Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Rules for a Perfect Life, 2010 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Весела Прошкова, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,7 (× 19 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Ниам Грийн
Заглавие: Правила за идеален живот
Преводач: Весела Прошкова
Година на превод: 2013
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: СББ Медиа АД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2013
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: Алианс Принт АД
Редактор: Златина Пенева
ISBN: 978-954-399-044-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3369
История
- — Добавяне
Двадесет и шесто правило: Сграбчи деня
— Благодаря за помощта, Робърт — казвам. — Нямаше нужда.
— Шегуваш ли се? Това си е истинско приключение! И прекрасна възможност да проверя как се справя този звяр по селските пътища. — Потупва волана на возилото си и ми се усмихва.
Бях забравила колко много обича джипа си. Дори го е кръстил на любимия си футболен играч. Ето още нещо, което ми лазеше по нервите — продължителното му вманиачаване по Фернандо Торес. Но нека сме честни — не мога да му го натяквам, не и когато ме кара из околността посред нощ, за да търси сърдита тийнейджърка, която не е виждал.
Още щом разбра какво е станало — че Матилда е изчезнала, като най-вероятно е отпрашила някъде сама на гърба на оня побъркан кон, той изяви желание да помогне. Накара ме да го видя в различна светлина. Не че си промених мнението за нас, но тази вечер той пое отговорност, когато не беше задължен и аз наистина оценявам това.
— Е, все пак е твърде мило от твоя страна — настоявам. — Не е като да познаваш Матилда или Едуард.
— А, да, намусеният Едуард — отвръща ми Робърт. — Той ли е главният герой?
— Какво имаш предвид? — Помръдвам леко неудобно на седалката. Наясно съм, че Робърт забеляза как гледах Едуард — трябва да си е дал сметка за тайните ми чувства.
— Ами ти очевидно си героинята, а аз — злодеят в пиесата. Което превръща Едуард в героя, нали така?
— Не си злодеят — казвам тихо. — Ако има злодей, това вероятно съм аз.
— И защо така?
— Не споделих напълно истината за себе си с хората тук.
Това е омаловажаването на века.
— И аз така разбрах… Каква е тая работа с художничката?
Робърт се обръща, за да ме погледне, изражението му е съчувствено.
— Дълга история — казвам му, — обаче всички тук ме мислят за художничка. Прочута художничка. — Потръпвам, като изричам тези думи — как може да съм толкова глупава?
— Аха — кима той. — Това обяснява реакцията на Одет.
— Да, тя не ме харесва — въздъхвам.
— Схванах. Не е много проницателна, нали? Каква е ролята й в драмата? Злата вещица?
— Някои хора я мислят за вещица, да — отговарям и се сещам какво каза Поли. Сякаш беше преди стотици години. Чувствам угризение като си помисля за малкото момиче с големите мечти. Как ще й обясня, че се налага да замина? Защото нямам избор. Не мога да остана тук, не и след като всички знаят истината за мен. Или ще я узнаят веднага, след като „съобщителната система“ на селото се задейства. До сутринта всички ще говорят за мен. След като разчепкат триъгълника Тед-Пеги-Бети, разбира се — той ще е с предимство. В Глакън сигурно от години не е имало чак такъв скандал.
— Определено е опасна, да. — В гласа на Робърт долавям предупреждение, което не мога да пренебрегна.
— Какво имаш предвид?
— Е, тя — нека така да го кажем — не подкрепя начинанието на Лорънс от добро сърце…
— Имаш предвид, че той й плаща? Не мога да повярвам.
— Или й предлага нова ветеринарна клиника точно до мола, и то на половин наем…
— Леле.
Значи Одет има интереси — нищо чудно, че толкова държеше проектът да се осъществи въпреки съпротивата на местните хора.
— Наистина ти харесва тук, нали? — пита ме Робърт.
