Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Color of Tea, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
aisle
Допълнителна корекция и форматиране
Regi (2018)

Издание:

Автор: Хана Тъниклиф

Заглавие: С дъх на чаени листа

Преводач: Цветана Генчева

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Enthusiast

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Излязла от печат: 22.04.2013

Редактор: Мария Чунчева

Художник: Вгара Стоева

Коректор: Снежана Бошнакова

ISBN: 978-619-164-047-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6517

История

  1. — Добавяне

Une vie tranquille — Спокоен живот
Ананас с маслен крем ганаш

Звънчето издрънчава звучно и ме изтръгва от мислите. Впила съм поглед във фурната, изпаднала съм в нещо като унес, докато наблюдавам как макароните се „надигат“; постепенното създаване на нещо ново. Стомахът ми се свива на възел, когато чувам мъжки глас да говори с Рила. Знам, че не би трябвало, но се навеждам в посоката, от която долита. Рила наднича в кухнята и заговаря тихо:

— Грейс? Леон е дошъл. Иска да те види.

Питам се дали е забелязала как се ококорвам, дали чува как сърцето ми блъска в гърдите. Тя не казва нищо повече, просто отива при мивката, където са чашите и чинийките. Прокарвам пръсти през косата си.

Той е облечен в черно кожено яке и дънки. Усмихва ми се предпазливо. От врата ми започва да се надига гореща вълна и пропълзява към брадичката и бузите.

— Здравей, Леон, как си?

— Добре — отвръща спокойно той. Навежда се над плота, за да ме целуне и по двете бузи, и аз се удрям в него. Чайникът на плота издрънчава.

— Да ти донеса ли нещо? — Сърцето ми ускорява ритъма си.

— А, не. Всъщност… исках да поговоря с теб. Посочвам масата и развързвам престилката.

— Рила? — провиквам се.

— Да?

— Би ли ни донесла по едно кафе и два макарона?

Тя излиза от кухнята и очите й се плъзват от Леон към мен.

— Разбира се, Грейс.

Леон се насилва да ми се усмихне.

— Извинявай, не исках да те прекъсвам, докато работиш. Прецених обаче, че е най-добре да поговорим за… ти знаещ.

Кимам. Наистина знам.

Той сяда, след това оглежда кафенето, сякаш проверява кой е тук. Свистенето на млякото пронизва тишината.

— Леон, много се извинявам за онзи ден…

— Заповядайте.

Рила поставя еспресо пред Леон и капучино пред мен, а чинията с макарони оставя между нас. Ананас с маслен крем ганаш — Une vie tranquille. Тя се усмихва, след това се връща в кухнята.

Започвам да говоря отново, но Леон вдига ръка.

— Моля те, Грейс. Позволи ми аз да обясня.

— Добре.

— Може би има неща, които се губят при превода. Не знам. Съпругът ти беше много разстроен. Очевидно е решил, че между нас има нещо.

— Леон, Пийт… той…

Двамата с Пийт почти не сме си проговорили от много дни насам. Разговорите ни се въртят единствено около препечени филийки, химическо чистене, кой да купи прясно мляко от магазина. Нямам сили дори да го погледна, без да се изпълня с гняв и задушаваща горчилка. Не го предупреждавам, че ще закъснея, нито какво става в „При Лил“. Мълчанието е нещо като отрова, която бавно се просмуква в живота ни.

Леон въздиша и се навежда към мен. Ухае на афтършейв и както винаги, на прясно опечен хляб.

— Грейс, искам да съм напълно ясен. Ти си забележителна жена.

Усещам как лицето ми пламва.

— Всичко, което постигна тук с толкова малко опит. Ти притежаваш дарбата да готвиш, имаш талант за тази индустрия. Уважавам тези качества. — Той посочва към плота, където Рила си тананика и подрежда новите макарони. — Персоналът ти… харесват те много, изглежда, сте станали близки. Според мен си забележителен шеф. Като майка си им.

Иска ми се да протегна ръка и да докосна неговата, но той е отпуснал и двете си ръце в скута.

