Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Color of Tea, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
aisle
Допълнителна корекция и форматиране
Regi (2018)

Издание:

Автор: Хана Тъниклиф

Заглавие: С дъх на чаени листа

Преводач: Цветана Генчева

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Enthusiast

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Излязла от печат: 22.04.2013

Редактор: Мария Чунчева

Художник: Вгара Стоева

Коректор: Снежана Бошнакова

ISBN: 978-619-164-047-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6517

История

  1. — Добавяне

Les soeurs — Сестри
Мента с ганаш от натурален шоколад

По-късно същата седмица, около времето за затваряне, Рила ме разсмива, когато имам най-голяма нужда да се поразвеселя. Все още се тревожа за Джиджи, когато тя прекъсва мислите ми, като пуска високо радиото и започва да танцува с парцала. Върти бедра под престилката и тропа с крака. Усещам, че съм се била намръщила, когато избухвам в смях. Тя ми намига, сякаш иска да каже: „Така вече е по-добре“, и аз клатя глава. Умението й да танцува, е почти толкова добро, колкото и талантът й в пеенето. Никак не я бива, но пък винаги ме разсмива. Напомням си, че имам късмет, че е в живота ми, че всеки ден е тук, в „При Лилиан“, с мен. Отправям й усмивка, изпълнена с благодарност. Когато телефонът звънва, стряска и двете. Рила намалява радиото, когато аз излизам от кухнята, за да отговоря. Гласът на Марджъри звучи задъхано, припряно.

— Грейс, аз съм. Рила там ли е?

Рила излиза от кухнята и аз срещам погледа й.

— Тук е. Ти добре ли си?

— Трябва да дойдем, за да я вземем. Заради Джослин.

— Джослин ли?

Рила пристъпва бързо към чантата и якето си. Неочаквано ставам нервна, а Марджъри продължава да настоява:

— Трябва да я вземем от приюта. Изглежда, работодателите й знаят къде е и трябва да я преместим за всеки случай. Няма да се отрази добре нито на нея, нито на другите жени. Може и да се окаже напълно ненужно, но… — Чувам как превключва на по-висока скорост.

— Тя да не би… — започвам аз.

Марджъри започва да говори по-високо, когато чувам клаксон.

— Ще ти обясня по-късно. Извинявай, но трябва да я заведем на безопасно място. Няма да дойде с мен, но има доверие на Рила. Може ли Рила да излезе по-рано от работа?

— Няма проблем.

— Добре. Грейс, може ли да доведем Джослин в „При Лилиан“? Само докато намерим къде да я приютим.

Кимам и разбирам, че тя не ме вижда. Сърцето ми бие бързо.

— Грейс?

— Да, разбира се. Може.

— Благодаря. След малко ще се видим, нали?

— Добре.

Тя затваря и аз оставам да наблюдавам как Рила си облича якето и бързо се приготвя да тръгне. Чувствам се объркана.

— Всичко наред ли е? — питам.

Рила ме поглежда със странно изражение и клати глава, а след това хуква към тоалетната.

След няколко минути белият джип на Марджъри спира отпред. Табелата „При Лилиан“ се отразява в тъмните стъкла на автомобила, паркирал на фона на оранжевия залез. Рила се втурва навън и се качва на предната седалка, стиснала в една ръка чантата си, а в другата престилката. След това ми подава престилката с разтреперана ръка. Лицето й е бледо и сериозно. Когато поемам престилката от нея, Марджъри ме поглежда от мястото зад волана.

— Надявам се да не се бавим. Ще ти обясня всичко, когато се върнем, обещавам — казва тя и дава газ. Лявата ми ръка е отпусната отстрани. Все още стискам бледоморавата престилка на Рила. Немощно торнадо завихря пясък и прах от другата страна на улицата и аз наблюдавам безизразно как танцува към мен. Застива на място, когато стига до тротоара. Бъркам в джоба си, вадя мобилния и звъня на Пийт. Едва успявам да кажа и две изречения, когато той ме прекъсва и заявява, че идва. Сядам на тротоара и чакам.

