Хана Тъниклиф
С дъх на чаени листа (13)

Coeur curative — Сърце на изцелението
Ванилия с малинов привкус и лек малинов мус

Джиджи, която прекарва в кафенето часове наред, е бременна.

Не мога да се преструвам, че не е. Дори Рила е забелязала.

В момент, когато е необичайно бъбрива, Рила прошепва:

— Трябва ли да пие толкова много кафе?

И двете знаем какво има предвид, но аз не й отговарям. Преструвам се, че не съм я чула, и продължавам да подреждам млякото в хладилника. Знам, че е много невъзпитано от моя страна, но нямам желание да говоря по този въпрос. Не мога да спра болката в гърдите, непрекъснато поглеждам към заобления корем на Джиджи, който расте с всеки изминал ден. Тя се опитва да го скрие с дълги тениски и големи чанти, когато има как — със суичъри, но времето се затопля и лятото наближава. То вече е дошло. Независимо дали искаме, или не, то е тук. Всеки път, когато я видя, сърцето ми натежава, сякаш съм глътнала камък.

Джиджи обикновено е приведена над обявите във вестника, вероятно си търси работа. Обикновено е начумерена под грима и дебелата очна линия, освен в случаите, когато разглежда макароните в хладилната витрина. Единствено тогава чертите й омекват и тя се разтапя, също като бучка масло в тиган.

Любими са й същите като моите. L’Arivee. Пристигането. Тази сладост с вкус на опушен карамел с едва доловимата тръпка на каменна сол и лепкав пълнеж като тофи. Наблюдавам я как обира трохичките с пръст и ги облизва. Не пропуска нито една.

Идва седмица след седмица, огражда обяви за работа с пурпурен маркер, украсен с малки мишчици от анимационни филмчета, и пие кафе след кафе. Ходи по интервюта, но така и не си намира работа. Изглежда, е гражданка на Макао, най-търсените служители на ограничения пазар на труда. Дали трудностите не идват от поведението й? Може би няма опит. Дали пък не се дължи на коремчето? Старая се да не мисля по този въпрос, но ме бодва съжаление. Един ден й предлагам да пробва билков чай. Казвам го внимателно, за да не прозвучи покровителствено или осъдително. Тя ме поглежда остро, след това ме моли за още едно капучино.

Днес обаче Джиджи я няма. Всъщност кафенето е необичайно празно. Рила чисти приставката за пяна и поглежда разсеяно през прозореца. Навън цари тишина и спокойствие, дори небето се е снишило.

— Странен ден — мърморя аз. Обикновено говоря на себе си. Рила кима в знак на съгласие, тъмните й вежди са свити.

Днес клиентите се броят на пръсти, въпреки че Йок Лан дойде сутринта и постоя два часа, пи чаша чай, изяде три от любимите си розови макарони. Никога досега не бе поръчвала и изяждала толкова много; двете с Рила се спогледахме, обзети от любопитство. Тя сяда близо до касата и ни се усмихва над чашата, доволна, че има възможност да ни наблюдава, докато работим. Тази жена е богинята на спокойствието; кълна се, че дори побеснели кучета или бурното море ще се успокоят, когато тя е наблизо.

Двете с Рила привършваме с работата. Аз напълних солниците, пресипах по малко ориз на дъното, за да поеме влагата във въздуха. Тя сгъна цяла кутия салфетки на еднакви триъгълници, за да са готови. Изтъркахме тавите от фурната и почистихме прозорците. Рила довършва приставката за пяна и се заема да подреди полицата със списанията.

Отпускам ръце на барплота и се облягам напред. Непродадените макарони са в спретнати редички в стъклената витрина. Усещам, че хапя долната си устна, защото знам, че ще трябва да изхвърля някои от тези красавици, ако не ги продам днес. Рила категорично отказа да си вземе за вкъщи, въпреки че приема непродадените сандвичи. Не знам защо е така; да не би да мисли, че макароните са твърде екзотични и скъпи за нея или че няма да одобря? Май аз се отнасям към тях с прекалено много страхопочитание.

