Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Color of Tea, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
aisle
Допълнителна корекция и форматиране
Regi (2018)

Издание:

Автор: Хана Тъниклиф

Заглавие: С дъх на чаени листа

Преводач: Цветана Генчева

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Enthusiast

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Излязла от печат: 22.04.2013

Редактор: Мария Чунчева

Художник: Вгара Стоева

Коректор: Снежана Бошнакова

ISBN: 978-619-164-047-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6517

История

  1. — Добавяне

Rêve d’un ange — Мечтата на един ангел
Бял шоколад с привкус на лимонова кора и канела

Нямам никаква представа кога стана април. Времето, изглежда, лети, когато се забавляваш, превръща се в изтребител, когато управляваш кафене в една малка частица от Китай. „При Лилиан“ се радва на повече клиенти, отколкото се надявах, но аз се чувствам напълно изтощена, тъй като се опитвам да смогна с всичко сама. Във възторг съм, но наистина съм скапана. Вечер едва се довличам до леглото си към осем и ставам в пет и половина сутринта, мислите ми са пълни с рецепти за макарони и списъци, безкрайни списъци. Двамата с Пийт се превърнахме в кораби, които се разминават в нощта. Виждам го единствено в сутрешния сумрак, когато ходя на пръсти около спящия си съпруг. Устата му е широко отворена, докато хърка, единият крак е изритал завивката. Проследявам с поглед врата и извивката на пръстите на краката.

Справям се с работата, следя всичко да е наред, но така не може да продължава. А когато заведението се пука по шевовете, сервирам сякаш на забавен кадър.

На касата има опашка. Едър мъж с лъскава гола глава потропва с крак, скръстил ръце пред гърдите. Сакото от костюма се е опънало по пълното му тяло, вратовръзката виси от месестия врат. Пред него е една от майките редовни клиентки, която поръчва дълго кафе и мляко с много пяна в малка чаша за сина си, който я тегли за ръката. Коленете му са омазани в зелено от някакви растения, а късите панталонки от униформата са оплескани с нещо ръждиво. Зад дебелака е застанала Йок Лан, която ми маха успокоително с ръка.

Поставям двете напитки на поднос и внимателно го избутвам към клиентката. Момченцето я разсейва, като виси от ръката й и всеки момент може да падне.

— Аз обаче ги искам за вкъщи — казва тя смутено.

Прехвърлям дългото кафе в пластмасова чашка и правя ново мляко с каймак. Макар вече да съм свикнала с многобройните клиенти, опашката продължава да ме притеснява. Приставката за пяна сумти, докато жената се отдръпва настрани и мъжът зад нея застава пред касата. Отпуска месести, мокри длани на барплота и ми се мръщи. Поръчва си лате и сандвич с ростбиф, докато аз наливам млякото в чашка за момчето и бързо приготвям латето на мъжа. Подавам и двете. В този момент мобилният на мъжа звънва и прогърмява мелодията от „Междузвездни войни“. Майката трепва стреснато, момченцето изписква, защото тя го е настъпила по крака. След това се накланя назад и пада върху мъжа, който разплисква латето върху ризата си. Петното попива до кожата, тъмни косми полепват по мократа бледосиня тъкан. Момченцето реве, а майката крещи. Йок Лан отстъпва с клатушкане назад и за щастие, успява да се отдръпне.

Аз само ахвам.

След това хуквам отпред, първо обръщам внимание на детето, което рони едри сълзи. Лицето му е сгърчено, ъгълчетата на устата са увиснали надолу. Майка му започва да се кара на мъжа, който се разкрещява на мен, задето не съм обърнала внимание първо на него. Стоварва чашата си на плота, дръжката й се счупва и остатъка от латето плисва по гърба ми. Той започва да ругае, а мирисът на горещо кафе нахлува в носа ми. Жената гушва момченцето и изскача навън. Докато се изправя и събера парченцата от чашката, мъжът също си е тръгнал. По пода има лате, млякото и дългото кафе са оставени на плота и никой от двамата не се сети да плати.

Йок Лан ме гали по ръката.

В кафенето се втурва висока руса жена. Облечена е в бяла рокля, със златни сандали.

— Всичко видях. Бях отвън. Добре ли си? — пита загрижено тя.

Това е същата жена от втория ден, този път без кученцето. Йок Лан вдига поглед и й се усмихва.

Тя посяга към салфетките и ги притиска към гърба ми.

— Какво животно — мърмори тя, докато поема счупените парченца от ръката ми и ги поставя в кофата до машината за еспресо. Поглежда към Йок Лан, после към мен.

— Да ви направя ли кафе? — предлагам предпазливо аз.

— Какво ще кажеш да почакам, докато почистиш и навалицата отмине? — предлага тя. След това добавя мило: — Какво ще кажеш да изпием заедно по едно кафе?