 

 

Двамата с Пийт сме в кафенето, когато автомобилът на Марджъри спира отпред. Слънцето вече се е скрило зад хоризонта, изместено от тънкия сърп на луната. Задната врата се отваря и Рила слиза, след това помага на Джослин. Джослин трепва, когато вижда Пийт. Рила прегръща приятелката си и я въвежда в кухнята. Студен вятър повява, когато Марджъри влиза. Красивото й лице е бледо, смръщено. Пийт я пита дали иска кафе и тя кима. Сяда срещу мен и посяга към ръката ми.

— О, Грейс. — Въздиша дълбоко. — Благодаря ти. Много ти благодаря, че не задава излишни въпроси.

— Няма нищо — отвръщам объркано аз.

— Най-важното беше да стигнем там бързо. Нямах представа колко неприятни са тези неща. Просто не вярвах. Не исках и да знам. Сега обаче… сега знам. — Тя клати глава.

Когато Пийт донася кафето, Марджъри обгръща с дългите си пръсти чашката. Пийт отнася чайник гореща вода и чашки в кухнята. Чувам го, че предлага чай на Рила и Джослин, но не чувам отговор. Когато се връща, сяда до Марджъри и я прегръща през раменете. Тя се обляга на него с въздишка на благодарност.

— Рила ми каза, че Джослин е в беда, затова й разказах за Сестрите на добрия пастир, които предлагат приют. Чух за тях на едно благотворително събитие.

— Добрият пастир ли? — повтарям аз.

— Сестрите, монахините, помагат на жени в беда. Ходих там няколко пъти, откакто Джослин се настани при тях, но тя беше твърде уплашена, за да говори с мен. Когато сестрите научиха, че работодателите й може би знаят къде се намира, ми позвъниха, за да попитат дали мога да й помогна. Трябва да защитават и другите жени. — Тя притиска ръка към челото си.

Пийт ме поглежда недоумяващо, но аз съм не по-малко объркана от него.

— Извинявай — започвам тихо аз, — но не разбирам. За каква беда става въпрос?

Марджъри ме поглежда с наклонена на една страна глава.

— Рила не ти ли е казала?

Клатя глава и усещам как ме бодва вече познатото чувство на вина.

— Не. Нямахме време за много приказки. Марджъри си поема дълбоко дъх.

— Джослин идва в Макао, за да стане домашна помощница. Агентите, които намират работничките, ако могат да бъдат наречени агенти, я настаняват при семейство тук. След това й съобщават, че трябва всеки месец да им плаща такса.

Пийт кима с разбиране, затова го поглеждам.

— Тя ли трябва да им плаща? — питам аз.

— Има и такива случаи — отвръща намръщено той.

— Това обаче не е кой знае какъв проблем — продължава с горчивина Марджъри. — Проблемът идва от работодателите й. Двойка и възрастен баща. Още щом влиза при тях, те й прибират паспорта и не й позволяват да ползва свободен ден. Повтарят й, че е твърде мудна. Заплашват я, отнасят се с нея дори по-зле, отколкото с куче. — Тя потръпва. — Обръща се към агентите, но те не желаят да й помогнат. За тях тя е просто допълнителна сума пари, които влизат в джобовете им всеки месец. Съветват я да си трае, да не се обажда много-много и й напомнят, че прислужниците тук изкарват повече от един адвокат на Филипините, че ако иска да бъде добра майка и децата й вкъщи да живеят добре, да полага повече старание. — Марджъри се смее цинично. — Да полага повече старание! Като че ли тя е била мързелива, като че ли онова, което се случва, е по нейна вина… — Тя се мръщи страховито. — Само че Джослин избягала. В приюта е, откакто си заварила двете с Рила тук.

Замислям се за последните няколко месеца и отново виждам двете момичета легнали на пода в склада. Пийт ме поглежда, а аз клатя глава.

Марджъри продължава:

— Никой не може да каже колко зле е било и какво точно се е случило; там просто решили, че тя е странна и мълчалива. Или просто не са искали да знаят. Рила обаче е знаела, защото същото се е случило с нея в Дубай. Вероятно е разбрала по изражението на Джослин. Двете станали близки приятелки.