— Добре, Рила, време е да ти организирам дегустаторски курс — заявявам аз и мятам кърпата през лявото си рамо.

— Какво казахте, госпожо? — вдига поглед тя. — Дегустация. Двете с теб ще дегустираме.

— Аха — въздиша тя и се усмихва широко.

След като избирам макарони, приближавам до масата, където е седнала, изпънала гръб в очакване. Очите й са кръгли под късия лъскав бретон. Поставям салфетки пред нас, пълня чашките с горещия зелен чай, който тя обича.

— Започваме. Готова ли си?

Тя кима и аз избухвам в смях, когато виждам колко сериозна е станала, а устата й е свита в нещо като гримаса.

— Добре. Започваме с Unepetite flamme. Това е нашият макарон с еспресо. Хайде, пробвай.

Тя поставя сладката на езика си, сякаш приема причастие.

— Харесва ли ти?

Кима отсечено.

След това прехвърлям пурпурно кръгче в чинията й. Рила го вдига.

— Това вътре е със сладко, нали?

— Да. Казва се Remede de deliverance. Пълнежът е от касис със сметана.

Тя затваря очи, докато дъвче бавно, толкова бавно, че се притеснявам не е ли време да си поеме въздух.

— Какво означава това? — пита тя, след като най-сетне е преглътнала миниатюрната хапка.

— Remede de deliverance ли? „Лекарство на спасението.“ Има вкус на виолетки.

— Много е хубаво, госпожо — усмихва се тя и аз също се усмихвам. Малките ръце на Рила обхващат чаената чаша, гърлото й е обточено със златен филигран. Светът навън изглежда е замрял, цари тишина.

— Извинявай, Рила; днес е толкова празно, че трябваше да те пусна следобеда. Трябваше да се прибереш преди часове.

— Няма нищо. И без това вкъщи има прекалено много хора.

Общежитието, в което живее Рила, е дом на десетки работници, повечето жени, които изпращат пари в родните си страни. Тя почти не говори по този въпрос, освен когато споменава, че е доста пренаселено. Двамата с Пийт имаме четири спални само за нас, докато тя и останалите са натъпкани като сардини. Каза, че е работила в Дубай, където е живяла при работодателите си. И по този въпрос не говори, но там сигурно е имала своя стая. Тук дори не може да закачи постери на стените, да не би да развали боята.

— Там не ти ли харесва?

— Харесва ми. Евтино е, така че мога да изпращам повече пари у дома. Понякога дори е забавно, говорим си, пеем. — Рила се смее.

Това нейно добродушие ме изумява. Забелязвам го през цялото време — когато взема храна, за да я занесе на съквартирантките си, изпраща стари списания на братята и сестрите си, праща пощенски записи за нови обувки на племенницата си или за учебници. Рила ми прилича на гербер. Ярък цвят с неочаквано дълго, жилаво стебло.

Отпивам чай и осъзнавам, че завиждам на отдадеността на Рила към семейството й. В някои отношения, въпреки че имам четири стаи, а тя живее с непознати, смея да твърдя, че тя има онова, което аз винаги съм искала. За нея да сподели, е лесен избор. Тя е част от нещо по-голямо. Тя е част от многото, не е сама.

Опитва още няколко аромата. Виждам, че е възхитена, след това става и посяга към празната чиния и чаената чаша.

— Благодаря. Великолепни са — усмихна се тя.

Влиза в кухнята и си тананика тихо, фалшиво. Питам се дали си дава сметка, че го прави. Свеждам поглед към чаената си чаша — нежна, красива, с тежки гроздове, изрисувани така, сякаш висят от ръба. Чашката представлява дръзко бледомораво каре. Винаги посягам към този сервиз. Замислям се за мама, как й носех чаши чай и вдигах чинията й точно както Рила сега вдигна моята. Тя ми се усмихваше, сякаш бях направила най-прекрасното нещо, и шепнеше: „Благодаря, миличка“.

