Хана Тъниклиф
С дъх на чаени листа (16)

La fièvre — Треска
Роза с черен шоколад и крем ганаш с джинджифил

Джиджи не е съгласна с Рила за местоположението на макароните. Навежда се над плота и цъка неодобрително.

— Не можеш да слагаш този макарон при онзи макарон — обяснява възмутено тя. Пръстите й барабанят по стъклото и сочат Reves d’un ange и Coeurs curatifs, поставени едни до други като случайни любовници. Поглеждам през рамото на Рила, докато правя пяната на едно капучино. Бели са и ще изглеждат по-добре разделени. Марджъри не вдига поглед от списанието и кафето си, но я чувам как сумти в опит да потисне смеха си. Ясно ми е, че следи какво става.

Лицето на Рила помръква, тя е обидена. Стрелва ме с поглед, с надеждата да я спася. Свивам рамене; тази битка не е моя.

— Ами… — заеква Рила и изпъва гръб, но дори така не е много висока. — Благодаря ти, но това си е твоето мнение.

Джиджи извива очи към тавана и поклаща глава. Клепачите й са боядисани с модерното антрацитносиво, а на тънката й китка виси огромен часовник.

— О, добре, все тая — въздиша драматично тя.

Рила отново ме поглежда и прехапва устни. Намигам й окуражително. Тя се усмихва и поруменява, вече заредена с нова доза самоувереност. Когато звънчето на вратата издрънчава, двете се обръщат.

— Ехо! — Гласът е на Леон, който пристъпва към барплота, стиснал плик в лявата си ръка. Очите му блестят весело, по лицето му играе широка усмивка. Рила го поздравява любезно, докато Джиджи остава на място и го наблюдава подозрително.

— Здравей, Леон, как си?

— Добре, Грейс, а ти? — Навежда се напред, за да ме целуне по бузите, и аз усещам как топлият му дъх гали ухото ми.

— Добре. — Поколебавам се за миг и прочиствам гърлото си.

Рила поема чашата с капучино от ръката ми и я отнася на клиента, който чака на масата до прозореца. Виждам, че Марджъри вдига глава и поглежда от Леон към мен.

— Леон, това е Джиджи.

Джиджи ме поглежда, след това подава ръка на Леон. Той я поема и я разтърсва внимателно. Тя продължава да го наблюдава подозрително.

— Здравей и честито — казва той с широка усмивка. Питам се как е възможно веднага да разбере, че Джиджи е бременна; тя крие състоянието си доста добре. Аз не съм забравила нито за миг, виждам твърдия й корем под дрехите, но това си е мой проблем. Джиджи вдига поглед към него и отпуска рамене напред, така че блузата става още по-широка отпред, измърморва нещо неразбираемо, а бузите й с цвят на бадем порозовяват.

— Знаеш ли дали е момиче, или момче? — пита той. Тя вдига бързо глава и очите й потъмняват. Неудобството й се превръща във високомерие.

— Нямам никаква представа.

Врътва се на пета и влиза обратно в кухнята с кафето, което сама си е направила.

— Не знам дали толкова много кофеин е добре за бебето — мърморя аз.

— Не се тревожи. Селин пиеше всичко, докато беше бременна, дори вино. Във Франция не се тревожим чак толкова. — Той клати глава, без да крие, че е очарован. — Това момиче ми напомня за някого. Невероятен дух.

— Дух ли? Та тя е като дива котка. Извинявай, понякога се държи малко… невъзпитано — смея се аз.

— О, не — отвръща той, гласът му е мек като масло върху топла препечена филийка. — Това е страст. Хора като нея постигат успехи. Тя ще се справи. Още е много млада.

Кимам при тези думи.

— Кажи ми, как е бизнесът? — Той се подпира на плота.

— Добре, дори много добре. Вече сме на печалба, направо да не повярваш.

— На теб ти идва отвътре. В кръвта ти е.

Кимам, когато разбирам колко е прав. Онзи човек. Пекарната. Мама. Изпитвам странно усещане между плешките, някакво гъделичкане в основата на гръбнака.

— Да ти направя ли еспресо? За сметка на заведението, разбира се.

— Oui. С удоволствие. Искам обаче да купя кутия от тези. — Той сочи белите макарони с червени кръстове в средата. — Засега са ми любимите и ако занеса вкъщи довечера, ще ми напишат червена точка, както казваш. Все още ли събираш пари? Великолепна идея.

Рила се е върнала и сваля бяла кутия от полицата зад касата.