— Да, Джослин идваше да се види с Рила тук — прошепвам аз и си припомням как я чакаше отвън, стоеше до вратата, спуснала коса пред лицето си.

— Предполагам, че се е доверявала на Рила. Когато обаче Джослин престанала да идва на срещите им и Рила не се чувала с нея, не получавала и есемеси, тя се уплашила. Поговорила с някои от другите филипинци в Макао и те обещали да се оглеждат за Джослин. Това е едно от хубавите неща, когато имаш мрежа навсякъде. Охранители в банките, продавачи в магазините, жени в почти всички апартаменти, които обикалят улици и градинки с детски колички. Разбираш как е. Най-сетне някой я видял в „Сан Миу“, китайския супермаркет. Казал, че била нахлупила ниско шапката си, за да не й се вижда лицето, но със сигурност била Джослин. За известно време Рила се успокоила, след като някой бил видял приятелката й и казал, че тя изглеждала добре, но според мен, всичко вървяло от лошо към по-лошо. Както и да е, преди няколко месеца Рила получила есемес да отиде на паркинга до пистата за надбягвания. Номерът не бил на Джослин, оказало се, че й се наложило да открадне мобилния на един от работодателите си, но кой би я обвинил, че е направила подобно нещо. Те били взели нейния и я държали затворена в тъпата си къща.

Марджъри се досеща какво мисля.

— Същата вечер си ги заварила тук. Тогава тя избягала.

Гърлото ми е пресъхнало.

— Какво се е случило?

Погледите ни се срещат и тя замълчава за момент, преди да продължи мрачно:

— Пребили са я с тиган.

Гърлото ми се стяга и усещам как очите ми започват да смъдят. През сълзи забелязвам, че Пийт е отпуснал глава в ръцете си.

— Господи — мълви той.

— Не знаех — прошепвам умолително и задавено аз.

— Недей, недей — успокоява ме Марджъри. Тя се навежда и ме гали по ръката. — Никой от нас не е знаел, Грейс. Когато Рила се опита да ме помоли за помощ, ми се прииска да си запуша ушите. Не исках да имам нищо общо. Прецених, че изобщо не ми влиза в работата…

— Само че не е така — намесва се бавно Пийт.

— Да — въздиша тя. — Влиза ни в работата и още как. Тези хора идват тук, за да работят за нас, чужденците, и за богатите местни. Само че никой не ги защитава, никой не се застъпва за тях, затова стават подобни изцепки. Има и по-тежки случаи. — Тя ме поглежда остро. — Грейс, вината не е твоя. Никой от нас не е знаел. Сега обаче, след като вече знаем, можем да направим нещо. Налага се да направим нещо.

Кимам и стискам устни. Чуваме как Рила успокоява шепнешком Джослин.

— Тази вечер могат да останат у нас — предлага Пийт.

Марджъри се обръща към мен.

— Сигурни ли сте? Аз нямам нищо против…

— Напълно — прекъсвам я аз. — Нека останат у нас.

— Добре — въздиша тя. — Много добре. Ще намерим начин да се справим. Онези жени имат нужда от организация, която да ги защитава, да им помага, когато нещата загрубеят както сега. Дон има приятел адвокат, който може да помогне, да предприеме необходимото, за да се извади нов паспорт на Джослин. Дон ще позвъни тук-там, за да провери какво може да се направи. Шефовете й продължават да държат документите й и ще й попречат да проговори за случилото се. Един господ знае на какво са способни.

— Няма проблем — отвръщам бързо аз. — Ние ще се погрижим за нея. Ще се погрижим и за двете. Имаме предостатъчно място.

Пийт се обръща към Марджъри:

— Трябва да се прибереш при Дон, изглеждаш изтощена. Ще ги заведем у нас и ще ги настаним.

Марджъри го поглежда с благодарност, след това става. Гримът й се е развалил и аз забелязвам фините бръчици около очите. Тя сваля слънчевите очила и ги сгъва с една ръка. Тъкмо се обръща, за да си тръгва, когато се сещам за нещо. Сякаш някой ме залива със студена вода. Сърцето ми прескача.

— Марджъри? Спомена нещо за Дубай…

Тя се обръща.

