помощ. С Рила и Джиджи се справяме безпроблемно.

Линда отстъпва назад и стиска устни. Присвива едва забележимо очи, след това бързо се насилва да се усмихне.

— Ами тогава… — започва тя.

— Линда Джордж! — възкликва Марджъри, гласът и е леден, същевременно захаросан.

Линда се врътва.

— Не сме се виждали цяла вечност. Изглеждаш чудесно. Виждам, че си си сложила екстеншъни на косата.

Линда остава загледана в Марджъри, в белия панталон, във великолепното тяло на танцьорка под тясната черна блуза.

— Ти не си ли тръгваше? — пита Марджъри със студена усмивка.

— А, да… — Линда поглежда от Марджъри към монахинята, след това плъзва очи обратно. Все едно трябва да се справи с уравнение, а няма представа как. Марджъри, монахинята, после пак Марджъри. Двете обаче я наблюдават, без да й дадат каквото и да било обяснение.

— Тъкмо си тръгваше, нали така? — подхвърля отново Марджъри.

Линда кима, без да промълви и дума. Когато е по средата на заведението, се обръща към мен и вирва глава. Сякаш за да покаже, че сме първи приятелки, тя вдига пръсти, маха ми и ми отправя белозъба усмивка.

— До скоро, Грейси, миличка.

Доставя ми огромно удоволствие, когато отговарям бавно и ясно, така че всички да ме чуят.

— Чупката, Линда.

С периферното си зрение забелязвам как по лицето на Марджъри се разлива широка усмивка.