— Добре. — Толкова съм уморена, че имам чувството, че езикът ми е надебелял и подут.

Половин час по-късно вече няма и следа от хаоса. Последните клиенти са си тръгнали, плочките са почистени, през витрината нахлува следобедното слънце, бледо, спокойно. Йок Лан е седнала с лице към витрината, парата на чая й се вдига към яката на блузата. Тя затваря очи и се обляга на стола с въздишка. Русата жена ме поглежда над списанието, което държи. Правя й капучино и чаша чай за себе си, след това слагам макарони в една чиния. Този път няма да успея да ги продам.

— Извинявам се за случилото се — започвам аз.

— Какво толкова?

— За врявата. Може би е британска черта… — опитвам се да се разсмея. — Не ме бива в сблъсъци и разправии.

— А, няма нищо — отвръща със съчувствие тя.

— Много съм уморена — признавам аз. Предлагам макарон на Йок Лан на съседната маса и тя посяга с удоволствие. Поставя сладката внимателно на ъгълчето на чинийката.

— А, защо — отвръща блондинката. — Не е типично единствено за англичаните. И мен ме няма в тези неща, въпреки че обикновено аз съм причината, когато има разправия или суматоха. — В ъгълчетата на кафявите й очи се събират бръчици. По-възрастна е, отколкото ми се стори първия път, може би на четирийсет и няколко. Прилича на онези самоуверени, готини момичета от училище. Само че вече пораснало. Същевременно изглежда доста непохватна. — Вечно казвам неподходящите неща — обяснява тя и свива рамене. — Аз съм Марджъри.

— Приятно ми е, Марджъри, аз съм Грейс.

Чаят ми е наполовина изпит, когато телефонът звънва. Ставам, за да отговоря. Пийт има нужда от номера на паспорта ми за някакви документи. Диктувам му номера, когато Марджъри приближава до плота. Най-сетне затварям и й се извинявам. Тя се усмихва и оставя пари до касата. Опитвам се да й върна, но тя махва с ръка.

— До утре. Извинявай, че не дойдох преди. Тук е страхотно. — Отправя ми срамежлива усмивка.

— Благодаря — казвам аз.

— Пази се, Грейс. Не се претоварвай — казва топло тя, след това излиза.

 

 

След като почистих и заключих „При Лилиан“ в края на безкрайно дългия ден, се прибирам вкъщи. Пийт ме поглежда изпитателно. Проснала съм се на канапето, накиснала подутите си крака в кофа, пълна с гореща солена вода. Той започва от стъпалата и се спира на косата, щръкнала в невъобразими посоки. Клати глава и въздиша. Знам, че ще ми натрие носа с очевидната истина. Такъв си е Пийт.

— Грейс — започва той, — имаш нужда от помощ. Трябва да наемеш човек.

Усещам прилив на гордост, сърцето ми ускорява ритъма си, защото тези думи са доказателство, че кафенето ми има успех. Я виж ти, сервитьорката си има кафене, мисля си предизвикателно аз и го стрелвам със самодоволен поглед.

Той обаче е прав за втори човек и аз се чувствам странно. Свикнала съм да се справям сама, да върша всичко по свой си начин. Вдигам поглед към тавана, може би към небето. Майче, мило майче. Толкова съм уморена, че всички мускули ме болят, най-вече онези, които държат клепачите. Поглеждам отново Пийт, изправен над мен, кръстосал ръце пред себе си. От кофата се вдига пара.

— Може и да си прав — признавам с нежелание.

 

 

С връзките си в ресторантьорския бизнес Леон ми помага да уредя няколко интервюта с братовчеди и приятели на хора, които работят за него в „Орора“. Много съм му благодарна. Не разполагам дори с време да пусна обява във вестника. Освен това, честно казано, не ми се иска особено да деля „При Лил“. По този начин се чувствам уязвима, сама не знам защо. Все едно съм дала на друга жена да обуе любимите ми обувки.

Според законите тук, единствено жители на Макао могат да бъдат назначавани като крупиета в казино, а търсенето е огромно. Заплатите са толкова хубави, че почти не остават хора за работа в кафенета, барове и ресторанти. Трябва да горят от необяснимо желание да работят в сферата на обслужващия персонал, а такова нямат. Леон предлага да насроча интервюта на някои от филипинците, които говорят английски. „Всеки от Филипините изглежда познава останалите“, казва ми той. Мрежата им била страхотна. Леон ме уверява, че да намеря подходящия човек, щяло да бъде лесна работа, докато аз не съм толкова сигурна. Не мога да си представя друг да върти „При Лил“ със същото желание и преданост като мен и да се отнася към макароните като към полускъпоценни камъни.

