Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Color of Tea, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
aisle
Допълнителна корекция и форматиране
Regi (2018)

Издание:

Автор: Хана Тъниклиф

Заглавие: С дъх на чаени листа

Преводач: Цветана Генчева

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Enthusiast

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Излязла от печат: 22.04.2013

Редактор: Мария Чунчева

Художник: Вгара Стоева

Коректор: Снежана Бошнакова

ISBN: 978-619-164-047-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6517

История

  1. — Добавяне

Un petit phénix — Малък феникс
Крем ганаш от натурален шоколад с чили и канела

Към края на октомври ще можем да махнем надписа на вратата.

„При Лилиан“ предлага единствено

кафе за вкъщи и торти!

Кафенето скоро ще бъде отворено

отново!

В момента поправяме щетите от тайфуна!

Рила добави удивителните знаци; според мен, тя си въобразява, че придават по-ведър вид. Джиджи го преведе на китайски. Оказа се, че хората много купуват за вкъщи, редовните клиенти продължават да се отбиват, застояват се на тротоара, наблюдават довършителните работи или просто обсъждат последния социален скандал. Клюкарстват кой с кого е спал, кой се е напил и кой е заспал на въртележката. Пийт изглежда е казал на всички секретарки и лични асистентки в града, защото до една пристигнаха със служебните си автомобили за кафе и торти за служебните срещи и тъпчеха кутии бонбони в чантите си, за да има те самите какво да похапват. Моментът обаче се оказа истинско изпитание, тъй като кафенето изглеждаше като Лондон по време на бомбардировките през Втората световна. Бях скапана, сякаш тайфунът ме беше смазал и запокитил незнайно къде и разбил и сърцето, и желанията ми, и тайните ми, и мама. Имам чувството, че трябва да започна от нула. Сънувам как падат бомби, как самолети се забиват в прозорците, дори как зъбите ми окапват. Пийт ми носи чаши вода, когато се будя рано сутрин разтреперана и потна.

Джиджи и Рила се опитват да ми помагат, като се преструват, че всичко си е същото. Обсъждат аромата на тортите, карат се като сестри, кискат се и пеят в кухнята. Рила дори повика приятели, за да ни помогнат с почистването на подовете и да изхвърлят изпочупеното. Всички са с еднаква кожа с цвят на кафе и искрени усмивки като Рила. Смеят се и работят с готовност, обръщат се към нас с Джиджи с „госпожо“, а Рила наричат „лелка шеф“. Тя ми помогна толкова много, че чувството на вина към нея расте все повече и повече. Докато приготвям сандвичи и напитки за всички, я наблюдавам как безпроблемно наставлява хората си на родния им език, също като жена, свикнала и с хаос, и с кризи. Независимо от всичко — мокрите подове, хаосът, допълнителните часове работа и инцидентът между нас, за който не споменаваме и дума — усмивката й е по-лъчезарна от когато и да било. Самоувереността й е забележителна, излъчва се от нея като топла светлина.

 

 

„При Лилиан“ се възражда по времето, когато есента настъпва в Макао, вятърът става по-хладен и щипе голите глезени. Една сутрин, когато нервите ми, изглежда, не са чак толкова опънати, а небето е ясно, Марджъри предлага да направим нов вид макарони, който да ни донесе печалба и да „направим лимонада от лимоните“, както тя се изразява. Джиджи и Рила бързо се затварят в кухнята, тъмните им глави се доближават заговорнически, докато обсъждат аромати, имена и идеи, а аз ги слушам и се опитвам да насочвам спора в правилната посока. Рила рецитира цял списък с предложения.

— Шоколад?

— Скука.

— Ягоди?

— Още по-зле.

— Лимон?

— Гадост. До гуша ми е дошло от лимони. Все едно че правим малки кексчета. Трябва ни нещо неповторимо, нещо шикозно. — Джиджи поглежда замислено към тавана. — Нещо като… солени сливи.

Рила избухва в смях.

— Звучи гадно.

— Нямаш никакво въображение. Това е японско — сопва се Джиджи. Напоследък лицето й е по-изпънато, под очите й тъмнеят кръгове. Сигурно е изтощена от безсънните нощи. Вече не може да се преструва, че не забелязва бременността. Притиска корема си и се извива назад. Има киселини.

Намесвам се и аз:

— Солената слива може и да не се хареса. Не става, Джи.

Тя ме поразява с поглед.

Пийт наднича в кухнята и ме поглежда.

— Здрасти — усмихвам се аз.

— Здрасти. Довел съм човека с тапетите. Ела да видиш мострите.

Оставям момичетата да спорят. В кафенето Марджъри се е привела над купчина малки бели плочки за маджонг. Йок Лан е седнала срещу нея и й дава инструкции на кантонски. Марджъри се опитва, доколкото може, да следи интонацията й, жестовете и да ги свърже със смисъла, но маджонг е невероятно трудна за разбиране игра, а когато обясненията са на друг език, е почти невъзможна.

