Хана Тъниклиф
С дъх на чаени листа (10)

L’espoir — Надеждата
Провансалска лавандула и маслен крем със смокини

Слънцето се плъзга към хоризонта, оранжево, лепкаво, също като захарно бонбонче. Столовете са обърнати върху масите, пейките са почистени. Храната е в хладилника, списъците за утре са готови, плочките са почистени. Свалям един от столовете и го поставям на пода, отпускам уморените си кости на него и се заглеждам през прозореца към светлината с цвят на манго. И така, не беше чак толкова зле.

При положение че нямаше реклама, посрещнах повече клиенти, отколкото очаквах. Да, имаше и моменти, когато ми се искаше да има повече, за да донесат повече пари, но през всичкото време се усмихвах смело заради любопитните физиономии, които надничаха през прозореца, но така и не влизаха. Може би утре или пък на следващия ден. Парите от касата се побират в джоба ми. Двеста патака^[1] и малко дребни. Дори няма да пресмятам колко прави това на час. Сигурно е имало вечери, когато съм изкарвала повече от бакшиши.

Пол дойде преди обяд и пи кафе с колега, докато разглеждаха плановете, които разстлаха на две маси. „Лате и капучино, благодаря“. Линда се отби с децата си, след като ги беше взела от училище, и те надробиха шоколадовите браунита — половината отидоха в устата им, другата половина се озова на пода. Обеща да дойде отново през седмицата и да доведе приятелки, за да им покаже новото заведение. Много хареса интериора.

— Страшно е шик, Грейси!

Селин се обади, за да попита дали съм съгласна да организирам кетъринг за родителската вечер „Френският е забавление“, която организирала следващата седмица. Искаше малко сандвичи, макарони, нищо особено. При положение че съпругът й е главен готвач, знам, че тази поръчка е истински дар. След това пристигнаха три ученички китайки, всяка си взе по една сладка от моите макарони и не спряха да се кискат. Папките им бяха изрисувани с какви ли не сложни завъртулки и облепени със стикери. Чорапите им бяха изпънати до коленете. Жената, която имаше нужда от чаша вода след сутрешния си крос, каза, че работела за „Макао Дейли Таймс“, огледа се и аз забелязах одобрение в очите й. Друга жена, тиха, пи чай до прозореца. Това бяха всичките клиенти.

Взех храната, която няма да издържи до утре, и я прибрах в голям плик. Ще я отнеса у дома, може да я изядем за вечеря или пък Пийт да знае някой, на когото да я дадем. Може би на бездомните котки около таверна „Олд Тайпа“.

Накратко, фанфари нямаше; не се появиха стотина прегладнели клиенти, подредили се на опашка пред вратата. Чувствам се изморена, но тази умора е приятна. Знам защо съм уморена. Завладява ме топло чувство. Струва ми се, че се нарича оптимизъм.