Ниам Грийн
Правила за идеален живот (9)

Осмо правило: Не се хващай с работа, свързана с деца или с животни

— Вижте сега, не умея да се грижа за понита — обяснявам, — но щом Клеър се върне, ще си изпълни задължението и ще ви помага. — Така слагам точка на обяснението си защо не мога да помагам на Едуард. Мисля, че мина много добре: той не ме прекъсна нито веднъж, следователно приема, че е нелепо да иска от мен да върша фермерска работа и да се занимавам с коне. Изпитвам облекчение, сякаш тежък товар е паднал от плещите ми.

— Разбирам — казва Едуард, когато спирам да си поема въздух. Много мило, че проявява разбиране. Може би не е гадняр, за какъвто го мислех.

— Съжалявам — добавям и се мъча да симулирам разкаяние. — Дано не ви обърквам плановете.

— Разбирам — повтаря той. — Знам какво ви притеснява.

— Да ме притеснява ли? — Озадачено бърча чело.

— Страхувате се от животни. Познавам хора, които се боят дори от понитата — не се стеснявайте, човешко е.

— Не се страхувам! — сопвам се. — Истината е, че те не ме харесват и го показват с реакциите си. Както казах…

— Усещат страха ви — прекъсва ме Едуард и се подсмихва, при което около сините му очи се появяват бръчици. — Знаят, че се боите, и реагират.

— Ами… не бих казала, че се боя… — Е, може би мъничко се страхувам, но няма да го призная.

— Животните са много по-умни, отколкото предполагаме. Ето защо е задължително да им покажете, че владеете положението. Може да се преструвате, докато добиете увереност.

Теорията ми е позната — навремето баща ми се опитваше да ми я втълпи, но се съмнявам, че важи за мен. Та нали се опитах да упражня контрол върху откаченото пуделче на Клеър и едва не останах без един пръст.

— Как ще познаят, че не съм… нервна? — Няма лошо да попитам — това не означава, че признавам страха си.

— Ако ви е страх, зениците ви се разширяват и пулсът ви се ускорява — отговаря Едуард. — Животните забелязват и усещат такива неща.

— Както когато изпитваш привличане към някого ли? — изтърсвам първото, което ми идва на ум и което навремето прочетох някъде. — Нали зениците се разширяват, когато харесваш някого?

— Точно така. — Той отново се усмихва. — Телата ни не лъжат, важното е да се познават издайническите признаци.

— Ясно. — Чувствам как по шията ми плъзва издайническа червенина. Не е за вярване, че изтърсих такава дивотия пред напълно непознат човек. Сигурно ме мисли за кръгла глупачка. — Доколкото разбирам, трябва да покажа на понитата кой командва положението, така ли? — Покашлям се и се опитвам да си възвърна самообладанието.

— Възможно е да си едновременно и нежен, и строг. Ето какво ще направим: ще започнем с най-кроткото пони. — Той посочва сиво конче, което с отегчено изражение ни наблюдава през полувратата на конюшнята. — Казва се Сафи и е на Поли. Първо обаче си сложете ботушите.

— Кои по-точно? — Много се колебах дали да не обуя елегантните ботуши „Угс“, накрая сложих маратонки и не съжалявам — пасват си идеално със синия кадифен спортен екип „Джуси Котюр“. Убедена съм, че съм постигнала идеалната комбинация, подхождаща за провинцията.

— Гумените.

— Гумени ли?

— Нямате ли? — Той скептично поглежда маратонките ми.

Поклащам глава:

— Не, нямам. Защо?

— Защото ще си съсипете дизайнерските обувки. Ще отскоча до нас — дано намеря нещо подходящо…

Да му се не види! Защо не си взех шикозните ботуши „Авока“, украсени отстрани с изкуствени диаманти? Тъкмо щеше да ми се отвори възможност да ги понося. Слагала съм ги само веднъж на някакъв музикален фестивал на открито и хората възхитено ме зяпаха в краката. Щях да изглеждам много симпатично с тях, все едно съм модел от кънтри каталог. Прави ми впечатление, че дворът пред конюшнята не е кален, следователно няма да си съсипя маратонките. На фестивала газехме в кал до коленете. Освен това гумените ботуши нямаше да вървят с кадифения спортен екип.