Семейството ми не е голямо като на Рила. Интересно дали се радва, дали чувства близост и закрила в това голямо семейство. Чувства ли се завършена. Нашето семейство е малък, много ограничен кръг. Състои се само от двама. Понякога и двама са прекалено много. Въздишам и умът ми започва да повтаря една дума: „мама, мама, мама…“

Отнасям чашата и чинийката в кухнята, където Рила лъска приборите. Сега пее, ту по-високо, ту по-ниско, съвсем фалшиво. Мислех си, че ще пее добре, че гласът й ще е нежен като на птичка, тъй като се справя блестящо с всичко, с което се заеме. Гласът й обаче се оказва ужасен. Изтръгвам се от унеса и избухвам в смях. Тя вдига поглед и забелязва изражението ми, след което запява още по-високо, а аз запявам с нея, кискам се на звученето на гласовете ни, защото сме като вълци, които вият към луната.

Звънчето на вратата ни прекъсва. Двете заедно излизаме от кухнята тъкмо когато Джиджи се втурва в кафенето. Приглажда бретона си на една страна и поглежда уплашено Рила. Отстъпва внимателно назад и оглежда кафенето, след което вирва брадичка и се опитва да надникне в кухнята.

— Здрасти — поздравявам аз.

Свила е ръце в малки, стегнати юмручета.

— Искаш ли кафе? — питам.

Тя се обръща и ме поглежда отново. Камъчетата по тениската й изписват блестящи букви, които не разбирам.

— Търся баба.

— Йок Лан ли? — пита Рила. Поглеждам я недоумяващо.

— Йок Лан ли е баба ти? — питам аз, неспособна да повярвам. Не бих могла да си представя две по-различни жени. На това му се казва разлика между поколенията.

Рила кима и започва да шепне.

— Мисля, че да. Понякога разговаря с нея. Впечатлена съм от наблюдателността на Рила.

— Беше тук одеве, но си отиде — обяснявам на Джиджи.

— Наред ли е всичко? — пита тихо Рила от другия край на плота. — Йок Лан добре ли е? — В гласа й долавям обич.

— Трябва да я открием, преди да научи. Всичките ни близки са добре, но на нея може и да й призлее, когато научи. Знаете, че е стара — свива рамене Джиджи. — Както и да е, май знам къде е. Днес играе маджонг. Сигурно е у Мей.

От седмици не е говорила повече с мен. Затова се замислям за секунда, преди да попитам:

— Извинявай, какво трябва да научи?

— За новините говоря — обяснява тя. След това разбира, че нямам никаква представа за какво става въпрос, и обяснява: — За земетресението в Съчуан. Вие не го ли усетихте?

— Земетресение ли е имало?

— Цял ден говорят за него по телевизията. Трябва да си сложите телевизор.

В повечето ресторанти в Макао са закачени телевизори в ъглите. Така и не мога да се начудя как така хората се хранят и гледат телевизия. По този начин напълно пренебрегват човека, с когото са излезли, и просто зяпат безмозъчно в квадратния екран. Знам, че това е културна разлика, която никога няма да приема, и категорично отказвам да сложа телевизор в „При Лилиан“.

Джиджи ни поглежда мрачно.

— Било е разрушително.

Двете с Рила се споглеждаме. Земетресение. Премислям най-ужасното.

— Трябва да тръгвам — заявява тя.

Ръката й стиска бравата, тя се поколебава за секунда и свежда глава, мисли си за нещо. Прави крачка обратно към касата, грабва салфетка и химикалка и надрасква името и телефонния си номер.