 

 

— По-зле няма накъде — оплаквам се аз, притиснала телефона до ухото си.

— Какво стана? — Първата…

— Кристина ли?

— Да, същата. Беше ужасна. Закъсня с половин час, очевидно отчаяно се нуждаеше от работата и ми се подмазваше през цялото интервю. На всяка втора дума чувах „прекрасно, госпожо“ и „за вас няма проблем, госпожо“. Не искам да се проявявам като неблагодарница, но се почувствах неловко.

Леон се опитва да потисне смеха си.

— Не си я харесала, защото отчаяно е искала да си осигури работа ли? Грейс, те всички отчаяно си търсят работа. Издържат семейството си у дома благодарение на заплатите, които изкарват тук. Не можеш да ги виниш.

Вдигам очи към тавана и кимам с нежелание, сякаш той ще види реакцията ми по телефона.

— Може отчаяно да е искала работата, но също така беше и гузна, задето закъсня. Както и да е, чувствам се… странно.

— Добре, добре. Какво ще кажеш за втората?

— Още по-зле. Не знае нито дума английски — отвръщам аз. — Задавам й аз въпроси, предполагам, че се интересува, че лесно ще се разберем. Очите й блестят, тя кима…

— Звучи добре.

— Докато не престанах да задавам въпроси, на които се отговаря с да и не.

— Моля?

— Продължи да отговаря с да или не.

— А, разбрах. Ами… — Леон отново избухва в смях.

— За съжаление, цялата тази работа е загуба на време. Остава още една и ми се иска да не идва. Много ти благодаря за…

— Грейс. — Гласът му е спокоен, нисък, почти като мъркане. Мълча и усещам как се наслаждавам на звученето му.

Преди той да успее да продължи, го прекъсвам:

— Добре, не ми казвай. Върша глупости. Ще се срещна и с последното момиче — въздишам примирено аз.

— Браво. Рила, нали? Моите хора казаха, че била най-добрата.

— Добре, добре — мънкам аз и си давам сметка, че Леон и акцентът му са в състояние да ме убедят в почти всичко.

— Браво. — Сигурна съм, че се усмихва. — Забавлявай се.

Пет минути преди часа, в който Рила трябва да дойде за интервюто, сядам на една от масите и започвам да оглеждам улицата с надеждата да я разпозная. Отпуснала съм брадичка на ръцете и усещам как съм се намръщила. Никак не ми е приятно, че се налага да затворя „При Лилиан“ за половин ден, за да интервюирам хора. Чашките и чинийките са натрупани неизползвани, макароните са прибрани в хладилника, сякаш съм ги правила напразно, а аз губя от работата си, истинската си работа. Японският зелен чай, който направих, е изстинал в чашата ми. Едно момче върви по улицата и се отправя към кафенето. Младите момчета рядко идват сами, обикновено е така, затова надигам глава и го наблюдавам. Той ми се усмихва срамежливо и ми маха с ръка. Инстинктивно поглеждам зад себе си, към стената, след това отново се извивам към него. Той е с бермуди и бяла тениска с дълги ръкави, която виси свободно до средата на бедрата. Раменете му са леко приведени напред, пръстите на едната ръка стискат долната част на ръкава. Косата му е гъста, лъскава, подстригана над ушите. Той спира и чука силно по витрината. Усмихва ми се отново и аз забелязвам, че лицето му е красиво.

— Много се извинявам — клатя глава аз и посочвам табелата „Затворено“ на вратата. Усмихвам се немощно, извинително.

Той ме поглежда, личи му, че е объркан, след това казва нещо, което не успявам да разбера.

Отново клатя глава. Той вдига лист хартия, който ми прилича на документ. Клатя глава по-енергично и вдигам ръка. Много ми е неприятно, когато се опитват да ми продадат нещо, защото съм твърде възпитана и не умея да отказвам.

— Не, не, не. Затворено е. Моля да ме извините.

Той ме поглежда още по-недоумяващо и се обляга на пролуката между затворените врати. Казва нещо на английски. Звучи като „господине“.

Пристъпвам към вратата.

— Госпожо? — изрича той високо. — Госпожо, господин Леон ме изпраща. Вие сигурно сте госпожа… Грейс.

Приближавам се и виждам очите му през малката пролука, обрамчени с къси, но гъсти мигли. Приличат на миглите на дете. Кожата му е гладка и румена.

— Да, аз съм Грейс — отвръщам аз и открехвам вратата.

— А, добре. Аз съм Рила.

В мига, в който го изрича, долавям, че гласът му е висок и някои други подробности ми правят впечатление. Каква съм глупачка. За пръв път днес — може би за пръв път тази седмица — избухвам в смях. Той напира, гъделичка ме отвътре и аз го оставям да избликне, висок, силен. Отварям широко вратата, за да може тя да влезе.