— Да, така е. Лудост е, знам. — Забивам поглед през прозореца и се напрягам да видя някаква следа от Матилда или Драйя. Минава полунощ и става студено — ако не я намерим скоро, кой знае какво може да стане? Може да се намира в истинска опасност.
— Не е чак такава лудост. Хората се променят. Знам, че аз съм се променил.
— Нима?
— Да. — Засмива се. — Едно момиче ми разби сърцето, а като начало това е доста животопроменящо.
— Съжалявам, Робърт. — Вината ме облива. Робърт е толкова готин — не заслужаваше да му разбия сърцето.
— Всичко е наред. Беше права — оказа се за добро. Оттогава научих много неща за себе си, дето преди не ги знаех.
— Какви например?
— Ами, оказва се, че обичам приключенията повече, отколкото предполагах.
— Наистина? — Това ме усъмнява. Най-любимото му развлечение е да прави диаграми на финансовия упадък на страната, настанен удобно на фотьойла си. Мисли си, че е авантюристично да си поръча допълнително пеперони върху пицата.
— Знам, че ще ти е трудно да повярваш, обаче сложих край на песимистичния си период. Даже преди няколко месеца се записах в клуб по спортно ориентиране.
— Спортно ориентиране? Леле! — Подсвирвам саркастично, а той се разсмива.
— Знам, знам, ориентирането не е особено сексапилно, обаче, повярвай ми, за мен е достатъчно вълнуващо.
— Само се майтапех. — Усмихвам му се сърдечно. — Радвам се за теб.
— Благодаря. — И той ми отвръща с усмивка. — Харесва ми. Там се запознах с Мария.
Аха. Значи се е появила нова жена — нищо чудно, че очите му така блестят. Да не би да ревнувам? Преравям чувствата си, опитвайки се да разбера. Тц, нищо. Нищичко. Нито следа от зеленоокото чудовище.
— Коя е Мария? — питам. Умира си да ми каже. Трябва да го избавя от мъките му.
— Новата ми приятелка — обявява гордо. — Австралийка е.
— Австралийка значи? — Сещам се за Дом. Чудя се дали вече е успял с тройката. Съмнявам се — ако беше така, определено щеше да ми се обади, за да се похвали. Може би дори щеше да ми изпрати и снимки, като го познавам.
— Да, тя е от Сидни. Много спортна натура е. Увещава ме следващата седмица да скачаме с бънджи.
Опитвам се да залича от ума си образа на Дом в леглото с две закръглени мацки и да се съсредоточа в думите на Робърт. Той спомена ли току-що за скок с бънджи? Не може да е вярно. Робърт мрази физическите предизвикателства. Последния път, когато бяхме заедно, отказа да влезе в басейна на хотела. А сега ще скача с бънджи? Няма никакъв смисъл.
— Знам! — Отново се разсмива, като вижда обърканото ми изражение. — Не е ли шантаво? Но Мария просто успява да събуди звяра в мен. Искаш ли да знаеш какво й е мотото?
В действителност не държа — сигурно е нещо изтъркано, но не искам да нараня чувствата му.
— Разбира се — отвръщам.
— „Сграбчи деня“ — не е ли страхотно?
От вдъхновеното му изражение разбирам, че той искрено вярва, че Мария е достигнала до тази жизнеутвърждаваща скъпоценна истина съвсем сама.
— Страхотно е — съгласявам се.
— Да, тя ме научи на много. Например, какъв е смисълът човек да се тревожи от финансовата криза и рецесията? Ние просто преминаваме през това. Трябва да живеем живота си колкото се може по-пълноценно, да следваме мечтите си и да сграбчим щастието, когато ни се удаде възможност.
— Прав си. — Този път се съгласявам не просто от уважение. Той наистина е прав. Внезапно ме спохожда видение как стоя край триножника си и рисувам с четка в ръка. Изкуството наистина ми е страст. Иронично, като се замисли човек, но знам, че каквото и да стане, ще го постигна по един или друг начин. Робърт е прав — животът е твърде кратък, за да не последваш мечтата си, а моята мечта е да рисувам. Вероятно никога няма да спечеля и пени от това, разбира се, така че ще трябва да си намеря друга работа, за да си плащам наема. Това обаче не означава, че няма да мога да рисувам в свободното си време, дори и да не ме бива. Все отлагах и твърде дълго бях погребала порива си. Повече няма да бездействам.