— Ако случайно видите баба сама, натъжена или нещо подобно… Искам да кажа, че мама не става за нищо, затова най-добре да позвъните на мен, ако тя се нуждае от помощ. Старая се да я държа под око, но… Както и да е, знаете, че тя е стара… — повтаря тя. Гласът й е тих, наситен с тревога, въпреки че тя се опитва да говори небрежно.

Посягам към салфетката и кимам.

— Разбира се, можеш да разчиташ на нас.

Тя ми отправя подобие на любезна усмивка, преди да си тръгне.

Двете с Рила оставаме загледани след нея. После, без да си кажем и дума, посягаме към чантите. Моментът не е подходящ за лъскане на прибори; трябва да затворим и да се приберем, за да разберем какво е станало.

Мила моя мамо,

Съчуанският черен пипер е сред петте съставки на китайската подправка — смес от пет елемента^[1]. Петте подправки представляват петте аромата в китайската кухня — сладко, кисело, горчиво, пикантно и солено. Ти знаеш ли това? Все ми се струва, че е от нещата, които ти знаеш, нещо, което би ми казала шепнешком, когато заспивам. Все си мислех, че съчуанският черен пипер е яркорозов, но се оказа, че това е съвсем различен вид пипер. Той е червеникавокафяв. Днес е ден, наситен с горчивина. В него няма абсолютно нищо сладко. Може би е дори кисел. Това е един от онези дни, в които не изпитваш глад, а гърлото те боли от напрежението, докато се опитваш да сдържиш сълзите си.

Пийт се прибра, седна на канапето до мен и двамата заедно гледахме новините на всеки час, без да помръднем или да говорим. Не свали нито вратовръзката си, нито колана, нито обувките. Просто остана седнал в очакване на нови кадри и информация. Казаха, че земетресението е убило четирийсет хиляди, но всеки път, когато репортерът излизаше на екрана, пребледнял, със стиснати устни, броят нарастваше. По едно време направих боб с препечени филийки, а Пийт си обу късите панталонки, но продължихме да гледаме, докато накрая и двамата започнахме да търкаме очи. Повтаряха репортажите, показваха необичайно тихите, сиви улици, съборените сгради, сякаш направени от детски кубчета. Пепелта беше гъста като сняг; тук-там се виждаха хора да се лутат напълно объркани сред руините.

В Макао става горещо, но аз влязох във ваната, преди да си легна. Не можех да спра да мисля за мръсотията и разрушенията, за хората с разбити сърца, които кашляха и плачеха сред разрушенията. Училищата бяха съсипани. Имах чувството, че сърцето ми ще се пръсне. Пийт спеше, когато излязох от ваната. Облякох си пижама и си легнах с мокри краища на косата, които оставиха мокри петна по възглавницата.

Твоя любяща дъщеря Грейс

В деня след земетресението „При Лилиан“ е пълно до пръсване. Толкова е натъпкано, че онези, които не могат да седнат на отделна маса, се настаняват при непознати и започват да си говорят. Сякаш нещастието е сближило хората. Разговорите са приглушени, клиентите пият бавно кафетата си. Децата са отпратени в ъглите да си играят с играчките, които сме осигурили, и тихичко правят замъци или кораби от „Лего“; дори те усещат нуждата всичко да бъде реорганизирано и построено отново. Двете с Рила действаме бързо и се опитваме да се справим с навалицата, като успешно запазваме спокойствие. Всички проявяват разбиране дори когато объркваме поръчките или пък се бавим. Рила е донесла кутия за дарения на „Червения кръст“, която поставяме на плота точно пред буркана с бишкоти. Монетите звънтят през целия ден. В късния следобед и двете сме напълно изтощени и аз изнасям два стола от кухнята. Давам знак на Рила да седне до мен.

— Трябва да си починем. Не си ли гладна? — прошепвам аз.