— Всяка седмица даряваме по малко. Не е много, но все пак е нещо. Идеята беше на Рила и на дивата котка отзад. — Слагам прясно кафе в машината. Ароматът е наситен, опияняващ.

— Знаех си аз, че притежава талант.

Горещата вода минава през смляното кафе, пъшка от усилие и тъмна струя потича в малката чашка. Леон се обръща и аз забелязвам блясъка в очите му. Те са с великолепния цвят на есенно небе, преди да плисне дъжд. Бялото около тях е ясно, блестящо, миглите изящни, тъмни. Когато го погледна в очите, имам чувството, че ми се завива свят.

— Нося ти подарък — продължава тихо той.

Побутвам кафето към него и едва тогава се сещам, че мога да се държа по-любезно, затова заобикалям барплота и избърсвам ръце в раираната престилка.

Той изважда вилица с дълга дръжка и три зъбчета от чантата си. Изглежда опасна, също като дяволски тризъбец.

— Какво е това?

Той избухва в смях, когато вижда недоумението, изписало се по лицето ми.

— На френски казваме fourchette a tremper^[1]. — Думите се изтърколват от езика му като мраморни топчета. Той я държи нежно с две ръце и ми я подава. — Реших, че ще ти свърши работа, ако правиш бонбони, с които да украсяваш тортите или нещо подобно.

— Вилица за шоколад ли е това? — Спомням си, че един от готвачите в кухнята на „Орора“ топеше бонбоните в черна шоколадова лава и ги въртеше. При спомена усещам как устата ми се пълни със слюнка.

Очите на Леон ми се усмихват.

— Да, вилица за шоколад. Сигурен съм, че знаеш как да я използваш. Е, може да се наложи да се поупражняваш, но… — Той свива рамене по начина, по който единствено французите умеят, и нацупва долната си устна почти като сърдит.

Вилица за шоколад. Какъв подарък само!

— Благодаря, Леон. Много предвидливо. — Поемам я с двете ръце и се навеждам напред, за да го целуна и по двете бузи. Бодливата кожа по брадичката му драска устните ми. Той ухае на прясно опечен хляб и канела.

Над рамото му забелязвам, че вратата се отваря, след това се затваря. Звънчето чурулика като чаши, с които гостите се чукват на сватба.

— Пийт! — възкликвам аз малко по-възторжено, отколкото трябва.

Съпругът ми поглежда от Леон към мен и после обратно. Очите му се преместват към вилицата в ръката ми. На показалеца му виси ключ.

— Какво правиш тук? — питам с усмивка.

— Помислих, че може да искаш да те закарам. — По очите му познавам, че му е станало неприятно. Той забелязва Рила и тя му маха с ръка. — Здрасти, Рила.

— Здрасти, Пийт — отвръща напевно тя.

Джиджи наднича от кухнята; все още не познава Пийт, но бързо се шмугва обратно, стиснала чашата кафе в ръка. От време на време Пийт се отбива в „При Лил“, но не мога да кажа, че е чест гостенин. Знам, че сме се отчуждили; сякаш животите на двама ни обикалят в орбитата на различни планети. Пийт е от Марс, Грейс е от Венера. Сега обаче е тук и ми е странно неудобно, че е на моя територия, в онова кътче от Макао, което си е само и единствено мое. Пийт поглежда отново Леон, този път студено. Между нас тримата пропуква електричество, за което не мога да намеря никакво обяснение. Сякаш Пийт умее да разчита сърцето ми и да съзре малките вълнички, породени от тийнейджърска похот.

Леон прочиства гърлото си и пристъпва напред, за да го поздрави. Разтърсва ръката на Пийт с широка усмивка, а с другата стиска рамото му. Може би не забелязва, че Пийт се отдръпва от него.

— Отдавна не сме се виждали — продължава да се усмихва Леон.

— Да, да. Лион, нали? — Пийт произнася името му типично по английски, като променя „е“-то в „и“. Забелязвам как Леон помръква.

— Да, Леон — отвръща той, като поправя произношението на Пийт.

— Аха. Как си? — Пийт се усмихва със стиснати устни, леко повдигнал брадичка. Веждите му са намръщени.

— Добре, благодаря. Бизнесът върви. Не колкото в „При Лилиан“, но не се оплаквам.

Пийт оглежда кафенето. Марджъри му се усмихва и той също й отговаря с усмивка.

— Доста добре се завъртя търговийката — признава той. В гласа му звучи смес от гордост и неудобство. Струва ми се, че иска да каже нещо повече, но вместо това свежда поглед към пода.

