Юлиане Сартена
Условие за влюбване (32) (Как принцеса Елена разбра за кого бие сърцето й)

Елена не беше сигурна дали погледът й беше замъглен от дъжда или от сълзите, които се стичаха по страните й.

Шосето пред нея блестеше, мокро от проливния дъжд. Чистачките не смогваха да изчистят водата от предното стъкло на колата й.

Елена се замисли за богато украсения и осветен от кристални полилеи замък и официално облечените хора, които продължаваха да празнуват и без нея.

Младата принцеса беше решила повече никога да не прекрачи прага на замъка на Едуард. Той се беше сгодил за Лиза Фразели, а Елена се беше изложила пред всички гости.

Принцесата усети, че страните й се изчервиха от срам. Тя се срамуваше не защото беше счупила чашата, а от това, че буквално се беше хвърлила на врата на Едуард.

Тя никога нямаше да му прости, че я отхвърли, макар че принцът не можеше да постъпи по друг начин — все пак тази вечер се сгодяваше за друга.

Това обаче й беше все едно. Беше изпила много шампанско и се беше влюбила в мъж, който се оказа отдаден на друга. Може би точно заради това се беше страхувала да осъзнае любовта си към него преди — за да не го загуби завинаги.

Но как можеше и да е другояче — Едуард винаги беше гледал на нея като на малко и беззащитно дете, което имаше нужда от наставления и съвети.

Гневна на себе си, тя натисна газта. На следващия завой Елена се опита да намали, но разбра, че е загубила контрол над колата. Тя се завъртя, обърна се в другата посока и спря в банкета.

След първоначалния шок Елена се опомни, отвори вратата и слезе, стъпвайки на мократа земя. Канавката се беше превърнала в истинска река. Елена се опита да я прескочи, но не можа, стъпи в нея и загуби едната си обувка.

— Проклето време! — изкрещя тя.

Елена се опомни и осъзна, че сама не може да върне колата обратно на пътя.

Кой можеше да помоли за помощ? Със сигурност не Едуард или някой от гостите му…

Елена потърси телефона си, за да се обади на пътна помощ. Екранът обаче беше тъмен, явно батерията се беше изтощила.

Изглежда всичко тази вечер се беше обърнало срещу младата принцеса.

Тя тъкмо се канеше да се върне обратно в колата и да се опита да я изкара на пътя, когато лицето й беше осветено от фаровете на друг автомобил.

Надяваше се да е някой, който да може да й помогне.

Колата спря и от нея слезе мъж. Висок и елегантен мъж с риза и смокинг.

Едуард!

О, не, тя не искаше да го вижда точно сега. Не и след сцената, която беше направила.

Искаше да си спести неудобството да го срещне след скандала, който беше станал по нейна вина. Принцесата се обърна и побягна нагоре по пътя. Загуби и другата си обувка, но сега това нямаше никакво значение.

— Елена!

Тя не го чу и продължи нататък.

След няколко секунди две силни ръце я хванаха за раменете и я спряха.

— По дяволите, Елена, какво правиш?

След тези думи Едуард я обърна към себе си.

— Остави ме на мира! — извика принцесата, опитвайки се да се освободи от хватката му.

— Няма да стане — каза той, продължавайки да я притиска към себе си.

— Нямаш право на това! — извика Елена.

— Не, напротив. Имам.

— Защо?

Едуард я погледна. Лицето й беше мокро от дъжда. Притисна я още по-силно и я целуна.

Елена забрави за всичко, случило се тази вечер, и отвърна на целувката, отпускайки се в ръцете му. И двамата бяха мокри до кости.

— Няма да те пусна, защото те обичам, малко глупаче — каза принц Едуард, след като двамата тръгнаха към колата му.

— А Лиза?

— Ще намери друг за ролята на четвърти съпруг. Няма да съм аз. Имам по-важни неща за вършене.

— И какви са те?

— Трябва да се грижа за моята бивша повереница. Не искам да й се случи нищо лошо сега, когато вече сама взема решенията си.

— Аха, така било значи…

Той я прекъсна с нова целувка.

— Като юрист и човек искам да се обвържа отново с теб пред Бога и закона.

— И как?

— Като се оженя за теб — засмя се той. — Явно съм обречен да се грижа за вас, принцесо Фон Монхайм. Завинаги.