— Много съм впечатлен от теб, от всичко тук. Само че, Грейс… — Очите му заблестяват с цвета на безоблачното небе. — Аз не се интересувам от теб. Не съм искал да подведа нито теб, нито Пийт. — Замълчава за кратко. — Много се извинявам.

Кимам и си налагам да запазя спокойствие. Опитвам се поне донякъде да изглеждам нормално. Когато вдигам чашката, усещам, че гърлото ми се е стегнало. Сега вече лицето ми гори, бузите ми сигурно са станали кървавочервени. Отпивам, въпреки че капучиното е прекалено горещо и изгаря езика ми.

— Разбира се. Няма защо да се извиняваш. — Насилвам се да се усмихна. — Между нас няма нищо, та това е… лудост е. — Оставям чашката и тя издрънчава в чинийката. Леон въздиша и ме гали по ръката.

— Много се радвам, че си наясно.

Чувам собствения си смях. Прозвучава напрегнато и пискливо.

— Да, да. Господи, нали не мислиш…

Той също избухва в смях, нисък, облекчен.

— Селин мисли, че ти може и да си решила… Както и да е, двамата с теб се разбираме добре. Просто сме хора, които си падат по приготвянето на хубава и качествена храна, нали така?

— Именно.

Той посяга към един макарон и го изяжда бавно. Аз правя същото.

— Може би, понякога… — Той свива рамене. — Селин твърди, че флиртувам. Казва, че си прося внимание, също като малките момчета. — Клати глава, очевидно не е съгласен. — Според мен, това е напълно нелепо. Просто съм любезен с всички.

Сякаш говори на себе си. Все още не ме е погледнал. Сипа си захар в кафето, разбърка я и продължава да бърка. Черната течност се върти в чашката.

— Харесвам хората. Харесвам и жените. Какво от това? Обичам храната, напитките, също и картите, нали това означава да живееш пълноценно. — Той оставя лъжичката и вдига чашата. — Както ти сама каза, тази работа е истинска лудост. Ти и аз! — Той сумти, сякаш се опитва да подчертае колко е нелепо. — Нали така?

— Точно така — пригласям му аз, въпреки че гърдите ми се стягат, а бузите ми продължават да горят и ми се иска да запокитя чашката си в стената. Спомням си как сосът се стече по стената зад главата на Пийт. Адреналинът пулсира в мен. Отпивам внимателно кафе, доколкото е възможно, спокойно. Каква съм глупачка.

 

 

Този следобед Джиджи закъснява. Косата й е в пълен хаос. Ухилва се на двете ни с Рила, когато застава зад плота.

— Дадох им да се разберат. Рила вдига поглед.

— На кого?

— На онези лъжци доставчиците. — Тя заканва чантата си на кукичка на кухненската врата. На блузата й се вижда петно от пот. — Разправят, че не виждали разлика при бадемовото брашно. Или са кръгли идиоти, или лъжци. Със сигурност няма повече да купуваме от този евтин боклук.

Рила избухва в смях. Тя не проявява същия кулинарен интерес към макароните като нас с Джиджи, но й е много приятно, когато Джиджи ругае. А напоследък не спира, особено когато е възбудена. Струва ми се, че Марджъри й влияе зле.

— Недей да ругаеш тук, Джиджи — тросвам се аз. Джиджи оглежда кафенето. Тихо е. Един мъж е седнал в ъгъла и говори по мобилния си телефон. Сега е затишието преди наплива след края на учебните часове.

— Няма никого — размахва тя ръка към салона. — Кажи, днес ще правим ли нещо ново? Имам идея, която направо ще те убие, страхотна е.

— За нов вид макарони ли? — пита Рила и продължава да лъска приборите с кърпа.

— Да, приятелко. Невероятна красота! Грейс, ще ни трябват лимони, за да настържем кора.

В гърдите ми нещо започва да клокочи.

Кичури коса падат край бузите на Джиджи, измъкнали се от хлабавата й опашка. Тя извива ръце назад, за да върже престилката си. Това й коства огромно усилие заради наедрелия корем.