— Какво се е случило на Рила в Дубай?

Марджъри се мръщи.

— Някога питала ли си се защо тя е винаги с дълги ръкави? — Гласът й звучи тихо, но решително. — Да. Случило й се е в Дубай. Трябва да поговориш с нея, Грейс. Напоследък научих много за онова, което се случва с тези жени, Грейс. Не е никак приятно, само това мога да ти кажа. — Тя въздиша, след това се обръща и обещава да позвъни рано сутринта.

 

 

Напоследък „При Лилиан“ е пълно още преди да дойдат клиентите. Превръща се в кошер, в женско сборище, където властват сестрите. В малката, гореща кухня се натъпкват жени, работят, смеят се, разговарят и се грижат една за друга.

След няколко дни и нощи Рила се връща в апартамента си, а Джослин остава при нас с Пийт. Всеки ден идва с мен в „При Лилиан“ и се прибираме заедно, не си казваме почти нищо и тя остава пред мивката почти по цял ден, докато сме в кафенето. Казвам й, че няма нужда да работи, а тя просто клати глава. Мести се от плота до мивката и после отново застава зад плота и това се повтаря в плавен ритъм. Мие всичко бавно, внимателно, почиства дръжките на чашите, внимателно бърше емблемите на дъното на чинийките. Едва съм извадила макароните от тавите, а тя вече навива металните подложки и ги накисва в топла, сапунена вода. Понякога си тананика нещо. Когато се заслушвам, откривам, че има приятен глас, въпреки че пее толкова тихо, сякаш чувам гласа на призрак.

Джиджи също е станала тиха. Преди мислех, че това е абсолютно невъзможно. Идва, преди редовните ни клиенти да се наредят на опашка за сутрешното си кафе или да започнат да тъпчат невръстните си деца с мъфини, тъй като у дома не са имали време да им приготвят закуска. Все още е в отпуск по майчинство, но аз не мога да я отпратя. Сигурна съм, че „При Лилиан“ е много по-приятно място, отколкото домът й. Все така е без грим, кожата й е с цвета на чорапи, прани многократно, луничките й изпъкват на бледите бузи. Сякаш самата Джиджи е прана твърде много пъти — гласът й е тих, духът пречупен. Обсъжда с мен макарони, но очевидно не иска да говори за каквото и да било друго. Изглежда, е уталожила желанието на майка си да я изрита, въпреки че не й е приятно да говори и по този въпрос. Вероятно лъже майка си къде прекарва дните. Това никак не би ме изненадало. Кафенето и макароните изглежда я зареждат със сили. Записва идеи и мисли в една тетрадка, която държи в ръчната си чанта, по лицето й трепка усмивка, а после бързо изчезва.

След Джиджи тича Рила, бърза от автобусната спирка. Вирнала е глава, нетърпелива да разбере дали Джослин е в безопасност. Помага й с първата купчина чинии. Сега вече забелязвам у Рила сила, която не мога да обясня, у нея има някаква самоувереност. Марджъри ми казва, че Рила е добре позната сред филипинците, че всички знаят колко много помощ оказва на момичета, измамени от така наречените агенти или тормозени от работодатели гадняри. Те познават нейната история, виждали са обгорените с цигари места по вътрешната страна на ръцете й. Откакто я попитах, тя започна да ми разказва какво й се е случило в Дубай: плащали й значително по-малко, отколкото й е било обещано, задлъжняла на агентите за някакви неподозирани такси, биели я непрекъснато, за да мълчи и да бъде покорна. Тя се смята за късметлийка — някои момичета ги принуждавали да проституират, други никога не успявали да се отърват.

Напоследък се случва да си вдигне ръкавите и аз виждам белезите. Върху кожата й стоят като татуирани малки, гладки луни. Ако тя не ходеше с високо изправена глава, ако не беше гордостта, която се излъчваше от нея, сигурно щях да се разплача. Извинявам й се за начина, по който се държах с двете с Джослин, когато ги заварих в кафенето онази сутрин, а тя ми казва да забравя случая.

— Ти не знаеше.

