Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Color of Tea, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
aisle
Допълнителна корекция и форматиране
Regi (2018)

Издание:

Автор: Хана Тъниклиф

Заглавие: С дъх на чаени листа

Преводач: Цветана Генчева

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Enthusiast

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Излязла от печат: 22.04.2013

Редактор: Мария Чунчева

Художник: Вгара Стоева

Коректор: Снежана Бошнакова

ISBN: 978-619-164-047-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6517

История

  1. — Добавяне

Cirque — Цирк
Лайм с шоколадов крем ганаш, посипан със захар и кора от червен портокал

Лятото настъпва неусетно и стремглаво; най-неочаквано въздухът става гъст като лимонада, лепкав. Краката ни се пързалят в сандалите, панталоните залепват за задната част на влажните бедра. Климатикът в кафенето помага, но когато фурните работят, кухнята се превръща в нажежен ад. Вече не мога да нося косата си пусната, затова я вдигам и тя прилича на полуразпаднало се птиче гнездо. Единственият човек, на когото времето, изглежда, никак не влияе, е Рила; тя продължава да ходи облечена в блузи с дълги ръкави, които дърпа до китките.

Направих и за двете сладко удоволствие от банани, топнати в шоколад, след това замразени във фризера. Изчакваме клиентите от сутрешния наплив да си тръгнат и сядаме до прозорците, точно под климатика. Въздишам дълбоко. Бананите са твърди, кремообразни, парченца замръзнал шоколад падат по пода и масите. Рила поглежда този ужас, а не забелязва кичурите коса, полепнали по челото й.

— Не се притеснявай, имаме нужда от почивка. Какъв ден само.

Тя повдига вежди в знак на съгласие. Знам, че е облекчена, че Джиджи започва работа днес следобед. Но подозирам, че се тревожи как ще се сработят, след като двете с нея вече сме си установили ритъм на работата. На Рила обаче също й е горещо, изморена е и допълнителният чифт ръце ще ни дойде добре.

Навън група ученички се разхождат, както са в училищните униформи — бели тениски и червеникавокафяви панталони. Косите им са вързани на опашки, дълги кичури висят игриво отстрани. Кикотът им не спира.

— Това време е ужасно. Няма нищо общо с времето у дома — клатя глава аз. Днес следобед Пийт има голф турнир с някои от доставчиците си. Ще се прибере почервенял като цвекло и ще сипе ругатни. Лениво качвам крака на седалката на един стол.

— Австралия ли? — пита Рила.

— Не, Лондон — отвръщам и с изненада разбирам, че все още смятам Лондон за свой дом.

— Липсва ли ти?

Въпросът ме кара да се замисля. Когато се преместихме в Макао, след като живяхме в Лондон няколко години, копнеех за неща, които в момента никак не ми липсват. Говоря за нелепи, на пръв поглед напълно необясними неща. Паста мармайт[1], намазана на препечена филийка, анонимността, когато се возиш в метрото, топлите пъбове. Притурките в „Гардиан“ всеки уикенд — боже, как само ми липсваха! Липсваше ми дори отвратителното сиво лондонско небе. Така беше през първите месеци в Китай. Сега вече съм забравила тези неща. Опитвах се да си намеря я ключовете, я чорапите, я вестника. Плачех, вместо да се смея, когато гледах епизод от „Малка Британия“, слагах яйчените черупки в тестото за торта, а самите яйца в боклука. А пък мама ми липсваше най-много, имах нужда от смеха й, докато пиеше чаша чай, от вкуса на специалния й къпинов сироп за палачинки. Тъгата по дома е точно това — нещо като болест, като дразнеща кашлица или обрив, на които не трябва да обръщаш внимание, докато не ги забравиш или не свикнеш с тях, или пък и двете.