— Ако не ти взема акъла… мамка му. — Тя се смее и тъмните й бадемови очи заблестяват.

Поглеждам я остро.

— Джиджи, моля те да не ругаеш, независимо дали има, или няма хора в кафенето.

Рила и Джиджи се споглеждат.

— И да се постарая да идвам навреме ли?

— И петнайсет е, а никой от нас не е почивал.

— Какво ти става?

— Заведението е мое, ако не си забелязала досега. Аз ти плащам заплатата. Ти си закъсняла. — Нещо в мен се отприщва; в гласа ми се излива непозната досега отрова. Нещо ме кара да продължа: — Да не говорим, че изглеждаш като уличница.

— Какво? — прошепва Рила на Джиджи.

— Каза, че приличам на скапан боклук — уточнява с ясен глас Джиджи. Тя е станала сериозна, нацупена е, но е изпънала гръб.

— Ти глуха ли си? Казах да не ругаеш. — Вече говоря високо и клиентът вдига поглед. Изправям се. Не съм им сестра, нито пък учителка, още по-малко майка. Аз съм им шеф. Защо имам чувството, че никой никога не ме слуша? Снишавам глас и започвам да съскам: — Да, приличаш на скапан боклук и да, закъсняла си. Постарай се да се отнасяш по-сериозно, Джиджи. Дръж се като възрастен човек.

Ококорената Рила се отдръпва към чекмеджето с приборите, далече и от двете ни.

Джиджи присвива очи.

— Да се отнасям по-сериозно ли?

— Да.

Звънчето на вратата издрънчава и аз забелязвам, че клиентът си е тръгнал. Оставил е монети в чинийката на масата. „При Лилиан“ е празно. Слънчевите лъчи са както всеки ранен следобед — трептят, топлят.

Джиджи си поема бавно въздух и вдига глава. Стиснала е здраво устни. Извива едната си вежда.

— Добре. Ще се постарая, Грейс. — Блъска вратата на кухнята, когато я отваря, и дланта й изплющява върху дървото. Гласът на мама отново зазвучава в главата ми. Хич не се връщай.

Вратата се затваря и аз се провиквам:

— Супер, радвам се, че ме чу и разбра, Джиджи.

Дори аз долавям злобата в гласа си.

 

 

Тази вечер апартаментът е на мое разположение. Пийт е нощна смяна, за която знам единствено защото чух, когато обясняваше по телефона на бригадира. Когато влизам в кухнята, за да си налея чаша вино, виждам сгънат лист до бутилката зехтин. Името ми е написано отгоре. Разгръщам го.

Грейс,

Минаха дни, откакто говорихме за случилото се. Мълчанието ме убива.

Уверявам те, че това се случи един-единствен път и никога, абсолютно никога няма да се повтори. Много се извинявам, Грейс. Чувствах се объркан, бях ядосан и не знаех какво да направя. Бях пиян и се проявих като глупак. Не знам дали ще ми повярваш, но знам със сигурност, че няма да се случи никога повече. Много ми се иска да ти дам по-убедително уверение. Останаха ми единствено вяра и доверие. Не е много, може би са напълно достатъчно, и аз не знам.

Искам да поговорим. Струва ми се, че и двамата трябва да кажем някои неща. Всъщност и двамата трябва да кажем много неща. Може би е редно да излеем всичко, което трупаме от пет години. Ти не забелязваш ли, че вече не разговаряме? Изобщо не си говорим. Липсваш ми, Грейс. Липсваш ми ужасно много.

Моля те, поговори с мен,

Пийт

Продължавам да стискам листа. Изглежда, съседите на долния етаж са си направили парти. Чува се ритъмът на музиката, от която подът вибрира. Следва писък, смях, по пода стърже стол. Притискам ръка към главата си. Челото ми пулсира, сякаш се опитва да следва ритъма. Като изключа главоболието, цялото ми тяло се чувства като подпалено. От всяка моя пора блика топлина, поредният симптом на менопаузата, гадната шега, която тялото ми изигра. Сгъвам писмото и започвам да си вея с него.