Тя кима с благодарност и вади два мъфина от хладилната витрина. Те са последните останали и макар клиентите много да ги харесват, аз кимам, защото имаме нужда да се заредим с енергия. Седим мълчаливо, ядем бързо и преглъщаме тъмните кексчета със студено мляко. Както сме седнали, сигурно приличаме на тийнейджърки от някое училище; това е следобедната сцена, която съм си представяла. Рила въздъхва и аз й се усмихвам; по брадичката й се виждат шоколадови петна. Тъкмо лапвам последната хапка, и звънчето на вратата дрънва, а Рила вдига отчаяно поглед. Клатя глава към нея.

— Не мърдай, аз ще се заема. Стой си.

— Благодаря, Грейс — прошепва тя с пълна уста. Спирам за момент, защото за пръв път не ме нарича госпожо.

Джиджи застава пред касата в тъмен пуловер, който виси чак до бедрата й. Обула е зелени ботуши с връзки върху черен клин. Гримът й прилича на боя, черен молив е очертал бадемовите очи като синини, а миглите й са наплескани със спирала. Косата й е опъната назад.

— Здрасти — започва твърдо тя и изпъва гръб.

— Здрасти, Джиджи. Косата ти изглежда супер, а бретонът…

— А, да, хванах го назад. Ще го пускам — обяснява тя и вирва брадичка.

— Много си хубава.

— Благодаря. — Тя изглежда изненадана от комплимента; изражението й омеква, поруменява. Сякаш фасадата на безразличие се пропуква. В този момент забелязвам нещо от чертите на Йок Лан.

— Какво ще бъде днес? — питам аз и бърша ръце в престилката.

Тя поглежда хладилната витрина, която е почти празна. Забелязва торта с дебел пласт сметана, обсипан със сребърни звезди. Казва се „Принцеса“ и малките момиченца я обожават. Една от майките, редовна клиентка, твърди, че била истинско вълшебство; успявала да укроти дъщеря й за поне двайсет минути.

— Едно парче, ако обичаш. И едно еспресо.

— Веднага. Ще ти ги донеса.

Тя ми се усмихва предпазливо. Между нас се е появило нещо различно. Може би заради трагедията, причинена от земетресението, се чувстваме по-близки. Може би, защото съм научила, че Йок Лан й е баба, я чувствам по-близка. Независимо от причината, Джиджи се държи по-свободно.

— Кажи как е Йок Лан? — питам аз.

Рила се приближава до мен и безмълвно взема чашата еспресо от плота. Сигурно е чула, че има поръчка.

— Пау Пау ли? А, добре е. Беше с приятелки и играеха маджонг. Били се заплеснали. Мама щеше да получи удар.

Машината за еспресо забръмчава, черна течност бликва от черния чучур и оставя отгоре плътен каймак. Рила посяга към чинийка и вдига угрижено поглед. Йок Лан е една от любимите ни клиентки.

— Майка ти е била ядосана, така ли? — питам аз и прехвърлям дебело парче от тортата „Принцеса“ в чинийка.

Джиджи свива рамене, пуловерът се смъква от едното рамо и отдолу се показва бяла презрамка на сутиен — износен е, белият цвят отдавна е станал сив.

— Мама мрази, когато Пау Пау играе маджонг. За нея е същата работа като играта на комар. Не иска тя да се занимава с подобно нещо. Да бяхте видели изражението й, когато казах, че ще стана крупие. Не можа да ме спре, но й беше безкрайно неприятно. От заплатата обаче не се оплакваше.

Тя нагласява пуловера, като го придърпва обратно на рамото си. Млъква рязко, сякаш усеща, че е казала прекалено много, обръща се и се настанява на любимата си маса. Следвам я, понесла чаша кафе и парчето торта на поднос.

Преди да си тръгне, идва до касата, за да си плати сметката, и забелязва кутията на „Червения кръст“. Вади портмонето и пуска щедра шепа монети, поглажда капака, сякаш изпраща най-добрите си пожелания. Лицето й е отпуснато, чертите са омекнали, младежки, въпреки дебелия пласт грим. Вдига очи и ме поглежда внимателно, замислено.