Забелязвам същото при клиентите си и се питам дали разбират колко е очевидна носталгията, която ги мъчи. Стоят приведени над чайници и празни чинийки, пълни с трохи. Застояват се, говорят прекалено много, не могат да се нарадват на познатия акцент или на английското меню. Разказват лични неща, докато си дават поръчката или плащат, след това се смеят пресилено силно или пък отправят смутена усмивка. Ако ги попиташ как са — вече се научих да не задавам подобни въпроси, — следва неизменната любезна лъжа. В Макао е чудесно, невероятна възможност. Представяш ли си, имаме си домашна помощница! Нямаш представа как ми завиждат всички у дома. През уикенда ще отскочим до Пукет. Тъкмо преди да отправят пресилена усмивка, забелязваш краткото мълчание, стига да си достатъчно наблюдателна. То не е дълго, но се забелязва. Това е скритата истина, завряна на тъмно, неизречена. Ненавиждам това желание да представиш живота си като истински рай. Може би тъкмо затова винаги съм се стеснявала; така и не научих този начин на поведение. Не ме бива в дебелите лъжи и недоизречени истини, заради които се чувствам неловко и дори ми прилошава.

— Отначало да — отвръщам тихо. Сега вече ми е ясно, че всъщност ми липсва бъдещето, не миналото. Липсват ми децата, възможността да пека торти, да създам семейство.

Рила се усмихва. Тя се отпуска назад на стола и започва да си тананика, отхапва последното парченце банан от клечката. Кожата й е чиста, гладка; много е красива в тези тихи моменти. Излъчва задоволство. Ако на двамата с Пийт ни се наложи да си тръгнем от Макао, винаги можем да се върнем или в Австралия, или в Англия. Можем да отидем и в Канада, и в Европа, можем да отидем почти навсякъде, където решим, с нашите паспорти. Мисля си мрачно, че възможностите на Рила са ограничени.

— Йок Лан! — пропява тя с пълна уста.

Възрастната госпожа влиза облегната на ръката на внучката си. Джиджи е подранила. Обула е клин и широка блуза, която, забелязвам, е току-що изгладена. Косата й е прибрана. Тя вдига очи към мен малко срамежливо и наплесканите й със спирала мигли потрепват. Рила скача, за да направи каничка от любимия чай на Йок Лан.

— Искате ли замразени шоколадови банани? — предлагам им аз.

Джиджи превежда на баба си, която поклаща глава.

— Пау Пау не иска, но аз ще изям един. — Тя се отпуска на стола и аз виждам, че с всяка седмица наедрява все повече. Поема бастуна на Йок Лан, за да не й пречи, след това взема менюто от масата и започва да й вее с него. Незначителен жест, но изпълнен с много любов. Йок Лан се усмихва и затваря очи, а набраздените й от годините бузи се отпускат.

— Би ли попитала Йок Лан дали не предпочита днес леден чай? — провиква се Рила от кухнята.

— Не, пие го горещ, независимо от времето — отвръща Джиджи вместо нея и свива рамене. Прошепва ми с извити вежди: — Тя е от старата школа. Нали разбираш, традиционалистка.

Йок Лан се усмихва на внучката си.

— Приготвили сме ти нещо — започва смутено Джиджи.

Рила донася чашата и чиния с подбрани макарони. Подава на Джиджи замразения банан и Джиджи посяга, след което пъха другата си ръка в чантата, оставена в краката й. Изсумтява и се привежда напред.

— Пау Пау… — обръща се към баба си на кантонски. Йок Лан изпъва гръб и кима. Поглежда ме с блеснали очи и отпива малка глътчица от чая си.

Джиджи ми подава тънък джоб с лист в него.

— Пау Пау го намери и иска да го вземеш.

Хартията е мека, посмачкана, около осемнайсет сантиметра. На нея се виждат деца в ярки къси панталонки и ризи, които танцуват и въртят червени обръчи. Момичетата са с дълги черни плитки като въжета на гърбовете, а момчетата са подстригани така, сякаш са с шапчици, и косите им се веят на въображаемия вятър. С бели чорапки са. В небето се вижда лунният сърп. От лявата страна, върху избелял червен фон, е написано нещо на китайски, а най-отдолу забелязвам надпис на английски: „Фойерверки Ик Лунг ООД“. Усещам дъха на Рила над рамото си, привела се, за да види какво представлява.