— Разбира се, другото страхотно качество на Мария е, че мрази желирани бонбони! — шегува се Робърт. И двамата избухваме в смях, който внезапно прекъсва.
— Виж, Маги — изсъсква той и посочва в мастилената тъма. — Ето там!
— Къде? — Не виждам нищичко.
— Там, на брега — не е ли тя? Не е ли дъщерята на Едуард?
Поглеждам, накъдето ми сочи, и в мрака различавам Матилда, която седи под едно дърво. Ранена ли е? Невъзможно е да се каже. Трябва бързо да стигна до нея.
— Бързо, отивам при нея! — прошепвам.
— Почакай, ще дойда с теб — спира ме той. — Не можеш да слезеш там сама.
— Робърт, ще се оправя — отвръщам му, изпълнена с решимост. — Нося си фенерче. Остави ме да сляза. Тя няма да иска да я видят чужди хора. Ти се обади на Едуард и му кажи, че сме я намерили — сигурно се е поболял от тревога.
— Добре тогава — съгласява се Робърт. — Внимавай.
— Дадено. — Усмихвам му се през рамо. Без неговата помощ можеше и никога да не я намерим.
— Браво, Маги — казва ми той.
— Браво ли?
— Аха. Напълно си му хванала цаката на селския живот. Никога не бих си помислил, че си способна на такъв подвиг.
— Нито пък аз! Но предполагам, че хората наистина могат да се променят.
Затварям вратата след себе си и се смъквам по насипа, като се старая да не се подхлъзна. Матилда не е помръднала и мускул — дали ме е чула? Сякаш е в свой собствен свят. Няма и следа от Драйя — сигурно е избягала.
— Матилда, — викам я внимателно, щом се приближавам. — Добре ли си?
— Махай се — казва ми глухо. — Просто ме оставете на мира.
— Ранена ли си?
— Не, добре съм.
Очите ми свикват с тъмнината и виждам лицето й, обляно в сълзи.
— Виж, късно е, а ти очевидно си разстроена. Нека да те заведа у вас.
— Не, просто се разкарай.
— Моля те, Матилда. Толкова се притеснявахме за теб. Моля те, нека да те заведа у вас.
— А теб какво те засяга? — крясва тя.
Ще ми се да й кажа, че искам да е в безопасност, но нещо ми подсказва, че може и да не ми повярва. В края на краищата връзката ни не беше от най-приятелските. Сигурна съм, че ме вини за наказанието си — може би затова бе избягала така.
— Права си — свивам рамене. — Мен наистина не ме засяга. Утре напускам Глакън.
Рискувам, като сменям така тактиката си, но може би ако се преструвам на безразлична, тя ще промени намерението си и ще дойде с мен. Тийнейджърите могат да направят неочакваното и аз се надявам, че малко реверсивна психология може и да помогне.
— Тръгваш ли си? — изсумтява тя.
— Да. — Сърцето ми се свива, щом го потвърждавам. — Трябва да си тръгна, нямам друг избор.
Настъпва мълчание, докато осмисля информацията.
— Разбирам.
— Да. Така че ти и гаджето ти отново ще си върнете къщичката — добавям в опит да звуча безгрижно.
Може би малко хумор ще помогне — каквото и да е, което да я разкара от насипа, за да се качи в джипа на Робърт. Но не помага. Тя не се смее, а започва да плаче даже още по-силно. Практически в момента неистово ридае. Но какво толкова казах? Как успях да влоша още повече работата? Явно разполагам със свръхестествени умения в тази област.
— Той не е, той не е… — Хлипането я задавя и тя не може да продължи.
— Какво има, Матилда?