— Трябва да опечеш нещо за това.

— За кое?

— Може би мъфини с червен кръст отгоре. Да дариш част от приходите за каузата. На хората ще им допадне подобен жест.

Благодаря й колебливо. Не съм сигурна дали искам бизнес съвет от това момиче. Когато тя свива рамене, забелязвам, че част от сметаната на тортата е полепнала по пуловера. Някакъв майчински инстинкт ме кара да се наведа напред и да го изчистя, но тя се врътва бързо. Рила застава до мен и двете оставаме да гледаме след нея. Рила бавно бърше една чаша и прокарва кърпата през извитата дръжка. Дори след като Джиджи поема по улицата и се скрива от погледите ни, Рила остава загледана през прозореца.

— Тази работа с мъфините е чудесна идея — подхвърля неуверено тя.

Кимам. С огромно неудоволствие признавам, че е точно така.

 

 

На следващия ден двете с Рила сме се превили и гледаме през прозорчето на фурната. Марджъри вече е редовна клиентка и пие сутрешното си кафе на вратата на кухнята, докато ни наблюдава. Облечена е в копринена блуза и къси панталонки, комбинирани със сандали. Застаналата до мен Рила отмята коса назад и аз забелязвам, че е прехапала устни. Макароните вътре във фурната се надуват бавно и стават хрупкави.

Питам Рила какво мисли.

— Не знам — мърмори тя. — Може и да се получи. — Стрелва ме с поглед и очаква да я уверя, че ще се получат.

— На мен ми се струват чудесни — обажда се Марджъри. Устните й почти допират чашката кафе. В тавата са подредени половинки макарони, горната черупка е бяла, с две тънки малиновочервени ленти, които се пресичат във формата на кръст. Рила предложи да изпробваме идеята на Джиджи със сладките.

— Идеята е страхотна — отбелязвам аз и докосвам рамото й.

— На Джиджи е… — започва Рила. Неочаквано изписква, изправя се и покрива уста с ръка, а аз скачам и се обръщам рязко, притиснала едната си ръка до гърдите.

— Мама му стара — писва през смях Марджъри и кафето се изплисква върху сандалите й.

— Йок Лан! — продължава да пищи Рила и се залива от смях. Нито една от нас не е чула звънчето на вратата.

Йок Лан стои безобидно до Марджъри, гледа през прозореца на фурната и намества очилата на носа си. Лицето й е покрито с лунички, косата сплескана от едната страна, сякаш току-що става от сън. Учудена е, че се кискаме; въпреки това тя също прихва и поглежда ту към Рила, ту към мен, докато се опитва да разбере защо е цялата врява. Виждам я за пръв път от земетресението и тя изглежда както обикновено, с миловидно, кръгло лице с лешников цвят, усмихната и спокойна. Не се сдържам и се усмихвам, щом я виждам.

— Господи, уплаши ме до смърт! — недоволства Марджъри.

Рила прегръща Йок Лан с една ръка и аз забелязвам, че двете са еднакво високи. Моята помощничка приближава младата си тъмнокоса глава до възрастната жена и Йок Лан се обляга на нея. После гали Рила по ръката, обляга се на слабия й лакът и Рила я отвежда до една от масите, казва, че ще й направи чаша чай, както обикновено. Марджъри се усмихва и се отправя към тоалетната, за да почисти сандалите си.