— Стар постер. Фирмата беше много известна. Фабриката им беше тук, в Тайпа; нейни приятели правели на ръка пиратките. Тя реши, че може да искаш да го закачиш в кафенето. Само ако ти харесва — уточнява бързо Джиджи.

Йок Лан ме поглежда и се усмихва. Очаква отговора ми.

— Великолепен е — заявявам аз. Вече си мисля къде ще го сложа. Дали да не го рамкирам в зелено и да накарам Пийт да ми помогне с подходяща кукичка. Ставам от стола и обикалям „При Лилиан“ с постера. Върху една от стените светлината пада чудесно, но се сещам, че може да избелее. Отдалечавам го на една ръка разстояние и пробвам как ще стои на стената. Йок Лан се е усмихнала широко от удоволствие, притиснала длани. Бъбри развълнувано на кантонски. Джиджи става и се изправя до мен. Оправя косата си и стиска устни, докато се опитва да прецени.

— Може би тук — предлага тя и се навежда над една от масите.

Накланям глава на една страна и поглеждам късата стена, близо до касата. Достатъчно светло е, но постерът няма да избелее от слънцето.

— Трябва да преместим масата… — изтъква Рила, докато налива на Йок Лан чай с едната ръка.

— Дай, аз ще се оправя. — Джиджи енергично се привежда над масата, за да я прихване отстрани. Блузата й се изпъва и тя въздъхва. Йок Лан вдига бързо поглед. Изстрелва порой на кантонски, звучи уплашено, предупредително, когато посяга към бастуна си.

Джиджи пуска масата и отстъпва назад, поруменяла от смущение.

— Мога, Пау Пау!

Рила отпуска ръка на рамото на Йок Лан, за да я успокои. Бузите на Джиджи са поруменели. Обзета съм от желание да задам десетки въпроси, но не успявам да изрека нито един. Рила ме наблюдава, а аз не откъсвам очи от Джиджи. Забелязвам настойчивия поглед на филипинката с периферното си зрение. И четирите оставаме по местата си, но въздухът ми се струва натежал. Цари тишина.

Най-сетне Рила събира кураж.

— Кажете, кой иска макарони! Имаме нов вид… Грейс, как се казваше? — Тя прочиства многозначително гърло.

Най-сетне успявам да заговоря.

Le dragon rouge.

— Има питая…

— С пълнеж от лимонова трева.

— Има плодов вкус и в същото време кремът е много плътен — кима Рила. — Вкусно е.

Джиджи поглежда Рила, след това и мен. Навежда глава и прошепва:

— Няма проблем да върша каквото се налага. Мога да работя.

Изражението й е толкова искрено, за пръв път не се забелязва познатият гняв. Същевременно забелязвам твърдост, която ме възпира да протегна ръка към нея.

Кимам и отпускам ръка на рамото й.

— Знам. Всичко е наред.

Чувам, че Рила разговаря с Йок Лан за различните видове макарони в чинията, посочва всеки един и го описва, въпреки че възрастната жена не разбира и дума на английски. Йок Лан наблюдава как пръстът на Рила се мести по бялата чиния и описва кръг.

Джиджи ме поглежда в очите. Забелязвам, че е изпълнена с решителност.

— Откъде да започна? Искаш ли да преместя масата? Мога да се справя.

Клатя бавно глава.

— Недей. Първо ще го рамкирам и тогава ще се уверим, че е на правилното място. Освен това трябва да свършиш по-важни неща. Трябва да ми помогнеш да кажа на господин Тенг къде да си завре доставките.

— Къде да ги завре ли?

— Да.

Тя прихва и отвръща остро:

— Виж, в това много ме бива.

* * *

Чувам от кухнята; оставям бързо мръсните чинии, които току-що съм внесла, и се втурвам към вратата.