Клетото момиче е съсипано и внезапно започвам да й съчувствам — изглежда тъй млада и уязвима, за разлика от злобното хлапе, с което се запознах.
— Даниел скъса с мен — дави се в сълзи тя.
— Разбирам.
Прикляквам до нея. Ето каква била работата. Сърцето й е разбито за пръв път.
— Това е кофти. — Протягам се и хващам ръката й. Тя потръпва, но не се отдръпва. — Спомням си, когато първото ми гадже скъса с мен.
Повдига глава и ме поглежда с любопитство, сякаш трудно може да ми повярва, че съм имала първо гадже. Явно напоследък изглеждам толкова измъчена, че не може да си ме представи млада и без бръчки.
— Аха. Бях някъде на твоята възраст, когато ми се случи — продължавам.
— Не ми казвай — отвръща ми тя. — Не е било кой знае какво и ти си го преодоляла, нали така?
— Не. Всъщност бях съсипана.
— Така ли? — Спира да ридае.
— Да. Хвана се с най-добрата ми приятелка. Е, дотогава си мислех, че ми е най-добра приятелка — оказа се, че е двулична крава, — обаче, нали, човек живее и се учи.
— Това е ужасно! — изхлипва Матилда.
— Така е. Преодолях го. Накрая.
— Прости ли й някога? На приятелката си?
— Разбира се — отвръщам й. — Отне само няколко десетилетия.
Матилда се засмива и избърсва течащия си нос в ръкава си.
— Искаш ли да ми кажеш какво стана? — питам я. — Не е необходимо, ако не искаш.
Поглежда ме предпазливо, сякаш се чуди дали да ми се довери.
— Той искаше… — Изкашля се. — Искаше да правим секс.
— Разбирам. — Опитвам се да запазя тона си неутрален, но вътрешно се паникьосвам. Какво да отговоря на това откровение? — И как се почувства при това предложение?
— Аз… — Отново подсмърча, но определено изглежда не толкова превъзбудена. — Аз не исках.
— Добре. — Слава на бога! Твърде малка е дори да си мисли за правене на секс.
— Каза ми, че съм фригидна кучка.
Отново избухва в сълзи, а в мен закипява гняв. Оня малък келеш как се осмелява да обижда Матилда с такива отвратителни думи само защото не се е поддала на натиска му? Иде ми да сляза в селото и да кажа на родителите му истината за синчето им. Но тогава виждам лицето на Матилда и разбирам, че това ще бъде възможно най-лошото нещо, което мога да направя — то ще я унижи напълно.
— Чуй ме, Матилда — казвам й аз. — Постъпила си по най-правилния начин.
По бузите й се стичат сълзи. Толкова невероятно детински изглежда, че не мога да повярвам, че водим този разговор.
— Така ли мислиш?
— Да, точно така. Правенето на секс за първи път е нещо наистина специално. При това определено не е нещо, за което би искала да бъдеш принуждавана.
— Беше свикнал да се срещаме в къщичката — подсмърча тя.
— Роуз Котидж?
— Аха. Казваше, че е идеалното място, където да бъдем сами. Затова бяхме там оня ден — сещаш се, когато ни хвана.
— Разбирам.
Гледай го ти малкото лекенце! Подлец такъв!
— Ще каже на всички, че съм фригидна. Всички ще ми се смеят.
— Матилда, знам, че е много трудно човек да се сдържа да не постъпва като другите — казвам й и още по-здраво стискам ръката й, — но трябва да се бориш за това, в което вярваш. Ще изчакаш, докато не се почувстваш готова за секс. Нищо нередно няма. Обзалагам се, че ако кажеш на приятелките си как се чувстваш, те ще разберат и дори ще се замислят дали да го направят против волята си.
— Да. — Обмисля думите ми. — Клоуи каза, че и тя е много притеснена по този въпрос.