Рила влиза и застава пред мен, изпънала рамене, вдигнала лице. След като е вече в кафенето и е застанала на светло, аз разбирам грешката си и се смея толкова високо, че тя също прихва, макар да не е наясно кое е толкова смешно. Кръглите й очи блестят весело. Каня я да седне и отивам да направя прясна кана чай. Кискам се, докато влизам в кухнята и се опитвам да покрия уста с ръка. Когато се връщам с двете чаши, Рила е седнала с изпънат гръб, младото й лице е лъчезарно. Резюмето й е на масата между нас.

— Много се извинявам — смея се аз.

— Няма проблем — отвръща. Оглежда „При Лилиан“. — Имате много хубаво кафене, госпожо.

— Благодаря, Рила. Беше нужна доста работа.

— Сигурно. Помня португалското кафене. Беше мръсно, идваха много мъжища. Нали разбирате… — Тя се мръщи и замахва с ръка към устата. След това ме поглежда бързо и скрива ръка в ръкава.

— Пушеха ли?

— Да, непрекъснато. Не беше хубаво заведение. Сега обаче… много е хубаво — прошепва тя.

Спомням си тежката, застояла миризма на цигари, полепнала и по плочките, и по стените, и по мебелите. Тя е права за клиентите пушачи. Имам чувството, че лично съм изтъркала дима от всяко ъгълче.

— Сега вече не се пуши.

— Наистина ли, госпожо? — пита изненадано тя. Почти във всички ресторанти и кафенета, както и във всички казина, пушенето е позволено. В повечето заведения не може да се диша.

— Наистина. Тук не се пуши. Продават се макарони. И кафе, разбира се. Да знаеш, че понякога идват ревливи бебета и деца.

— Няма проблем — отвръща спокойно тя. Отпива глътка чай и се обляга назад на стола. Сега вече разглежда кафенето с интерес. Спира очи и на лампите, и на масите, сякаш не може да се начуди. Чувства се уютно тук. Щастлива е.

— Направили сте го много красиво. И човек се чувства в безопасност — добавя тихо тя, сякаш говори на себе си. Смъква разсеяно ръкава върху палеца на лявата си ръка.

— Да, и кварталът е безопасен. Тук ми харесва.

Поглеждам бележника и списъка с въпроси. Общо осем са, написани спретнато под заглавието „Въпроси за интервю“, като на дъното съм оставила място за коментар и оценка. Когато вдигам глава към Рила, тя е обгърнала чашата с двете си ръце и гледа дъното, а по лицето й играе кротка усмивка. Денят не е студен, но ми се струва, че чаят я е стоплил. Чаят оказва точно такъв ефект върху хората; обичам да наблюдавам как ги успокоява. Тя е толкова дребна, че чашата сякаш я смалява още повече, а меките закръглени бузи и кръгли черни очи крият детето у нея. Поемам си дълбоко дъх и й задавам един-единствен въпрос. Номер осем. Доверявам се на инстинкта си, нали така, мамо?

— Рила, кога можеш да започнеш?

Тя вдига очи и те проблясват с желание.

— Когато кажете, госпожо. Утре.

— Утре — повтарям твърдо аз. Протягам ръка и стискам нейната, за да скрепим договорката — нейната малка ръка се озовава в моята голяма. След това и двете се усмихваме.

 

 

През трите дена, откакто Рила работи в „При Лилиан“, аз най-сетне успявам да се наспя нощем, вместо да лежа будна, с широко отворени очи, докато обмислям задълженията, които ме чакат. Казах й, че Господ я изпраща, но тя едва ли разбра какво имам предвид. Усмихва се както обикновено и продължава да мие чинии, тананика и бърше. Работи толкова бързо, че дори не ми остава време да й дам инструкции. Преди да я накарам да измете склада, той се оказва безупречно чист; преди да я накарам да избърше приставката за пяна, тя е накиснала всички подвижни части в кофа. Не говори много, но когато казва нещо, то обикновено е: „Няма проблем, госпожо“, обичайният й отговор на всяка моя молба. Опитвам се да я накарам да се обръща към мен с Грейс, в резултат на което се превръщам в госпожа Грейс или госпожица Грейс. Подобно обръщение ми се струва съвършено чуждо. Понякога дори не се сещам, че говори на мен. Одеве, докато зяпах някъде, без да виждам нищо, отпуснала ръце в топлата пенеста вода, се питах дали да измия малкото прозорче над мивката. Гледката навън е размазана от полепнала мръсотия и прах.

— Госпожо? Госпожице Грейс?

— Извинявай, съвсем се бях отнесла. — Опитвам се да перна кичур, паднал над лицето, с опакото на ръката, но вместо това по челото ми полепва пяна.