— Това е нелепо — крещи неистово клиентът, облегнал огромното си шкембе на плота пред касата. — Не можете да сервирате студено кафе. Направете ми ново. Сега обаче закъснявам.

Той трясва чашата на плота. Не обърна абсолютно никакво внимание на Рила, когато тя му отнесе кафето на масата, защото той провеждаше шумен служебен разговор по телефона. Тя намери място, за да остави чашката, но когато той приключи разговора и забеляза чашката, кафето беше изстинало.

Рила стиска краищата на дългите си ръкави и свежда поглед към плочките. Очаквам я да вдигне очи и да му каже истината. В подобни случаи тя обикновено разсейва напрежението с кротка усмивка, но този път нещо у нея е различно.

— Е? — настоява той. Тя продължава да мълчи.

Джиджи вдига поглед от чиниите за миене. Не крие, че е вбесена.

— Какъв изрод — съска тя.

Обръщам се към него.

— Ще ви направим ново кафе, господине, в пластмасова чашка. Няма да ви забавим.

Когато излизам от кухнята, той се изправя и ме оглежда. Очите му се задържат малко по-дълго, отколкото трябва, на гърдите ми, преди отново да ги вдигне.

Отправям му захаросана усмивка.

— Седнете и аз ще ви го донеса. Ще отнеме не повече от минутка.

— Добре. — Дъхът му е топъл, мирише на вкиснато, на застояло кафе, полепнало по сливиците. Поглежда мрачно Рила, която не е помръднала, и пъшка, докато се отпуска на един стол. Бързо забравя, че е бил недоволен от нещо, и разкривеното му месесто лице се отпуска. Заобикалям Рила и посягам към пластмасовите чашки.

— Добре ли си? — прошепвам.

Тя кима и поема пластмасовата чашка от мен, зарежда машината и поставя чашката под чучура. Ръцете й треперят. Галя я по рамото и усещам как едва забележимо извива тяло към мен. Вдига поглед, а в очите й се чете извинение.

— Аз… просто този… Извинявай. — Тръсва глава, сякаш иска да се отърве от нещо.

Джиджи е излязла от кухнята. От кърпата в ръцете й капе вода. Намръщена е.

— Този негодник. Сега ще се разбера аз с него.

— По дяволите, Джиджи, капе по пода. Върни се обратно, ние ще се справим. Всичко е наред — обяснявам аз.

Джиджи свива рамене и се обръща.

— Извинявай, Грейс — шепне Рила.

— Всичко е наред. Не се тревожи — отвръщам шепнешком аз.

Рила отнася чашката кафе и му я подава на нивото на очите. Той я поглежда гневно и вдига глава с неудоволствие. Пъхва вестниците и бизнес списанията под едрата си мишница и излиза от „При Лилиан“, като продължава да лае по телефона.

Рила въздиша, когато чува звънчето на вратата при излизането му. В кафенето се възцарява тишина. Когато се връща зад плота, тя бързо променя темата.

— Тази вечер няма ли да ходиш на цирк?

— Да, вярно, ще ходя.

Бях забравила. Преди да замине на дълъг уикенд с Дон, Марджъри беше спечелила четири билета за „Сирк дьо Солей“ на благотворителна разпродажба и ме покани да отидем заедно. Показа ми най-небрежно билетите, но по лицето й се изписа неподправена надежда. Единствено жена, която трудно се сприятелява, ще познае друга такава като нея; Марджъри бе точно такава и аз веднага разбрах. Освен това двамата с Пийт едва ли сме прекарали повече от пет минути заедно през последния месец. Оглеждам „При Лилиан“ — масите трябва да се забършат, трябва да нулирам касовия апарат, да почистя машината за еспресо. Чиниите могат да останат да се сушат сами, но има доста друга работа за вършене. Рила забелязва, че съм прехапала долната си устна, докато оглеждам мръсните маси.

— Не се чуди, Грейс, ние можем да затворим.

— Не, не, Марджъри няма да се сърди, ще отида някой друг път.