— Не си правете труда — казвам с привидна самоувереност. — Не виждам причина да сменям маратонките с ботуши. — Неизвестно защо изведнъж ми се приисква да му докажа, че не съм страхливо градско чедо. Да, боя се, но няма да се издам. Пък и нямам избор, освен да се пробвам с понитата. Ако откажа, Едуард може да ме помоли да напусна, за да си намери евтина работна ръка. Не ми се иска при завръщането си от Индия Клеър да установи, че няма къде да живее; мой дълг е поне да се опитам да изпълня условията на договора. При това положение той няма да има повод да ме изгони, нали? Щом види, че конете не ме харесват, сигурно ще ме освободи от задължението. В крайна сметка понитата са ценни, а и повечето не са негови — той се грижи за тях вместо собствениците им. Накратко, с тях си изкарва прехраната. Надали иска да ги изплаша или, не дай боже, да ги контузя.

— Щом казвате… — промърморва Едуард, макар че не изглежда убеден. — Ще изведа Сафи, за да започнете. — Влиза в конюшнята, нахлузва на кончето някакво приспособление, наречено оглавник, и го извежда на двора. Дотук работата изглежда фасулска. Може би няма да ме затрудни. — Здрасти, Сафи — казва на понито и го потърква по носа. — Днес си ослепителна, млада госпожице.

Засмивам се — говори на кончето, сякаш то го разбира.

— Сафи обича комплиментите — добавя той. — Красавица си ми ти, нали, Сафи?

Понито отмята глава и примигва, все едно флиртува с него.

— Какво й е на крака? — питам.

— А, това ли? Драйя я ритна на ливадата. Горката Сафи има дълбока рана и досега беше на антибиотици.

Защо едно пони ще рита друго толкова силно, че да му причини сериозно нараняване? Тази работа не ми изглежда безопасна. Дали всички кончета са толкова свирепи? Ами ако някое ме ритне? Спомням си как предупреждавах Клеър за такава опасност. Нарочно преувеличавах, за да я накарам да се откаже от живота на село, а сега излиза, че опасността е съвсем реална. Дали да не настоявам Едуард да ми покаже застрахователната си полица? Ще я преснимам и ще я изпратя на адвокат, за да я прегледа. Разбира се, това няма да ми помогне, ако загина.

— Не се бойте, няма да се приближаваме до Драйя — тържествено обявява Едуард. Явно правилно е изтълкувал изражението ми. — Доста е особена, не позволява да я докосват, само за мен прави изключение.

Преглъщам. Драйя май е същинско чудовище. Той отново се обръща към сивото пони:

— Сафи, запознай се с Маги. Вчера пристигна и още не се е ориентирала, затова бъди мила с нея.

Понито поклаща глава и забелва очи. Изглежда, не е впечатлено от мен. Може би си въобразявам, но май се присмива на маратонките ми.

— Недей така, Сафи. Не е толкова зле. — Едуард се засмива, сякаш претенциозната конска госпожица му е прошепнала, че съм безнадежден случай. — Дръж се прилично, ако обичаш.

Усмихвам се кисело, макар че съм като на тръни. Вече не се съмнявам, че глупавото пони ми се подиграва. Господи, как се забърках в тази каша?

Едуард ми подава лопата и без да се усети, ми заговаря на „ти“:

— Виж, Маги, ето я количката. — Посочва ръждясала ръчна количка, опряна на стената. — Събираш всичко и товариш.

— Защо ни е количка? Гривата на Сафи ли ще подстригваме?

— Моля? Каква грива? — Той явно е озадачен.