Вяра и доверие.

Клатя глава.

Всичките ни чаши за вино са мръсни, както и жалката ни сбирщина от чинии, тигани и купички за супа, натрупани отстрани на мивката. Хващам бутилката за гърлото и пия направо от нея. Главата ми продължава да пулсира. Дум, дум, дум.

На долния етаж изригва смях. Хор от мъже и жени гласове — някои плътни, други пискливи, шумен смях, звънък кикот, грачещ хилеж.

Стоварвам юмрук върху пейката в кухнята.

— Млъквайте, мамка ви!

* * *

На следващия ден се опитвам да се преборя с ключовете на бледата ранна утринна светлина. Главата ми пулсира от многото вино, което изпих снощи, и защото след това цяла нощ се мятах в леглото, вместо да спя. Пийт се върна към три след полунощ и се промъкна в свободната стая. Аз сънувах противни кошмари за деца, блъснати от автомобили, червенокоси вещици, яхнали метли, които падат от цирков трапец. Тази сутрин съм толкова изморена, че очите ме болят.

До бедрото си притискам торба брашно и прибирам ключовете в чантата си, когато забелязвам, че два от столовете на маса отзад са свалени на пода. Спирам на място. Вечер винаги качваме столовете върху масите, за да измием пода. Клатя натежалата си глава и отварям вратата към кухнята.

Вратата към склада е оставена открехната.

Пликът с брашно натежава в ръцете ми, гърдите ми са стегнати като в менгеме. Оставям торбата на плота и се опитвам да не вдигам шум. Сърцето ми препуска. Притискам силно ръка към гърдите си. Стига глупости, казвам си аз. Кой ще тръгне да ограбва сладкарница за макарони?

Навеждам се към пантите на вратата и се ослушвам за нечие дишане, за стъпка по цимента, но вътре е тихо като в църква. Надничам, но не успявам да видя абсолютно нищо; складът е прекалено тъмен. Поглеждам към тавана и се опитвам да накарам сърцето си да се успокои и същевременно да мисля трезво. Протягам ръка към бравата, стискам я и натискам. Тишина. Поемам си дълбоко дъх и отварям вратата със замах. Складът се изпълва със светлина, аз прекрачвам вътре и си налагам да събера сили и да видя какво има вътре.

На пода са полегнали две тела, свити, сгушени близо едно до друго. Напълно неподвижни са, но когато се вглеждам внимателно, забелязвам равномерното дишане и разбирам, че спят. Завити са с едно одеяло.

Познавам Рила и усещам облекчената си въздишка. Изглежда, Рила усети, че е светло, защото изръмжа тихо и премести брадичка върху главата на другия човек. Едва сега виждам, че е дребна жена. Лицето е скрито, но дългата черна коса е разпиляна около нея. Коя ли е? Какво търсят тук?

Облекчението ми скоро прераства в гняв, който преминава през мен. Вглеждам се отново във фигурата на Рила. В ума ми бръмчат хиляди въпроси, хиляди мисли запълват пространството. Какво прави тя тук? Да не би да са я изритали от пансиона? Защо не ми е казала? Ако не ми е казала това, какво още не ми е казала? Възможно ли беше Линда да е права? Да не би да съм прекалено доверчива и наивна? Колко ли седмици са минали, откакто за последен път броих парите в касата. Оставила бях Рила да върши всичко: да затваря вечер, да внася парите в банката. Трябваше да я наблюдавам по-внимателно. Възможно ли е да се е възползвала от мен? Или пък от „При Лилиан“? Та тя спи тук с някаква непозната. Как е възможно да си го позволява? С моята сладкарница.

— Рила! — съскам аз.

Двете жени трепват уплашено. Рила отваря веднага очи и се вглежда към светлината.

— Стани!

Рила мига напълно зашеметена, докато се оглежда, за да види кой говори. Най-сетне познава сянката на вратата. Ококорва се.

— Събуди се.