— Остави ни да се справим с всичко. Върви. Знам как да оправя, всичко ще бъде наред. — Тя ме докосва леко по гърба и влиза в кухнята.

Чувам как Джиджи се оплаква от мъжете тъпаци и как някои се мислят за крале на света и какво би казала на тлъстия негодник. Вземам кърпа, за да забърша масите, по които са полепнали трохи от макарони. Докосвам панталоните си под престилката и напипвам познатото очертание на мобилния телефон. Мога да позвъня на Марджъри още сега и да се разберем за някой друг път. От кухнята долита приятният смях на Рила. Обръщам се и я виждам очертана на малкия прозорец към кухнята.

Довършвам и последната маса и надничам в кухнята.

— Рила?

Тя вдига поглед към мен, без да вади ръце от мивката.

— Ако нямате нищо против, ще ви оставя двете да затворите.

Тя кима и се усмихва.

— Благодаря ти.

Тръгвам бързо към къщи и вдишвам дълбоко хладния въздух. Обичам цирка — захарен памук, клоуни с боядисани лица, висока музика, ярки цветове. Напомня ми за мама. Бях забравила напълно, докато Рила не спомена. Денят премина сред парчета счупени чаши, доставки, които трябваше да си отидат по местата, чинии, оплескани в маслен крем и ганаш. Джиджи се оказа истинска благодат; справя се успешно с работниците и всеки, който си позволи да надигне нахално глас. Освен това обожава макарони; веднага разбрах по изражението на младото й лице. Задава ми стотици въпроси: как се правят, откъде идва рецептата, какви са в Париж. Двете с Рила вече са партньори и всяка от тях върши онова, в което е най-добра. Все още остават стотици задължения, а работата ни затрупва. Вечер, когато си тръгвам, от корените на косата до изтръпналите ходила съм лепкава от пот. „При Лилиан“ поглъща не само цялото ми време, но и мислите ми. Главата ми е претъпкана с рецепти, срещи, списъци с неща за вършене, графици, уговорка с Дон и Марджъри за цирка… Последното в списъка обикновено е първото, което отпада.

Когато се втурвам у нас като развилнял се дервиш, Пийт седи на канапето и разлиства списание. Сложил си е дънки, готов е да тръгваме. Изражението му — лицето едва се вижда в сумрака — не издава в какво настроение е.

— Извинявай, много се извинявам, денят беше истинска лудница. Няма да се бавя — изричам аз и се отправям към спалнята и гардероба. На път към къщи намислих какво да си облека, така че сега просто трябва да се напъхам в едни дънки и да си облека бяла ленена блуза. Слава богу, че ленената риза е гладена. Нощният въздух се промъква през лена и гали кожата ми, държи хлад. Проклинам, когато дезодорантът попива в плата и оставя по едно малко петно под всяка мишница, но нямам никакво време, за да се преоблека. Намирам сребърните си обеци; вадя сребристите си сандали от дъното на гардероба. Подскачам към хола на един крак и там обувам другия. Не съм се бавила повече от осем минути. Приблизително за същото време правя ганаш за пълнеж на макароните.

— Добре, готова съм — усмихвам се на съпруга си.

Когато вдига поглед, по лицето му няма и следа от негодувание, просто умора. Кожата му е посивяла, лявото око кървясало, тъй като очевидно го е търкал. Направо е скапан.

— Добре, съкровище. Изглеждаш чудесно. Различна си — прошепва той.

— Благодаря! Сигурно е от дънките, доста са ми отеснели. Цяла седмица не спрях да се тъпча с моя вариант на Ispahan macaron[2] на „Ерме“, докато се опитвах да го догодя. Какво проклятие.

— Какво си яла?

— Испахан. Розов макарон с малинов пълнеж… в средата има малиново желе. Няма значение.