Рила избухва в смях и попива пяната с чиста кърпа. Премества немирния кичур и го слага зад ухото ми. Докосването й е небрежно, почти като на сестра.

— Един мъж иска да ви види. Отпред е.

— Пийт ли?

Свалям ръкавиците и избърсвам ръце в престилката. Той е идвал няколко пъти, но никога не остава дълго, вечно е потънал в работа и говори по телефона. Не съм му признала, но така ми е по-добре, защото „При Лилиан“ си остава само мое кафене, моето убежище.

— Не. Друг мъж. Ъъъ… — Рила наклонява глава на една страна и търси подходящата дума. — Висок, с черна риза. Ъъъ, посивял.

— А, добре.

Най-сетне някой е дошъл да оправи капещия в тоалетната климатик.

Мъжът е застанал с гръб към мен, когато излизам от кухнята. Облегнал се е на плота на единия си лакът.

— Добър ден, заповядайте.

Когато се обръща, виждам, че е Леон, широко усмихнат. Държи бутилка с жълта панделка на гърлото.

— Грейс! — възкликва той. Начинът, по който изговаря името ми, винаги малко ме притеснява, и гърленото „р“, и нежният му глас. Той поема едната ми ръка, докато аз притеснено се замислям за неугледния си външен вид. Мокра коса, поруменяла, с престилката. — Извинявай, че не дойдох по-рано. В „Орора“ имаме страшно много работа. Да знаеш, че хората непрекъснато говорят за това заведение. Сега вече разбирам защо. Тук е… — той поклаща глава — великолепно.

Усещам как бузите ми пламват. Не знам какво да кажа.

— Ами… благодаря ти. Всичко е благодарение на теб, Леон. Ти ме научи, разкри ми тайната на макароните. — Кимам към хладилната витрина. — А сега и Рила.

— А, не, не. Дължи се на твоята упорита работа. Това — той посочва помещението — не е лесно начинание. Трябва да се гордееш. Изглежда превъзходно.

— Не е съвършено, но ти благодаря. Стараем се. — Гордея се с „При Лилиан“, въпреки че не си признавам пред хората. — След като си тук, трябва да опиташ моите макарони. Ние казваме, че доказателството, че ти харесва, е да го изядеш.

— Правилно. Кой ще ми препоръчаш? — Той ми намига също като партньор в престъплението. Като колега пекар.

— Препоръчвам всичките, разбира се — отвръщам с усмивка. — Седни и аз ще ти донеса.

— Чудесно. Какво ще кажеш да пием по кафе и да ме разведеш?

Вдигам поглед към Рила. Тя бърше чаша и кима.

— Разбира се.

Той оставя шампанското с лъскавата панделка на плота и се настанява на една от масите. Забелязвам, че останалите клиенти го поглеждат, а жените го наблюдават над чашите си. Същият този магнетизъм навремето ме събра с Пийт. Свалям престилката и се опитвам да пригладя коса, докато приклякам зад хладилната витрина. Избирам макарони и се питам дали странното чувство в стомаха ми е глад, или наченки на желание, може би на неудобство. А най-вероятно и двете.

* * *

Марджъри се превърна в редовна посетителка сутрин. Рила изглежда я харесва. Тя казва неща като: „Мама му стара, страхотевичен ден“, при което Рила избухва в смях. Марджъри има белозъба усмивка и свойско държание, което печели всички наред — нещо неочаквано за лъскавия й външен вид. Често наблюдавам красивото й лице и нестихващата самоувереност и ми се иска да съм по-дръзка, по-спокойна. Когато съм в кухнята и правя макарони, чувам как гласът й се носи в цялото кафене, докато разказва виц или се оплаква от съпруга си Дон. Винаги излизам, за да й направя кафето точно както го обича. Капучино с нискомаслено мляко и без „екстри“. Това означава без канела и без шоколад; просто горещо мляко, оформено като лист. Позволява си да изяде по един макарон с кафето, всеки ден, без изключение, и ми казва напълно открито мнението си за новата рецепта и новия аромат.

„Не става, Грейс“ или: „Леле, страхотия“ са стандартните отговори. Обикновено съм съгласна с нея; идеите ми или са върхът, или нищо не струват. С практиката обаче ставам все по-добра. Прекарвам вечерите си в интернет и разучавам парижки сладкарски менюта — „Мюло“, „Ерме“, „Ладюре“, „Льонотър“ — докато Пийт дреме пред телевизора.

Днес Марджъри се е настанила на обичайното си място, докато аз бърша масите. Тригодишно момченце поръси и пода, и масите, и первазите на прозорците със захар. На всяка стъпка хрущи. Добре, че и майката, и момченцето си тръгнаха, а воят му постепенно заглъхна в далечината. Наблюдавах как тя му позволи да изсърба половината й лате, след което той не можа да си намери място под въздействието на кофеина. Избърсвам масата до Марджъри и се извинявам.