Леон заговаря вместо него, гласът му е спокоен, приятен. Може би единствено той не е забелязал очевидното.

— Ще тръгвам. Благодаря за кафето. И за макароните.

— Вдига кутията, пълна с Coeurs curatifs, която Рила е вързала с панделка.

— За мен беше удоволствие. Благодаря за вилицата за шоколад.

— Пак заповядай — отвръща мило той и си тръгва, без да ме целуне за довиждане.

След като излиза, кафенето сякаш притихва. Оставам загледана във вратата, докато небето притъмнява в ранната вечер. Касата се заключва с характерния звън. Обръщам се отново към Пийт, който ме наблюдава.

— Трябва само да почистя, за да е готово за утре… — обяснявам бързо аз, заобикалям плота и грабвам кърпата.

— Добре — кима той. — Аз ще си поприказвам с Марджъри. Тъкмо ще ми даде номера на Дон, за да се разберем кога да пием по бира.

— Добре.

— Добре. — Той се обръща.

На него му трябваха няколко секунди, докато се обърне, а на мен още толкова, за да се заема с почистването на хладилната витрина.

 

 

По-късно същата вечер се събуждам на канапето. Краката ми са провиснали към пода и аз издавам тих звук, нещо средно между ръмжене и стон. Зад разтворените пердета е тъмно, аз съм потна, косата ми е залепнала за челото. Телевизорът гърми, някакви хора подскачат с ярки флагове. Трябват ми няколко секунди, за да подредя детайлите в смислена картина. Намирам се в хола, Пийт дреме на канапето отсреща и гледахме документален филм за предстоящите Олимпийски игри в Пекин. Даваха протести, арести, насилие в Тибет, хората бяха евакуирани, за да издигнат на мястото на домовете им стадиони. Потривам очи и поглеждам към Пийт. Изтегнал се е и хърка шумно.

Клатушкам се към кухнята. Главата ми тежи, сякаш някой я е подменил с диня, пред погледа ми е мътно. Дано не се разболявам, мисля си аз, нямам време за подобно нещо. Изпивам чаша вода на дълги, бързи глътки. Когато я оставям, не преценявам добре разстоянието. Чашата се плъзва, пада на пода и се пръсва на парченца. Парченцата се разпиляват по целия под.

— По дяволите!

Навеждам се, въпреки че краката ми треперят, започвам да събирам счупеното. Дребно стъкълце се забива в пръста ми и аз изругавам отново. Както съм коленичила, главата ми пулсира, порязаното място започва да ме боли, по пода капе кръв и ме запраща обратно към спомените. Тъмната кухня може да е всяка кухня. И сега, и преди, и на друго място.

Опитвам се да се съсредоточа в събирането на парченцата, но спомените изплуват от миналото и ме разсейват.

 

 

— Мамо?

Ето я в ъгъла. Седнала е на пода. Притиска колене към гърдите.

— Мамо?

Очите й са зачервени, стрелкат се бързо насам-натам.

— Грейси — прошепва тя, сякаш някой може да подслушва.

— Какво правиш?

Облякла е сатенената си рокля върху дънки. Зяпва ме объркана, изгубена. Очите й са две кафяви езера. Присвивам очи, за да я видя по-добре в сумрака. Роклята е скъсана на едната подмишница, сякаш се е опитала да я дръпне твърде бързо.

— Мамо, какво правиш тук?

— А, то… — Поглежда настрани, но така и не пуска коленете си. — Аз просто… май търсех нещо — обяснява и аз долавям как гласът й трепери.

— Какво…

— Ела при мен, мъничка Грейси. Ела и седни до мама.

— Потупва пода до себе си, все едно съм още дете, а не изпълнена с недоволство тийнейджърка, и ми отправя неуверена усмивка.

— Имам изпит утре сутринта.

— Ела, миличка. Само за минутка. Моля те. — Гласът й е толкова измъчен, звучи така умолително, а очите й търсят моите. Пристъпвам напред и се отпускам на пода. Плочките са твърди и леденостудени.

— Така, така… — шепне тя, сякаш имам нужда от успокоение. Очите й заблестяват, докато ме гали по коляното.

— Знаеш ли, миличка, мислех си да те абонирам за уроците по езда, които толкова много искаше. Може дори да успея да ти купя пони. — Бузите й са зачервени под големите трескави очи.

— Не искам уроци по езда.

— Напротив, искаш. Непрекъснато говориш за тях.

— Говорех, когато бях на осем, мамо.