Часовникът му го разсейва. Разполагаме с единайсет минути да хванем такси и да стигнем до Венецианско Макао, където всичко необходимо за шоуто е строено по поръчка. Линда и приятелките й от клуба на почитателките на книгите цяла седмица не спряха да ахкат и охкат. „Невероятно“, чувах я да възкликва, докато твърдеше, че лично познавала хореографа. Интересно какво ли представляват костюмите? Видях постер на момиче с дълъг оранжев копринен шал, който се стеле зад трапеца, докато тя се носи на фона на черно небе, обсипано със звезди. Блестяща, в цвят на цитрус, тя прилича на бонбон.

Докато двамата с Пийт слизаме с асансьора, зървам млечнобялото си отражение в неизмитата огледална стена и се сещам, че не съм си сложила грим. Приближавам се по-близо, за да се огледам по-внимателно. Изглеждам ужасно. Кожата ми е бяла като набрашнена, веждите неоформени. Пийт посяга към ръката ми. Неговата е хладна и гладка като камък в моята топла и влажна.

— Значи си без грим, така ли?

— Сигурно затова ти се сторих различна. По дяволите — ругая аз. — Защо не ми каза?

Той, стиска ръката ми.

— Не знам. Сигурно, защото ми хареса. Изглеждаш естествена.

Пийт говори толкова тихо, че трябва да се вслушвам особено внимателно. Той свежда поглед към мен и се усмихва, а измитата му коса пада на копринени вълни над челото.

— По дяволите, нямам време да изтичам горе, нали?

— Не, стой при мен. Аз… Грейс, на мен ми харесва — признава срамежливо той.

Не съм убедена. Клепачите ми са бледи, устните ми са като измити, дори сивкави, без червило. Забелязвам кръговете под очите, новите бръчки, събрали се в ъгълчетата. Вдигам решително глава и се надявам Марджъри да не изглежда като филмова звезда тази вечер, въпреки че това е, все едно да си пожелая папата да не се държи като католик.

 

 

Дон съвсем не е какъвто очаквах. Изглежда съм си представяла, че Марджъри има съпруг като картинка със съвършено бели зъби, гъста коса, мускулест. Дон дори не е висок колкото Марджъри, която се е изправила като статуя до него, стиснала здраво ръката му. Облечена е в бяла минирокля и носи блестящи златни сандали. На ушите е със златни обеци. Прекрасна е също като мама, когато се облечеше, за да излезе вечер. Виждаш само краката и усмивката. Мъжете, които минават покрай нас, се обръщат и аз знам, че не е заради мен. Ходила е за няколко дена до остров Боракай и кожата й блести така, сякаш е съхранила слънцето във всяка своя пора. Стиска лакътя ми и започва да шепне:

— Много се радвам, че дойде. Двамата с Дон нямахме търпение да опознаем двама ви с Пийт по-добре.

Местя поглед над главите, които се обръщат към сребърната коса. Леон подава чаша шампанско на съпругата си, Селин. На ушите й блестят диаманти, на бузите й се очертават трапчинки всеки път, когато се усмихне. Той е отпуснал ръка на голото й рамо, докато тя поема чашата. Зяпам прекалено дълго; той изглежда усеща погледа ми, защото се обръща към мен. Сините му очи блестят на изкуствената светлина. Той вдига ръка и се усмихва. И аз вдигам ръка и усещам как бузите ми пламват.

Марджъри ме представя на Дон. Той се усмихва и разтърсва енергично ръката ми. Поне десет години по-стар е от нея, нисък, плешив, с лице като на костенурка — огромни очи и широка усмивка.

— Много съм чувал за теб, Грейс — започва топло той. — Марджъри разправя, че „При Лилиан“ е най-хубавото кафене в Макао.

— Ами… — Завладява ме гордост, въпреки това свеждам срамежливо поглед към земята.

— Самата истина — настоява Марджъри.

Пийт стои настрани, обзет от неудобство. Следва неловко мълчание и аз се сещам, че трябва да го представя. Обикновено е обратното.

— Това е Пийт, съпругът ми. Работи за „Марвела Ризорт“.

Пийт подава ръка, а Дон го шляпва добродушно. Макар и по-възрастен, притежава енергията на млад мъж, жизнен е въпреки понатрупаните тлъстинки. Очите му са с бръчици отстрани.