— Моля те да ме извиниш. Не знаех дали да ги помоля да си тръгнат, или не, но като се замисля… — Извивам очи към тавана.

Марджъри просто кима. Днес е необичайно мълчалива и тиха. Приближавам, за да обера няколко прашинки от нейната маса, и забелязвам, че сълзите оставят мокри следи по фон дьо тена й и се събират на челюстта. Все още е със слънчеви очила, а чертите й са замръзнали напълно неподвижни. След това избърсва буза, размазва и ружа, и фон дьо тена, и бронзанта. Бялата салфетка покафенява, подгизва и тя я смачква в юмрук.

— Ти… — започвам аз, след това млъквам. Оглеждам се скришом и забелязвам, че останалите клиенти са си тръгнали и мога да се порадвам на кратка почивка. Придърпвам стол и сядам срещу нея. Краката на стола стържат по плочките. — Искаш ли да поговорим?

Тя свежда брадичка над скута си и отново поглажда буза със салфетката.

— Няма какво да кажа — въздиша тя.

Оставам срещу нея.

След това дишането й става накъсано, тя стиска устни и ъгълчетата увисват. Поема си дъх през носа и изхлипва.

— Заради Бианка е.

— Бианка ли?

— Кучето ми — обяснява тя. Заради слънчевите очила не виждам очите й. Оставям кърпата на масата и се привеждам към нея.

— Почина. Наложи се да… нали разбираш… трябваше да я приспим. — Тя търка, макар да няма никакъв смисъл, тъмните точки, които сълзите й оставят по полата, след това клати глава. — Мама му стара. Извинявай. Проблемът изобщо не е твой.

— Недей, недей така, всичко е наред.

— Не би трябвало да плача тук. Извинявай.

— Всичко е наред, нещата ще се оправят… — Отпускам ръка на рамото й и тя вдига глава.

— Не е толкова просто — заеква тя.

Стискам рамото й и се опитвам да й вдъхна кураж. Не знам какво да кажа.

Въздъхва дълбоко и най-сетне сваля очилата си. Под очите й се е размазала спирала също като цветовете на войната. Когато забелязва, че оглеждам лицето й, тя усуква салфетката и я прокарва под очите. Не постига абсолютно нищо. Гримираното й лице е съсипано.

— Защо плача за подобно нещо ли? Дори не харесвах животинката. Господи, звучи ужасно. Говоря като отвратителен човек.

— Недей, всичко е наред. Всичко ще се оправи — редя тихо аз и се чувствам напълно безпомощна. Много отдавна не съм имала приятелка и нямам представа как да я успокоя.

— Честно казано, тя беше истински кошмар от самото начало… накрая се оказа, че има тумор в мозъка. Сигурно затова беше толкова агресивна. Не можаха да направят абсолютно нищо.

— Моите съболезнования. Тя ме поглежда нещастно.

— Благодаря. Изненадана съм, че съм толкова разстроена. Ще ти призная, че миналата седмица тайно се надявах да намеря причина и да я върна. Абе… нещо такова. Тя беше адски противно чудовище. Като го казвам на глас, звучи отвратително. — Тя се насилва да се засмее.

Пускам рамото й и отпускам ръце в скута си.

— Да, изглеждаше доста взискателно животно. Няма защо да ти е чак толкова мъчно. Не че…

— Не че вината е моя ли? Да, знам. Логично е. Разумно е. — Тя клати глава. — Просто, когато станах сутринта, все още бях сънена и настъпих паничката й и тогава си спомних… тогава… не съм и предполагала, че ще се чувствам по този начин.

— Според мен е нормално да ти е мъчно — отвръщам.

— Не, всъщност, да. Много ми е мъчно. Не предполагах обаче, че ще се чувствам толкова… изгубена. — Тя ме поглежда. — Едно време бях танцьорка. Мама му стара, да не вземеш да кажеш на дамичките, че и без това ме гледат, като че ли съм лека жена. — Тя снишава глас и започва да чопли нокът със салфетката. — Нищо подобно. Е, бяхме нещо като „Мулен Руж“, но момичета от класа, не някакви стриптийзьорки. Това беше най-хубавото време в живота ми, Грейс. Видях света, напивах се, куфарите ми бяха пълни с великолепни дрехи. Водех страхотен живот, по-готин, отколкото на момичетата от разните училища, които се кротват и живуркат със скучните си съпрузи. Гадост. Само че накрая взех да остарявам за тази работа. И тогава се запознах с Дон. За известно време беше хубаво да съм съпруга, но сега вече не съм толкова сигурна, струва ми се, че съм…

Иска ми се да й помогна да намери точните думи. Те сами напират в мислите ми. Празна. Объркана. Без посока. Гласът й продължава, тя гледа втренчено право пред себе си. След това изпъва гръб и ме поглежда смутено.