Жената до нея се опитва да зарови глава на рамото на Рила, объркана от светлината и от гласа ми. Джослин. Едва сега разпознавам малката свита фигурка, която се опитва да се престори на невидима, да изчезне. На едната й буза се вижда синина, тя гледа стреснато с почти черните си очи. Кой знае в какви неприятности се е забъркала. Джослин се свива на топка на пода и притиска колене към брадичката си, а Рила скача.

— Грейс, аз… ние…

Докато се опитва да обясни, кърши ръце.

— Какво, по дяволите, правите тук? — Гласът ми прозвучава по-високо, отколкото очаквах. Не мога да преценя какво да попитам първо. Объркана съм. Чувствам се грозно излъгана, предадена. Неочаквано ме завладява заслепяващ бяс. Признанието на Пийт все още прогаря сърцето ми.

— Ще ти обясня… Има основателна причина, наистина. Сложно е…

— По дяволите, Рила, изплаши ме до смърт! Помислих, че е влязъл крадец — почти изревавам аз.

Забелязвам как трепва от смущение и извива лице настрани.

— Не ми обръщай гръб.

— Много се извинявам, Грейс. Много се извинявам, ние просто… — Тя поглежда към Джослин, която все още лежи свита на пода.

— Просто какво? Да не би да си решила, че складът ми е скапан хотел?

Цялата треперя. Имам чувството, че съм в нечия чужда кожа.

— Не, не… Ние просто имахме нужда от място, на което да преспим. — Тя все още гледа настрани.

— Погледнете ме, и двете!

Рила вдига поглед, но Джослин не помръдва. Рила вече се е обърнала към мен и аз виждам, че по бузите й се стичат сълзи. Устните й са стиснати.

— Кажи, Рила!

— Джослин… — започва тя и поглежда приятелката си. — Моля те, Грейс — умолява ме тя.

Очите й са плувнали в сълзи.

Обидата и гневът, насъбрали се в гърдите ми, туптят като огромно черно сърце непосредствено до моето. Разбита съм. Наранена съм. Главата ми се върти. Първо Пийт, а сега и Рила. Не ми ли беше достатъчно? На никого ли не мога да имам доверие? Все едно мама е влязла в кръвта ми, пълна с жарки чувства, озлобление и огън.

— Махай се. И двете се махайте. Вън веднага! — Отново чувам мама. Не се връщай! Стискам разтрепераните си юмруци.

Лицето на Рила се сгърчва от страх и Джослин скача от пода. Двете се втурват покрай мен, аз ги следвам в кафенето и ги наблюдавам как изскачат през вратата. Изчаквам Рила да се обърне и да ме погледне, но тя отпрашва нанякъде.

Когато се отдалечават, се връщам в потъналото в тишина кафене. Наблюдавам ги през прозореца как се подкрепят, сякаш вървят срещу ураганен вятър, блъскат се една в друга, докато бързат към автобусната спирка. Поемам си дълбоко дъх, сякаш се давя.

Отпускам се тежко на един от столовете. Главата ми пулсира. Какво се случи? Всичко стана толкова бързо, че ми се вие свят. Сякаш не присъствах през последните няколко минути. Имам чувството, че странна сила ме е обладала. Защо не се опитах да разбера какво става с Рила? Ами с Джослин? Гласът й отеква в мен. Моля те, Грейс. Нима нямах право да се гневя? Кафенето си е мое, нали? Те се бяха възползвали от мен. Защо не са ми казали, че имат нужда от място, на което да се подслонят? Защо никой вече не ми казва нищо? Мислите ми се блъскат в ума ми.

Потривам слепоочията си с пръсти. Как само ми се иска някой да ме прегърне. Да ме гушне, да ми прошепне нещо мило, да ме целуне по косата. Няма ли кой да ми каже, че всичко ще бъде наред? Няма ли кой да ме увери, че съм постъпила както трябва. О, мамо. Спомням си нежното й докосване. След това си припомням как се будех до Пийт сутрин. Чаршафите бяха топли, усещаше се соленият мирис на сън, устните му се притискаха към косата ми, ръцете му галеха гърдите ми.

Отпускам лице в длани и раменете ми се разтърсват от ридания.