— Пийт Милър! Чувал съм много за теб. Радвам се да попадна на друг австралиец, който знае как се върши работа.

Марджъри се усмихва на съпруга си и отпуска ръка върху неговата.

— Мили, ще пропуснем първата част, ако не влезем.

Тя пуска ръката на Дон и двете тръгваме заедно към входа, докато Дон и Пийт ни следват и бъбрят за проекта на Пийт. Докато проверяват билетите ни, Марджъри се привежда към мен.

— Имам чувството, че съм отсъствала седмици наред. Трябва да ми разкажеш как се справя Джиджи. Как се разбират с Рила? Нямам търпение да разбера!

Моя най-мило мамо,

Тази вечер щеше много да ти хареса. Беше необикновено и много красиво, мамо. Сърцето ми продължава да препуска, мислите кръжат неудържимо. Кожата ми гори, не мога да заспя.

От кадифения мрак се роди цирково шоу, което няма равно на себе си. Истинска фантазия. Невероятна мечта. Също като приказките, които ти ми разказваше, мамо. Хората прелитаха във въздуха, телата им наелектризирани, подвластни на магията, огънят избликваше направо от гърлата им, истинска илюзия, неподозирано видение.

А как само използват телата си, мамо! Музиката преминава през тях, вибрира, сякаш те самите са музикални инструменти. Страст, сила и музика галят вените и мускулите им, движат се така, сякаш са се предали на неподозирана мощ, сякаш са се предали на жизнените си сили. Подскачат, търкалят се, гмуркат се, косите им се стелят зад тях, очите са широко отворени, лицата издават, че не забелязват нищо около себе си. Бе твърде много, нямах сили да гледам повече. Отстрани поне изглеждаше някак лично. Телата се прегръщаха, премятаха, носеше се мирис на пот и бои, лицата им бяха съсредоточени, в екстаз. Усещам как сдържам дъха си, как сърцето ми бие до пръсване. Копнеех да бъда с тях, да се движа като едно с тях, да усетя чуждите ръце по себе си, да ме хващат и подхвърлят в мрака. Усещах стегнатите мускули под костюмите прилепени към моето тяло, към моята кожа; дъхът им галеше косата и врата ми.

След това светът притихна. Сцената стана черна като нощ. Появиха се мъж и жена, сякаш облени от лунната светлина, която превръщаше телата им в сняг. Сиво, сребърно, синьо и бяло. Те се задържаха на пиедестал, който приличаше на понесъл се по вълните айсберг, движеха се заедно, сякаш бяха изпаднали в транс. Бавно се надигаха и плъзгаха един върху друг също като водни създания. Те бяха едно цяло, притискаха лица като любовниците на Климт. Дъхът им се смесваше, те напасваха телата си като парченца от пъзел. Лицето на мъжа бе сребърно, силно, съвършено, сякаш издялано от мрамор. Почти усещах бузата му до моята, хладните му дебели пръсти по пламналата си кожа. Сладка тръпка пробяга по тялото ми. При мисълта как ще се притисне в мен, останах без дъх.

Пийт се наведе към мен, сякаш се опитваше да каже нещо. Посегна към ръката ми, вероятно се опитваше да я напипа в мрака. Аз обаче нямах сили да се обърна към него. Очите ми бяха впити в сцената, в съществото, сякаш създадено от лед. Тялото ми потръпваше от прекрасното чувство. Желание. Кожата ми гореше. Мислех за докосване, което ще ме накара да изтръпна, ще охлади пламналата ми кожа и ще ми помогне да се почувствам така, сякаш се топя.

Твоя любяща дъщеря Грейс

Бележки

[1] Концентриран екстракт от бирена мая. — Бел.прев.

[2] Макаронът „Испахан“ на Пиер Ерме е розов, с пълнеж от роза, пресни малини и компот от личи (дребен екзотичен плод с приятен аромат). — Бел.прев.