— Миличка, благодаря ти. Благодаря, че ме изслуша. Нещо малко съм объркана. Едва сега разбирам, че Бианка… запълвала е дните ми…

Няколко минути седим потънали в мълчание и на мен ми се иска да кажа нещо полезно. Знам какво е, когато се чувстваш изгубена, какво е, когато мечтите ти са покосени за секунда. Неща, които са ти се стрували напълно сигурни, изведнъж стават коренно различни. Защо не мога да измисля какво да кажа? Оглеждам „При Лилиан“. Рила мие в кухнята; чувам я, докато плиска водата и трака с чиниите в сапунената пяна. Обичам този звук, тишината в предната част на кафенето, суматохата в кухнята. С огромна изненада разбирам, че благодаря на Господ за това заведение, че вече го няма чувството, че съм напълно изгубена.

— Всичко ще бъде наред. Ще бъде — уверявам я убедено аз. Искам да кажа още нещо, но не намирам начин да го изрека. Надявам се Марджъри да усети силата и подкрепата ми. Тя ми отправя немощна усмивка.

— Искаш ли чаша чай? Чай от лайка? Или да ти направя едно капучино?

Тя кима.

— Чаша чай ще ми дойде добре.

Двете се усмихваме, очите ни се срещат над масата. Тя протяга ръка и гали моята, след което и двете свеждаме очи — нейната поддържана ръка с маникюр е отпусната върху моята бяла, влажна длан с къси нокти на пръстите, отстрани набити с бадемово брашно.

— Благодаря, Грейс.

— Няма защо — отвръщам тихо аз.

Ставам и отивам да извадя чашка и чинийка.

 

 

Привлякохме още няколко клиенти, които предпочитат да идват в „При Лилиан“, за да изпият сутрешното си кафе или да се отбият следобед за нещо сладичко. Всички си имат навици, които се опитвам да запомня. Някои научавам по трудния начин, допускам грешки, правя нещата не както трябва. От време на време, след като тъкмо свикна с поръчките на някоя клиентка, тя решава, че иска нещо различно. Други пък ми казват какво предпочитат още първия път и не си хабят приказките. Джиджи е от този тип — поръчва си кафето, сякаш това е било желанието й всяка сутрин, откакто е на този свят.

Облечена е в черни панталони и бяла блуза, стандартната униформа на крупие в казино. Няма сако — казиното не позволява то да се носи у дома. Едва ли е на повече от деветнайсет или двайсет, въпреки че ми е трудно да определя възрастта на китайките. Кожата им е винаги опъната и стегната като сметана, как да не им завиждаш! Косата й е вързана на висока опашка, тъмният бретон гали челото й. Представям си я от другата страна на зелената маса, начупена, отегчена. Приглажда бретона на една страна, за да ме погледне с любопитство и гняв. Струва ми се позната.

— Здрасти, искам едно капучино. Отгоре с шоколад — поръчва бързо тя, докато аз я наблюдавам втренчено и се опитвам да си припомня откъде я познавам.

— Веднага. Заповядайте, седнете, ще ви го донеса. Списанията са в стойката от лявата страна, ако ви се чете нещо. — Посочвам и тя се завърта в посоката, в която сочи пръстът ми. Когато се обръща, й се усмихвам.

— Благодаря — отвръща кратко. Усмивка няма.

Пристъпва от единия крак на другия точно пред касата. Стиска ръчната си чанта точно пред корема, сякаш да я пази по-добре. Изчаквам няколко секунди да каже нещо.

— Нещо друго? — питам накрая.

— Кое е най-хубавото?

— Моля?

— От тези… неща.

— А, макароните. — Пристъпвам към хладилната витрина, където кръглите сладки са подредени внимателно. — Зависи. Аз обичам вкуса на карамел; други хора предпочитат по-лек вкус, като например роза, поне за начало. Следващите, с аромат на шоколад, са прекрасни, разбира се… — Дърдоря безспир, все едно да посочиш кое е любимото ти дете, та това е просто невъзможно.

— В тези какво има? — Тя посочва най-новото ми творение, бледи, сметанови, с точици жълто, също като златни отблясъци по мрамор.

Rêve dun ange. Означава „мечтата на един ангел“. — Тя навежда глава, обзета от любопитство, и аз свивам рамене. — Знам, че името е безкрайно романтично, но просто не се сдържах.

— Какво има вътре? — пита тихо тя.