— Ами да. — Аз също му заговарям на „ти“. — Ще събираме космите в количката, нали? За да ги оползотворите. — Чувала съм, че конските косми се използват за пълнене на… възглавници, да речем. Очевидно ги събират в ръчна количка и ги закарват някъде за рециклиране. Браво, похвално. Екологията преди всичко. От друга страна, възглавниците с пълнеж от конски косми сигурно са много неудобни и със сигурност — миризливи.

Едуард прихва, после пак става сериозен.

— Мислиш, че ще тимарим Сафи ли?

— Да. Да му се не види, какво е толкова смешно?

Понито изпръхтява, сякаш и то ми се присмива.

— Маги, съжалявам за недоразумението — избърборва той. Забелязвам, че отново го напушва смях. — И така, няма да подстригваш гривата на понито, а ще чистиш конюшнята.

— Ще чистя конюшнята ли? — повтарям.

— Точно така.

Проследявам погледа му — подът на помещението е посипан със слама, отгоре се виждат големи купчини конски фъшкии. И на много места сламата е мокра от… не ми се иска да мисля от какво. Стомахът ми се преобръща. От мен се иска да събирам тази гадост и да я товаря на ръчната количка. Боже мой!

Чувствам, че Едуард ме наблюдава, и се опитвам да не издам отвращението си. Не, не мога! Няма да издържа вонята!

— Май има леко разстройство от антибиотиците — добавя той.

Леко ли? Според мен е много тежко, а вонята е нетърпима. За миг затварям очи и се мъча да не повърна.

— Виждам — процеждам през зъби.

— Ще се справиш ли?

Длъжна съм поне да опитам. Заради Клеър. Нищо няма да ми стане, нали така? Всичко ще е наред, стига да издържа.

— Да — изписуквам.

— Чудесно. — Едуард изглежда доволен. — Купчината е зад къщата.

— Коя купчина?

— Купчината с оборски тор, разбира се.

— Разбира се — повтарям. Да му се не види, каза го, сякаш би трябвало да знам, че трупат на купчина тази гадост.

— Ами, това е засега. Ще изведа животните, за да не ти пречат. След отделението на Сафи минаваш в отделението на Педлар и така нататък. Спри, когато стигнеш до Драйя. Както вече казах, тя е… темпераментна. Аз ще се занимавам с нея. Е, това ще е ежедневната ти работа.

— Моля? Ежедневната ли? — Поглеждам го недоумяващо.

— Да.

За миг се вцепенявам от ужас, после изпелтечвам:

— Искаш да кажеш… тоест… ще трябва да го върша всеки ден, така ли?

— Естествено. Почистваме конюшнята всяка сутрин.

— Не е ли прекалено? Според мен може да се прави и през два дни.

— Маги, ако искаме конете да са здрави, трябва да им е чисто и сухо. Което означава ежедневно изриване на тор и подмяна на сламата. Всеки ден без изключение.

— Без изключение ли?

— Без. Ако оборът е мръсен, ще плъзнат зарази. А ние не ги искаме, нали?

— Не.

— Тъкмо затова ежедневното почистване е задължително. Освен това веднъж седмично правим пълна оборка.

— Какво означава пълна оборка? — питам и усещам как ми призлява. Каквото и да представлява тази оборка, не вещае нищо добро.

— Означава почистване до гол под. После с лопата се изстъргва залепналата слама и се помита. Накрая повърхността се измива със специален дезинфектант и се оставя да изсъхне, преди отново да се постеле слама. — Едуард се усмихва и си тръгва.

— Ясно — промърморвам, макар че той няма да ме чуе. Главата ми е замаяна. Наистина ли очаква да чистя обора всеки ден? И да правя пълна оборка всяка седмица? Оглеждам се — отделенията са шест, като не броя онова на „темпераментната“ Драйя. И всеки ден ще трябва да ги почиствам! Завива ми се свят, като си го представя. Облягам се на лопатата, за да не падна. Как се накиснах така? Как се озовах в положението да върша нещо, което не бих пожелала дори и на най-върлия си враг? Нелепо е!

Така или иначе нямам избор. Какво ще се случи, ако откажа? Ще анулират договора на Клеър, ето какво. И то заради мен.

