Хана Тъниклиф
С дъх на чаени листа (14)

Le dragon rouge — Червеният дракон
Питая^[1], пълнена с маслен крем с аромат на лимонова трева

— Направо ти съдират кожата — заявява сопнато Джиджи, когато идва да плати сметката си с шепа монети.

— Съдират ми кожата ли? — повтарям аз и прибирам дребните.

— Доставчикът, който ти носи брашното, захарта и другите продукти. Обсъждаха те. Искат ти почти двойно за някои неща.

Вдигам рязко поглед.

— Не се шегувам — отвръща наострено тя.

— Каза… обсъждали са ме — повтарям бавно аз и затварям касовата книга.

— Точно така. Виждала съм някои, когато идваха, а пък последния път си говореха за доставчика. Познавам го. Е, по-точно знам кой е.

Сигурно съм изглеждала напълно слисана, защото тя продължава гневно:

— Баба имаше ресторант. Семейството ми открай време е държало ресторанти. Е, поне докато мама не съсипа последния. Сега се занимава с недвижими имоти, както и всички останали алчни… — Тя поклаща глава. — Та исках да ти кажа, че този е пълен негодник. Краде от всички гуайло^[2], емигрантите. Трябва да започнеш да пазаруваш от „Червения дракон“. Те са и по-добри, и с по-ниски цени.

Облягам се на плота и си поемам дълбока глътка въздух.

— Сериозно ли говориш? Наистина ли го правят? Двойно ли плащам? — Усещам как лицето ми пламва. Задавам въпросите, макар да съм сигурна, че Джиджи не лъже; инстинктът ми подсказва, че това е самата истина. Струваше ми се, че цената е висока, но не знаех какво да очаквам тук. Имах му доверие. Сега обаче съм ядосана. Колко много допълнителни продукти бях поръчала за „Орора“, ами цената. Можех да отделя повече пари за „Червения кръст“. Чувствам се наивна, имах доверие на господин Тенг и разчитах, че ми предлага изгодни цени. Каква змия!

Джиджи ме поглежда обидено.

— Не те лъжа. — Грабва портмонето си и се кани да си тръгне. — Все тая — добавя студено тя.

Излизам отпред и я хващам за лакътя, преди да си тръгне. Тя се врътва към мен и закръгленият й корем почти докосва моя. Отново ме обзема онова чувство, сякаш някой е изсипал камъни вътре в мен. Трябва ми цяла секунда, за да се отърся от него. Тя не е виновна за проблемите ми.

— Чакай, не бързай. Извинявай. — Поемам си дълбоко въздух. — Вярвам ти. Просто се почувствах като глупачка. Това е.

Тя свива рамене.

— Не използвах друг доставчик, защото господин Тенг говори английски и… аз не говоря кантонски — обяснявам.

— Ясно ми е — отвръща тя остро. Не помръдва, но едната й ръка е на вратата.

— Май ми трябва човек, който говори кантонски — въздишам тежко.

Споглеждаме се като боксьори на ринга. Не откъсваме очи една от друга и мълчим. Всяка очаква другата да направи първата крачка. Казвам си, че сега е моментът да се проявя като зрял човек. Тя примигва със сериозните си бадемови очи.

И така, наемам Джиджи на половин ден в „При Лилиан“. Пробният й период е три месеца. Да видим какво ще излезе.