— Ами… — започва тя, след това ме поглежда. Краката ми са станали твърде дълги, по брадичката ми са избили пъпки. Гърдите ми още не са пораснали. Погледът й ми се струва далечен, чужд. Чувствам се неловко.

— На шестнайсет съм, мамо. След няколко години ще се запиша да уча в университет.

Тя продължава да ме наблюдава.

— Не, Грейси — отвръща.

— Да, ще уча география. Забрави ли?

Сега вече лицето й помръква и тя започва да шепти настойчиво.

— Не, не, Грейси. Не можеш да го направиш. Още си твърде млада, трябва да останеш тук.

— Но ти нали каза…

Не мога да я прекъсна. Тя продължава да шепне трескаво:

— Не можеш да заминеш, миличка. Прекалено млада си.

— На шестнайсет съм, мамо.

— Освен това имам нужда от теб тук. Нали виждаш какво е положението?

Оглеждам притъмнялата кухня. Тук сме само двете и подът, който отчаяно се нуждае от миене. Гласът й става още по-отчаян.

— Нали няма да заминеш, Грейси? — Поема лицето ми между дланите си и го обръща към себе си. — Няма да заминеш, нали, Грейси?

— Мамо…

— Не можеш да оставиш майка си, Грейси. Ние имаме нужда една от друга, момичето ми. Трябва да останеш при мен.

— Искам… — Дори при тази светлина виждам как сълзите избликват в очите й, а по лицето й се изписва такова отчаяние, че млъквам. Поглеждам към изяденото червило и хлътналите й бузи. През последния месец съвсем е отслабнала и така изглежда по-стара.

— Обещай ми да не заминаваш.

— Мамо…

— Обещай ми, Грейс. Обещай да не ходиш никъде.

Поемам си дълбоко дъх и усещам тежест на рамото си.

— Грейси?

— Обещавам. Обещавам…

Тя пуска лицето ми и ме гали по коляното. Седим смълчани и гледаме в пода.

— Днес обядва ли?

— Май да — отвръща разсеяно тя.

— Какво яде?

— Не съм сигурна, миличка. Бях навън. Имах сто неща за вършене. Намерих яйцето на синята птица, показах ли ти го? Невероятно е. Природата знае какво е изкуство, Грейси.

— Видях го.

— Много е красиво.

— Да, много.

Тя се усмихва и стиска ръката ми. Притиска я към бузата си, целува я и въздъхва. Усещам под пръстите си скулата й твърда, също като фигурка от шаха.

— Какво ще кажеш да направя киш — предлагам аз.

Тя кима.

— Чудесно, миличка.

Изправям се и помагам на мама също да стане. Поглеждам към плика с лук. Клатя глава.

 

 

Кухнята от детството ми изчезва и се превръща в апартамента в Джи Юн Фар Синг. Ръката ми е пълна със счупени стъкла. Изхвърлям ги в кофата за боклук и те падат на дъното. Наливам си чаша вода и се отправям към спалнята покрай тъмната фигура на заспалия Пийт. Просвам се в леглото и отпускам глава на възглавницата. Сънят идва бързо, съпроводен с горещи, трескави сънища.

 

 

Летя под тъмното небе, обсипано с мигащи звезди. Вятърът прокарва дългите си хладни пръсти през косата ми.

Въздишам, устата ми е опъната в лека усмивка, очите — ококорени, влажни. Над мен има някой — не, този някой ме е гушнал нежно, както се прегръща любим човек.

— Щастлива ли си, Грейс? — шепти той. Гласът му отеква в мен. Отвъд сферата, в която се намираме, всичко тъне в мълчание, нищо не трепва. Вдъхвам аромата му, усещам голата му гръд до моята кожа. Мирише познато. Мирише на прясно опечен хляб. Вдъхвам дълбоко и оставям миризмата да ме изпълни.

Неочаквано се устремяваме нагоре, отправяме се все по-високо, а въздухът става тънък като дантела. За миг застиваме, преди да започнем да се спускаме в спирала надолу към земята. Той ме притиска по-силно и аз усещам как се топя до него, как го оставям да ме контролира и същевременно да ме пази. Скоро отново се реем във въздуха. Чувствам колко е олекнала главата ми, сякаш са ме целували бавно и страстно. Вдигам поглед и разбирам, че онзи някой стиска в свободната си ръка яркооранжеви панделки. Другата мускулеста ръка все още обвива кръста ми.