Някакъв суров глас прекъсва размишленията ми:

— С тези ли обущенца възнамеряваш да събираш тор?

Обръщам се — някаква жена с прошарена коса и посбръчкано лице презрително се взира в маратонките ми.

Боже мой, каква е тази фикс идея на местните хора да ме гледат в краката? Нима им влиза в работата какви са обувките ми? Ще се престоря, че не съм чула злобната забележка, и ще се правя на дружелюбна.

— Здравейте — казвам. — Май не се познаваме. Аз съм Маги. — Приятно е да видиш тук женско лице, макар и намръщено и недружелюбно.

Непознатата очевидно не е във възторг от срещата ни, защото промърморва:

— Името ми е Джун.

Джун ли? Това ли е съпругата на Едуард? Леле, колко е сбръчкана! Спокойно може да му е майка. Сигурно е тигрица в леглото, иначе не би успяла да впримчи толкова млад мъж. Не мога да си я представя заедно с Едуард — изглеждат толкова различни. Но пък… разни хора, разни вкусове, нали така?

— О, да, вие сте съпругата на Едуард! — Усмихвам се, за да скрия изненадата си от факта, че той е женен за бабичка. — Приятно ми е да се запознаем.

Бабката още повече се вкисва.

— Какво каза? — изграчва.

Примигвам. Дали не я обидих? Може би нямат брак и тя мрази да я наричат негова съпруга. Защо ме гледа така, сякаш й се иска да ме удуши? Изглежда, прави от мухата слон. В опит да я умилостивя, промърморвам:

— Извинете. Може би предпочитате да ви наричат негова партньорка в живота.

— Негова партньорка в живота? — просъсква Джун. — Какви ги говориш? Сляпа ли си? Че аз спокойно мога да съм му майка. Само че съм му тъща.

Олеле! Сгазих лука!

— Прощавайте — избърборвам. — Значи с дъщеря ви имате еднакви имена.

— Имахме. — Тя ме стрелва с леден поглед.

— Моля? Какво казахте? — Съвсем се обърквам — какви ги говори тази жена? Тук гъмжи от откачалки.

— „Имахме“ — това казах. Доколкото разбирам, не си нито глуха, нито сляпа. Дъщеря ми Джун, която беше омъжена за Едуард, преди три години загина по време на езда в гората край Глакън.

Виждам как очите й се навлажняват, макар да полага усилия да сдържи сълзите си. Явно не иска да издаде чувствата си пред мен.

— Извинете, не знаех — промърморвам. — Какъв ужас! — С глупавата си забележка пробудих скръбта на тази жена. Как можах да допусна толкова глупава грешка? Предположих, че когато Едуард говори за Джун, има предвид съпругата си. Никой никога не е споменавал за жена, сполетяна от трагична смърт. А сега с глупавите си забележки разтревожих възрастната жена — скръбта разкривява лицето й.

— Да. Беше ужасно. — Тя се обръща и си тръгва, гневно бършейки сълзите си.

Идва ми да си отрежа езика. Сега разбирам защо Едуард се наежи, когато повдигнах въпроса за застраховката. Когато каза, че парите не могат да компенсират загубата на близък човек, е мислел за жена си. Не е за вярване, че за нула време настроих срещу себе си и Джун, и Матилда. Скоро ще ме впишат в книгата с рекордите на Гинес.

Влизам в отделението на Сафи с твърдото намерение да работя съвестно — така поне малко да изкупя вината си пред Едуард. Стъпвам в нещо жвакащо, поглеждам надолу и виждам, че най-хубавите ми маратонки са потънали в прясна конска фъшкия. От крачолите на скъпия ми спортен панталон се стича воняща гадост. Май не биваше да го слагам — как ще отстраня мръсотията от синьото кадифе?

— Благодаря за всичко — въздишам. Отвън Сафи пуска канонада от газове, сякаш ми отговаря. Посланието й е ясно — не вярва да се задържа тук и аз имам лошото предчувствие, че предположението й е вярно.