— Това са моите макарони с бял шоколад. А в средата има ганаш, вид шоколадов крем. Добавила съм малко лимонова кора и канела. Повечето хора обаче почти не усещат тези аромати. От най-новите ми видове е. Искате ли да пробвате?

Тя се е привела напред над витрината и оглежда внимателно, тъмните й очи са широко отворени. Изправя се рязко.

— Да.

Настанява се на масата до прозореца. Очаквам да посегне към някое модно списание, да започне да бъбри с приятели по телефона. Нищо подобно. Тя подпира лакти на масата и отпуска глава върху тях. След това посяга към менюто и започва да чете внимателно, чете и препрочита. Когато й занасям поръчката, тя поглежда чинията с един-единствен макарон, след това вдига очи към мен.

— Благодаря. Аз съм Джиджи. — Думите избликват напълно неочаквано.

— Здравей, Джиджи. Аз съм Грейс.

— Ти идва да се видиш с леля — казва тя, след което ме поглежда настойчиво, сериозно. Едва сега си припомням, че тя е момичето в анцуга, което мляскаше дъвка и си играеше с мобилния телефон.

— В храма… — отвръщам бавно аз. Тя е моята преводачка, когато ми гледаха. Все още помня острия, любопитен поглед.

Между нас се възцарява мълчание. Тя може и да е млада, ала в очите й има нещо, което издава, че е предпазлива, недоверчива, че е видяла повече, отколкото й се полага, че понякога ръката, която е получавала от съдбата, не е била печеливша. Между нас преминава нещо, но аз не мога да определя какво е.

— Там просто помагам. Не се занимавам с тази работа — казва тя.

— Добре.

— Тя е сестра на мама — добавя момичето, след това ме поглежда смутено, сякаш е казала прекалено много. Сменям темата и поглеждам униформата й.

— Значи си крупие.

— Бях. — Тя отправя поглед към сладката в чинийката, за да не срещне очите ми. Очевидно се чувства неловко, затова не я питам нищо повече.

— Радвам се, че се видяхме отново. — Усмихвам се и се отправям към касата. Когато се обръщам, забелязвам, че тя гледа корема си и е кръстосала ръце върху него. Леко заоблен е. Интересно, дали… Въпросът натежава като камък на сърцето ми. Прогонвам го от ума си с мисли за шоколадов ганаш, тъмен, сладък, с наситено маслен вкус, гладък като боя. Влизат две жени и си поръчват кафета. Веднага познавам приятелките на Линда. Те вдигат скъпите си черни очила на косите и започват да бъбрят за последния си шопинг в Джухай.

Мила мамо,

Какво стана онзи ден, когато госпожа Спенсър ти каза, че никога няма да съм добра по математика? Ти винаги представяше случката по невероятен начин. Много ми липсва. Трябва да ми я разкажеш отново.

Помня единствено онази част, където си скочила и си казала нещо като: „Какво точно каза за дъщеря ми, Памела?“

Представяте ли си! Госпожа Спенсър имаше малко име. Памела. След това тя млъкна и вдигна ръка към гърлото си, започна да опипва перлите си и в продължение на цяла една минута не успя да изрече и дума.

А ти каза: „Е?“ и изви вежди.

Почти си я представям как стиска устни и събира всичкия кураж, който притежава, изпружва се от пръстите на малките си крачета чак до щръкналите върхове на късата си коса.

— Госпожице Рейвън — рече тя и с огромно неодобрение подчерта р-то. — На Грейс й липсва мотивация. Липсва й амбиция. Ако участваше активно в учебния процес, вместо да се спотайва най-отзад, може би щеше да научи нещичко.

И тогава тя стана. Госпожа Спенсър прояви забележителен кураж, помислих си аз, защото едва стигаше до гърдите ти, а го знаеше още преди да стане от стола. Така предимството щеше да е на твоя страна още от самото начало, защото щеше да надвиснеш над нея с разкривеното си от яд лице. Последва най-хубавото — ти мълчеше, когато се наведе и приближи лице към нейното. Беше така близо до противния й зловонен дъх; устата й миришеше на умряла риба, лепната за някоя стена преди поне три седмици, оставена там да се разлага. Зашепна.

— По всичко личи, че нямаш бегла представа що за човек е моята Грейс, Памела. По една случайност е преизпълнена с амбиции. Просто я съхранява за важни и съществени неща.

Това беше краят, нали? Ти се врътна и никога повече не стъпи на родителска среща. Давах ти уведомленията, но ти ги накъсваше пред мен и двете се кискахме като двойка женски папагали.

Да знаеш, мамо, че тази работа много ще ти хареса — нищо и никаквата сервитьорка отвори свое кафене. При това го разработи успешно. Освен това изкарва парички, нищо, че не са много… поне засега.

Твоя любяща дъщеря Грейс