Мострите за тапетите са красиви и човекът говори чудесен английски. Работил е в казина къде ли не в Макао, така че качеството, което предлага, е добро. Усещам как се отпускам и напрежението в раменете ми изчезва. Представям си стените като в истинско парижко кафене. Марджъри приближава зад мен, наднича през рамото ми, докато аз най-сетне посочвам какво съм избрала. Ментовозелено със златни хералдически лилии; прилича на красиво индийско сари. Ще се получи невероятно с пода в черно и бяло. Пийт отстъпва на една страна, готов да започне преговори за цената и доставката.

— Тези тапети ли избра? — пита Марджъри.

Кимам.

— Харесват ми. Много по-хубави са от старите.

— Май си права — отвръщам.

Откъм кухнята долитат гневни викове и Марджъри се обръща и поглежда към вратата.

— Бих попитала и тях двете за мнението им, но Джиджи е в настроение да изразява несъгласие с всичко и всички. Ще ги оставя да се разправят за макарони.

Марджъри избухва в смях.

— Рила непрекъснато я вкарва в правия път.

— Рила всички ни вкарва в правия път — съгласявам се аз. — През последните няколко седмици нямаше да се справим без нея, особено когато повика всичките си приятели на помощ. Без тях и досега щяхме да сме до глезените във вода.

— Всички я уважават заради онова, което прави за тях и което е преживяла. Може и да е мъничка, но е истински извор на енергия.

— Какво искаш да кажеш с това „всичко, което е преживяла“?

Марджъри се мръщи.

— Не ти ли е казала за Джослин?

Сърцето ми се свива.

— Веднъж опита, но така и не намерихме подходящ момент, а и бяхме доста заети… — Знам, че това е само отчасти истина.

Марджъри свежда поглед към обувките си, може би е усетила неудобството ми.

— Остави я да ти обясни. Не е моя работа да обсъждам миналото на друг човек.

Усещам познатия възел, който се надига в гърлото ми всеки път, когато изпитвам чувство на вина.

— Май не бях права, когато се усъмних в нея.

Марджъри навежда глава на една страна и ми се усмихва.

— Кафенето си е твое, Грейс. Постъпваш така, както смяташ, че е най-разумно. Твоя е и печалбата, и загубата. Освен това, предполагам, че по онова време си имала предостатъчно други тревоги.

Чувам, че Пийт обсъжда подробностите с доставчика. Уточнява дните, обема на работата. И двете го поглеждаме, а той изглежда е усетил и вдига палци зад гърба си.

След това стиска ръката на човека и той си тръгва, а новият звънец над вратата издрънчава. Вече започвам да свиквам с новата връзка между нас. Тя не е съвсем установена, но не е и разрушена. Ето че отново се държим мило един с друг. Превръщаме се в приятели. Пийт идва към нас.

— Каза, че ще се справи за два дни. Ще свали десет процента, ако правиш обяд за него и още един. — Пийт ми показва цифрата. Усмихвам се.

— Нали няма майтап? Ще им правя и кафета, и закуски за тази цена. — Стисвам лекичко ръката му в знак на благодарност.

Нещо изтрещява в кухнята и всички, включително Йок Лан, вдигаме погледи. Вратата се отваря със замах и Джиджи изфучава навън. Забавят я единствено натрупаните килограми. Рила я следва по петите. Поглеждам Йок Лан, но тя само свива рамене и отново се навежда над китайския си вестник.

— Това пък какво беше?

Рила въздиша и протяга ръце. В ръка стиска разбит на парчета мобилен телефон. Парченцата пластмаса са обсипани с лъскави стикери. Понечвам да тръгна след Джиджи, но Рила ме хваща за ръката и ме спира.

— Остави я. Заради гаджето е. Звънна й и двамата се изпокараха.

Всички наблюдаваме как Джиджи се клатушка по улицата бързо колкото може.

— Този тип май е пълен загубеняк — клати глава Марджъри.

— Загубеняк е, и то какъв. Не става за татко — съгласява се Рила.

— Горката Джиджи.

— Не й остава още дълго — казвам аз тихо.

Всичко се успокоява и отново се възцарява спокойствие. Мирисът на хладен бриз и бадемово брашно се носи около нас.

Рила си поема дъх и се усмихва.

— Измислихме нов вид макарони. — Тъмните й очи блестят на малкото кръгло личице.

— Значи най-сетне се разбрахте.

— А, да — отвръща тя. — Ще стане много хубав.

Un petitphenix се роди с второто раждане на „При Лилиан“. Сега кафенето е дори по-красиво, отколкото преди, с нови тапети, нови прозорци и поправени столове. Новите макарони са с канела, черупките са слепени с натурален шоколад с чили. Резултатът е невероятен — пикантен, сладък, запазва се за дълго в устата ти, също като горещ шоколад. Най-вкусен е с чаша силно черно кафе.