— И така — прошепва отново той. Този глас. Той е по-мек дори от коприна. Искам да почувствам как ме докосва по тялото, по гърдите. Разтърсва ме пареща тръпка. Затварям очи и оставям въздухът във висините да погали клепачите ми. Докосни ме. Докосни ме, моля безмълвно.

— Щастлива ли си?

— Ммм… — простенвам аз. Вътре в мен нещо пулсира, онази част, която ме прави жена, копнея да притисне устните си към моите. Много те моля.

Устните на Леон се преместват към ухото ми, сякаш се кани да каже нещо, вместо това започва да целува врата ми. Чувам как дъхът ми излиза и прозвучава стон. Устните му са топли, влажни, докато диша и ме целува, и шепти в ухото ми. Плътните му устни докосват бузите ми. Копнея да го почувствам със собствената си уста; боря се да се обърна към него.

— Внимавай — предупреждава ме той, но ми се усмихва, а зъбите му блестят като слонова кост. Протягам се към него, отчаяна съм, докато най-сетне докосвам устните му със своите. Имам чувството, че се изливам в него, че се превръщам в целувка, че се давя и изчезвам. Тялото ми копнее да стане част от неговото, да го почувствам като част от себе си.

Силата на гравитацията ме притегля. Леон ме е прихванал само с едната си ръка. Целува врата ми, тялото ми тръпне от нуждата да притисна устни към неговите още веднъж. Желая го. Искам да е мой. Прехапвам устни, когато усещам пламналото му тяло, притиснато към вътрешната част на бедрото ми, и усещам вкуса на собствената си кръв, заредена с похот.

— Моля те… — Този път се моля на глас — загрубял, изпълнен с копнеж, дрезгав. Когато се притискам към него, започвам да се изплъзвам. Той ме прихваща, обръчът на ръката му се стяга под гърдите ми.

— Внимавай — предупреждава ме той, този път с ръмжене, което ме кара да копнея още повече за него.

Само че ни липсва равновесие и аз започвам да изпадам от прегръдката му. Надавам вик, отчаяно се нуждая от топлината и аромата на тялото му.

— Грейс! — провиква се той и протяга ръка, за да ме хване за китката.

Неочаквано се разнася шум, сякаш слушам биенето на нечие сърце. Чувам как вълната се разбива в обсипания с камъчета бряг. От тъмното се надига стена от лица с отворени усти. Присвивам очи, съсредоточавам се. Събрала се е цяла тълпа, която ме наблюдава как вися от ръката на Леон. Очите, устите и лицата се открояват в мрака. Една китайка се обръща към приятелката си, шепне, цъка с език. Виждам лицето й, когато извива изписаната си с черен молив вежда. Леон ме стиска по-силно и аз изписквам. След това жената изчезва, потъва в мрака. Завладява ме страх. Сърцето ми бие диво, отеква в ушите. Моля го с очи: „Не ме пускай!“.

— Грейс! — провиква се отгоре той, акцентът му е натрапчив, мърка, гласът звучи отчаяно по начин, който ме кара да тръпна от желание. Падам.

Падам.

Падам.

Падам.

— Недей, недей, недей — говори нежно някой. Поемам си дълбоко въздух.

— Недей, Грейси. Всичко е наред. Любима?

Пийт ме притиска към себе си и ме обръща. Зад мене е и се опитва да стисне ръцете ми, да ги прилепи към гърдите.

— Не! — Гласът ми прозвучава задъхано, чуждо.

— Сънуваше кошмар. Всичко е наред.

Сякаш тялото ми е наелектризирано, живо, тръпне от желание. Задъхала съм се. Леон! — сякаш зове тялото ми, докато се опитвам да си поема дъх. Усещам колко ми тежи главата, а също и туптене някъде в черепа.

Преставам да се боря и се отпускам на матрака.

— Това пък какво беше? — шепне Пийт и се отдръпва от мен. Кръвта ми бумти, сякаш съм пробягала цял километър. Все още ми се вие свят, замаяна съм от съня, стаята се полюшва пред очите ми. Леон. Панделки. Падам. Леон. Очи с цвета на река.

— Кое?

— Никога не съм те виждал такава. Добре ли си?

Отмятам завивките и се отпускам по гръб, гола. Опитвам се да си поема въздух. Стаята забавя въртенето и най-сетне застава неподвижно.

Обръщам натежалата си глава и поглеждам Пийт. Сбърчил е чело, очите му ме наблюдават сериозно.

— Струва ми се, че се разболявам — отвръщам простичко. След това преглъщам и се обръщам, тялото ми продължава да тръпне от желание, но вече знам, че лицето на Пийт не е онова, което се надявах да видя.