— Значи сигурно се чувства като теб. — Вътрешно съм ужасена. Клоуи? Онова недорасло момиченце с луничките мисли за секс с гаджето си? Но това е лудост! Придавам си изражение, което би трябвало да казва: „Да, бе, споделяй с мен“, вместо „Още сега ще се обадя на родителите ви!“.
— Може би. — Лицето й се разведрява.
— Така че поговори с нея. Но дори и да не се чувства по същия начин, трябва да се доверяваш на инстинктите си. Ще разбереш, когато си готова. И знаеш ли какво? Трябва да опиташ да поговориш и с баща си — той е добър слушател. — Сърцето ми се свива, като споменавам Едуард.
— Няма начин! — изсумтява Матилда.
— Защо не опиташ? — предлагам внимателно. — Може пък да те изненада.
— Той никога не ме слуша. Мрази ме! — Отново избухва в ридание.
— Това не е вярно, Матилда. Как въобще можеш да си го помислиш?
— Не си го мисля, знам го — продължава да хлипа. — Моя е вината, че мама умря. Затова ме мрази! — Заравя лице в шепите си.
— Матилда, не е твоя вината, че майка ти е умряла — това е била трагична злополука.
— Ако не бях аз, тя нямаше да излезе оня ден. Разсърди ми се, защото не бях почистила стаята си.
Изражението й е мрачно.
— Не затова майка ти е излязла на езда тогава — прошепвам. — А дори и да е било така, това не го превръща в твоя вина. Трябва да поговориш с татко си.
Сърцето ми се къса за нея. Носи този товар още от злополуката. Изцяло се вини за станалото, точно както и Едуард. Той пък вярва, че Джун е загинала заради спора им за агента по недвижими имоти. Нищо чудно, че Матилда бе толкова ядосана и объркана. Цялото й поведение е било заради това. А истината е, че злополуката не е била по вина на никого — било е злополука.
— Не исках да го товаря с моите си проблеми, нали разбираш. Когато мама умря, той беше толкова съсипан. Не ми се щеше да добавям още към тревогите му.
— Той ти е баща, Матилда — казвам й. — Обича те и знам, че ще желае да те изслуша. Само му дай възможност и му се довери.
— Мислиш ли? — Изглежда разколебана.
— Да, мисля го. — Усмихвам й се окуражително.
— Благодаря ти, Маги. — И тя ми се усмихва през сълзи.
— По-добре ли си?
— Аха. Малко. А ти защо си тръгваш?
Замълчавам, преди да й отговоря. Няма как просто да изтърся „тръгвам си от Роуз Котидж, защото излъгах всички и сега всичко живо ме мрази, особено баща ти“. Ще ме помисли за откачена, а в такъв случай ще бъде по-малко склонна да послуша съвета ми за оная работа със секса.
— Трябва да се върна в града — отговарям. Не е лъжа, технически погледнато. Трябва да се върна там, но не и защото го искам.
— О, добре, — разтърква набразденото си от сълзите лице. — А кога ще си дойдеш тук?
— Аз, такова, може би няма да си дойда. — Избягвам погледа й. — Възникна нещо, с което трябва да се справя. Работата е… сложна.
— Ами къщичката? Понитата? — Объркана е. — Кой ще помага на татко?
— Не съм съвсем сигурна. — Извръщам глава. — Ще се справи и без мен.
— Не си му казала, нали?
Гласът й е обвиняващ. А бе защо днешните хлапета са толкова проницателни? Просто не ми оставя изход!
— Както казах, Матилда, сложно е.
— Не беше толкова сложно преди минута, когато ми каза да не правя секс с гаджето си.
Мамка му. А тя защо ме разпитва така? Мога да си представя как след няколко години Поли става същата като нея.
Внезапно вземам решение. Трябва да й кажа истината. Ако не го направя, тя няма да ми има доверие, а ако ми няма доверие, ще вземе да се предаде пред онова изчадие Даниел. Мисълта да я видя принудена да прави секс, когато не желае, ме кара толкова болезнено да искам да я защитя, че мога да се разплача.