Оставам в кухнята, загледана в макароните, и се опитвам да им измисля подходящо име. Вече съм решила да дарим петдесет процента от приходите на Червения кръст, въпреки че Пийт сигурно ще реши, че нямам и грам търговски усет. Няма да му казвам, така ще спестя и на двама ни неприятната кавга. Всяка вечер ме спохождат неприятните образи от последствията на земетресението. Има лица, които приличат на Йок Лан. Други са същите като на Джиджи. Деца се лутат сами, без родителите си, виждам дълбоки, жестоки рани, сцени на мъка и болка. Рила ми подава ежедневниците, когато ги донасят, и ме моли с мрачно изражение да не гледам снимките. Отдръпвам се от топлата фурна и сядам до мивката, за да разлистя френски речник с поомачкана и изтъркана корица. Прехвърлям на ум някои думи — помощ, подкрепа, утеха. Aide, appui, soulagement. Coeur^[2] се носи също като изпуснат балон. Coeur curative. Сърце на изцелението. Питам се дали е правилно да се каже така на френски и отбелязвам на ум да попитам Леон. Coeur curative.

 

 

Няколко дни по-късно макароните Coeur curative са продадени и дребна жена с тъмна коса застава на вратата на кафенето. Разсеяна съм и мисля за поръчката на Леон. Той дойде вчера и много хареса новите макарони, както и идеята за дарението, и ме помоли да му доставя дванайсет за късна закуска в „Орора“ следващата седмица. Казах му, че спокойно може да използва идеята, ако иска да направи същите; та той прояви такава щедрост към мен и моя проект, че това е най-малкото, което мога да направя за него. Той обаче помръква и обяснява, че са продали по-голямата част от оборудването за сладкиши, за да направят повече място за кухня за китайски нудълс. Затова приех поръчката с удоволствие и му предложих отстъпка. Сега искам да направя макарони, с които той да се гордее. Трябва да са съвършени. За нас това е съществена поръчка и ще се наложи да работя до късно вечер. Засега се занимавам с други неща и внимателно обмислям допълнителните продукти, които трябва да купя.

Забелязвам тъмнокосата жена, докато чистя прозорците, въпреки че тя се е отдръпнала настрани. Гледа в краката си и подритва един камък. Скръстила е ръце пред себе си, сякаш се опитва да се прегърне. Въпреки че е топло, тя е облечена в тъмнозелен суитчър с качулка, дългата й коса е прибрана вътре. Не я познавам.

— Рила? — провиквам се аз.

— Да?

— Струва ми се, че имаш посетител. Рила се приближава зад мен и поглежда.

— Кой, госпожо?

— Не тук. — Обръщам я внимателно на ляво и посочвам жената, която неочаквано вдига поглед. Щом ни вижда, застива на място. Тъмната коса обрамчва лицето, очите й са черни като въглени. По-възрастна е, отколкото мислех, докато оглеждах дребната фигура — може би в началото на двайсетте, приблизително на възрастта на Рила.

— А, да. Може ли… — пита Рила. В гласа й се прокрадва необичайна решителност, която досега не бях забелязвала. Устата й е стисната.

— Разбира се. — Продължавам да търкам усилено стъклото с един вестник. Рила ме научи да използвам вестници за прозорците и се оказа права. Резултатът е впечатляващ. Отстъпвам назад и се оказва, че стъклото блести на топлото следобедно слънце.

Рила е завела жената от другата страна на пътя и се е привела към нея, стиска нежно ръката й. Устните й се движат бързо, изражението е на загриженост, но същевременно спокойно. Жената е натъпкала стиснатите в юмруци ръце в джобовете на суитчъра и аз виждам как очертанията им изпъкват. Рила стиска раменете й в малките си длани и я гледа в очите. Жената кима, след това се олюлява бавно към Рила и тя я прихваща, после я прегръща. Полюлява я ту наляво, ту надясно, също като бебе, със затворени очи. Когато Рила отваря очи, тя ме поглежда. В едната отпусната ръка стискам вестника и ги наблюдавам. Става ми неудобно. Обръщам се бързо и едва не се спъвам в крака на един от столовете. Оставям вестника и препарата за стъкло на празна маса и влизам в кухнята. Чиниите, които Рила миеше, са накиснати в сапунена вода в мивката. Слагам си гумени ръкавици с цвят на старо злато и бъркам във водата.