 

 

На следващата седмица се събуждам рано, замаяна от сънищата за мама и Париж. Пийт се върна отново в голямата спалня, но спи в самия край на леглото, на почтено разстояние. Протягам ръка и я подпирам на гърба му, сякаш за да имам опора. Дланта ми се движи с дъха му, също като хладни вълни на брега. Затварям очи и ми се иска отново да заспя, но в долната част на корема усещам пулсираща, разпъваща болка. Притискам корема си с ръка. По тавана преминават светлини, което означава, че навън вече пътуват автомобили. Как ми се иска да чуя гласа на птичка, която приветства новия ден! Вместо това чувам единствено клаксони и шум от плъзгащи се врати.

Ставам, за да отида в банята; може би е от нещо, което съм изяла и не ми е понесло. Пийт пъшка и се размърдва.

Усещам нещо между краката си; предпазливо ги разтварям и поглеждам в тоалетната. Петното се разширява. Кръвта капе във водата и се накъдря също като боя, която е капнала от четка. Гледам надолу и мигам, за да се разсъня. Водата става розова, след това червена.

— Добре ли си? — провиква се Пийт.

В дъното на шкафа има стара кутия тампони. Останали са четири. Слагам си един и заставам пред мивката. Лекарят каза, че в моето състояние може и да ми дойде още веднъж или два пъти. Няма да е чак толкова пъти, колкото се надявах. Това са последните опити на тялото ми, последните думи на партито по случай пенсионирането ми. Отражението ми ме наблюдава и погледът ми неочаквано се избистря. Без грим изглеждам по-стара, в червената ми коса се виждат два или три сребърни кичура, лицето ми е бледо и изпито. Кожата по бузите ми е суха, около очите са се събрали бръчки. Въздъхвам примирено и усещам топлината на струята.

— Грейси? — Пийт отваря вратата.

Доказателството е все още в тоалетната чиния и той го вижда. Поглежда ме.

— Лекарят каза, че може да се случи — казвам тихо аз. Той посяга към ръката ми и я стиска. В очите му се е събрала тъга.

Привличам го до себе си, облягам се на гърдите му, от тях лъха на сън и прясно отсечено дърво. Прегръща ме. Истинско облекчение е да се отпусна отново в прегръдката му, сякаш всички парченца бавно се събират отново и аз не се чувствам толкова разбита, както след тайфуна. Струва ми се, че отново мога да дишам. Притискам устни към шията му и въздишам.

— Липсваше ми — шепна аз, защото тъкмо в този момент осъзнавам, че това е самата истина. Той свежда поглед към мен, след това мести очи към тоалетната и лицето му посърва.

— Всичко е наред — успокоявам го аз. Говоря истината.

 

 

Настъпило е следобедното затишие, след като майките са си тръгнали, за да вземат децата си от училище. Залязващото слънце по това време на годината изпълва кафенето със златна светлина. Новите тапети са ярки, кралски, плотовете на масите са полирани до блясък. Телефонът звъни.

Рила се обажда, докато аз бърша пода. Притиска слушалката към ухото си и ме поглежда намръщено. Повтаря нещо няколко пъти, след това слуша внимателно.

Вдигам салфетка, паднала на пода, все още сгъната на триъгълник.

Рила казва нещо бързо, след това затваря. Щом връща слушалката на мястото й, изкрещява възторжено:

— Ихааа!

— Добре ли си? — клатя аз глава, докато тя пее нещо на тагалог[1]. Тази песен не съм я чувала досега. Ала-бала, ала-бала, бейби, бейби.

— Да, добре съм! — провиква се тя. — Обади се Йок Лан — по-точно медицинска сестра превеждаше на Йок Лан.

Вдигам стреснато поглед и веднага мисля за Джиджи, която днес е в почивка.

— Джиджи току-що е родила! — смее се Рила.

— Какво? — изпускам метлата.

— Сестрата говореше английски. Йок Лан й казала да предаде, че Джиджи искала да се съобщи на Рила и Грейс, че е родила. Самото раждане продължило дълго, но сега вече всичко било наред. — Рила се е ухилила гордо, сякаш става въпрос за собствената й сестра.

— Е? — Чакам да чуя и останалото.

— Момиченце, Грейс, момиченце. — Тя отново запява и стиска и двете ми ръце. Радостта е заразна. Избухвам в смях.

— Ти си напълно луда! — кискам се аз.

— Момиченце!

— Момиченце.

— Три килограма и нещо, каза жената. Здраво като меченце. Страхотно, нали?

— И още как — усмихвам се аз.

— Джиджи си има момиче, Джиджи си има момиче! — пее тя и люлее ръцете ми ту на едната, ту на другата страна.

Отново клатя глава.

— Леле. Джиджи си има момиченце.

Момиченце.

Малката ни Джиджи си има момиченце.

Момиченце.

Никой няма да каже същите думи за мен.

Момиченце.

На мама обаче са ги казали.

Бележки

[1] Официалният език на Филипините. — Бел.прев.