— Матилда — поглеждам я аз. — Излъгах. Всъщност, казах много лъжи. Не съм художничка. Аз съм агент по недвижими имоти. Баща ти никога не би поискал да остана, ако знаеше истината.
— Той не обича брокерите — тържествено заявява тя.
— Знам. Трябваше да му кажа истината. И въобще не трябваше да се забърквам в спора около мола. Трябваше да стоя настрана от него.
— Ама, Маги, ти просто се опитваше да помогнеш! Татко каза, че си оказвала голяма подкрепа.
— Така ли? — Стомахът ми се свива.
— Категорично. И освен това казва, че си суперумна.
— Умна?
— Аха. Аз си измислих всички ония неща. Съжалявам. Истината е, че татко наистина те харесва. Ето защо не те харесва баба. — Матилда се изкикотва.
— Не разбирам какво имаш предвид.
Слава богу, че е тъмно — иначе Матилда щеше да види пламналото ми лице.
— Със сигурност разбираш. Тате е хлътнал по теб, всички могат да го видят. Баба не те харесва, защото не иска някоя друга да замени мама. Беше много гадно от нейна страна да те изпъди.
— Наистина ли мислиш така?
— Ами да, то си е като по учебник. Виждала съм такива работи в шоуто на Опра.
Не мога да се спра и се разсмивам при думите й.
— Да бе, чувства се заплашена от теб. Това си е класика.
— Е, няма нужда да се плаши от мен — отвръщам. — Едуард и без това не ме харесва по тоя начин.
— Напротив, харесва те — възразява Матилда. — Виждала съм го как те гледа, Маги.
— И как ме гледа?
Почти ме е страх да питам.
— Ами все едно че сте в романтичен филм.
Преглъщам, но не продумвам. Той наистина ли ме гледа така?
— Даниел никога не ме е гледал по този начин — тъжно казва тя. — Единствено искаше да се възползва от мен. Все едно, идея си нямам защо баба се държи толкова тесногръдо — мама щеше да те хареса.
Чувствам как в очите ми напират сълзи. Не вярвам, че Матилда казва всичко това. Не мога да го понеса — ако нищо от това не е вярно, тогава моментът е ужасно неподходящ. Глупостта на стореното от мен сякаш ме блъсва и усещам как главата ми се замайва — забърках истинска двайсет и четири каратова бъркотия.
— Но аз трябва да си тръгна — проплаквам. — Нямам избор. Подведох татко ти, подведох всички. Толкова съм глууупава!
— Не плачи, Маги.
Матилда ме прегръща с тънката си ръка. През сълзи виждам малък татуиран баркод на китката й. Мога да се обзаложа, че Едуард не знае. Явно, че има доста неща, които не знае за обърканата си дъщеря. Само ако можех да помогна. Бих желала да се разбират по-добре — Матилда е толкова мила и забавна, щом веднъж човек пробие костеливата й черупка. А освен това е и добра слушателка.
— Съжалявам — промърморвам под нос. — Не ме бива много, а?
— Тихо. — Гласът й внезапно става рязък.
— Не, сериозно, наистина не ме бива много. Безнадеждна съм — ето ме тук, опитвам се да ти помогна, а накрая плача на рамото ти…
— Маги. Тихо.
— А? — Нещо не е наред. Просто се опитвам да обясня. Вдигам глава, за да погледна Матилда и я виждам как се е втренчила над рамото ми с ужасено изражение на лицето.
— Драйя е — изсъсква.
— Драйя ли? Драйя се е върнала?
Извивам глава, за да видя как кобилата се носи в галоп към нас с подивял поглед. Ако не отскочим настрани, ще мине право отгоре ни.
— Скачай, Матилда! — изкрещявам и се опитвам да я тласна встрани. Тя обаче не помръдва, вцепенена е от страх.
— Бягай! — изкрещявам отново и с нечовешко усилие я избутвам. И внезапно политам във въздуха.