Спомням си колко уплашена беше от бизнесмена, който се оплака, че кафето му било студено, и си представям как би се справила с него напоследък. Виж я сега. Изпълва ме майчинска гордост. Незнайно как, тя успява да развеселява Джослин и Джиджи, сякаш е спасителна лодка за чувствата и емоциите им.

Марджъри е последната, която се присъединява към бандата, пристига следобед, след като приключи блъсканицата по обедно време. Настанява се на обичайното си място и пие бавно капучино след капучино. Кара Джослин да излезе от кухнята, да седне с нея и да поговорят, прегръща я през раменете с дългата си ръка и шепне нещо. Марджъри й подава салфетки и аз забелязвам как пъхва пари в джоба на Джослин, когато Джослин отказва да ги приеме. Сега вече Марджъри прекарва утрините в приюта „Добрият пастир“. Не спира да хвали сестра Джулиета, а аз се шегувам с нея, като й казвам, че жена с такова безупречно чувство за мода не може да се мотае с монахини.

— Тя върши невероятна работа, Грейси — възхвалява я Марджъри. — Работим с група от Хонконг, която може и да успее да окошари някои от агентите, които уреждат нещастните момичета като домашни помощници. Домашни помощници, друг път. — По лицето й се изписва свирепо изражение. — Това си е най-обикновено съвременно робство и те го знаят.

Тя дори споделя негодуванието и историите с Йок Лан, която я изслушва търпеливо, без да разбира и дума. Марджъри ми казва, че много скоро сигурно ще успеят да изпратят Джослин у дома, на Филипините, при децата й.

Джиджи води Фейт със себе си, облечена в пухкави якенца и вълнени шапчици, тъй като вече е мразовито заради зимата. Настанява я в един ъгъл до плота, където всички бдим над нея като отбор майки. Фейт мига към нас от количката си, кръглите й очи са като зрънца касис, а бузките розовеят от студа. Понякога гука или се протяга несъзнателно на сън, стиснала юмручета над меката тъмна коса. Като омагьосана съм от малката розова устичка и светла кожа дори когато е будна и ревът й заплашва да продъни покрива. Бебешкото й поведение носи приятна свежест на фона на тъгата и насилието от последните няколко седмици. Вдигам я и я притискам до себе си, вдъхвам бебешката миризма на пудра и й разказвам приказките, които мама ми е разказвала. Феи, кралици, отровни ябълки, принцеси и летящи килимчета. Усещам как сърцето ми се пълни с обич и надежда, когато съм с нея.

Двете с Йок Лан я люшкаме на смени в количката и сменяме памперсите. Джиджи ни оставя, приготвя шише със затоплено адаптирано мляко и поема касата, докато аз се грижа за бебето. От една страна, се чувствам гузна, че обсебвам Фейт, докато Джиджи работи, но тя ме поглежда с неизказано облекчение; струва ми се, че докато сервира на редовните ни клиенти, се чувства по-добре и цветът се връща на лицето й. Това изглежда е някаква терапия, която не успявам да обясня. Може би Фейт ми действа по абсолютно същия начин.

Мила моя мамо,

На този свят има ужасни хора, нали? Тези хора са готови да ритнат паднал човек, да го изхвърлят на улицата или да стъпчат достойнството му, духа му, докато не остане абсолютно нищо. Как е възможно да са такива? Толкова гнили отвътре. Дали се научават да бъдат такива? Може би са си родени такива.

Всеки ден поглеждам двете майки, смачкани така, сякаш не струват абсолютно нищо. Казано им е, че са напълно ненужни, че са безполезни. Усетили са както камшика на словата, така и тежестта на юмруците. Същите тези жени работят усилено и вечер аз едва успявам да ги накарам да си тръгнат. Не е само това. Те много се стараят да са добри майки по единствения начин, който им е известен. Сякаш плуват все напред единствено за да не се удавят, ала така и не успяват да стигнат до брега.

Това правят, нали, мамо? Плуват ли, плуват, за да не се удавят. Иска ми се да ти кажа всичко лично, да те уверя, че знам колко много си се старала. Сега вече разбирам. Всичко останало е простено. Ти би ли ми простила?

Твоя любяща дъщеря Грейс