Ниам Грийн
Правила за идеален живот (7)

Шесто правило: Очаквай неочакваното

— Не вярвам, че си решила да живееш на село! — Гласът на Дом сякаш идва от другия край на света, което всъщност е точно така, защото той се намира в Мелбърн.

Пътувам към Роуз Котидж и говоря в микрофона на слушалките, само дето звукът ту се усилва, ту изчезва, защото мобилният невинаги има покритие по скапаните селски пътища. Ненавиждам ги — минах през толкова много дупки, че ще е цяло чудо, ако стигна невредима до къщичката.

— Временно, Дом — поправям го. — Докато Клеър се върне от Индия.

— Въпреки това не е за вярване! Какво те е прихванало! Мразиш провинцията!

— Е, не съвсем. — Вече съжалявам, че го потърсих. Твърди, че идеята ми е смехотворна и това още повече ме изнерви и изплаши… нещо, което смятах за невъзможно.

— Маги, веднъж ми каза, че ще откачиш, ако ти се наложи да живееш далеч от града.

— Преувеличавах — промърморвам. Паметта му е като на слон — не е забравил какво подхвърлих веднъж, когато след работа бяхме отишли да изпием по едно. Помни дори най-баналните разговори — качество, което според майка му го прави достоен член на „Менса“. Веднъж дори му изпрати формуляр за кандидатстване, защото искрено вярва, че безценното й синче притежава рядък талант. — Ти се пресели в Австралия — добавям. — Каква е разликата?

— Разликата е в това, скъпа Маги, че тук бъка от момичета по оскъдни бикини. А ти ще живееш в някакво забутано село. Не мога да си представя как ще чистиш на конете и ще изравяш картофи. Не ставаш за тази работа, малката.

Слушам го как се залива от смях и още повече се изнервям. Няма начин да е толкова лошо. Освен това не възнамерявам да се занимавам с каквито и да е животни — това си е уговорка на Клеър, а не моя.

— Не съм толкова задръстена — измънквам. — Ако пожелая, мога да събирам картофи.

— Да, бе! — изкисква се той. — Не познавам човек, който е по-неподготвен от теб за живот на село.

— Ще се справя! — възразявам. — Ще прекопавам зеленчуците, не е толкова голяма философия.

— Кога за последно си го правила, Маги? — изсмива се Дом.

Всъщност никога не съм хващала нито мотика, нито лопата. Не съм наясно дали зеленчуците се прекопават или изкопават. И дали тази дейност е свързана с плевенето. Май да, обаче не съм сигурна. Разбира се, няма да си призная пред Дом.

— Ако искаш да знаеш, като малка помагах на татко, който отглеждаше зеленчуци. Ако ти трябва някой за прекопаване, аз съм твоят човек. — Този път лъжата ми не е толкова опашата. Баща ми наистина имаше малка градина, която обичаше — занимаваше се с какво ли не, садеше цветя и говореше на тревата. Само че аз не му помагах. Нито веднъж. Обикновено си стоях вкъщи и гледах Ем Ти Ви или разговарях с приятелки по телефона. Внезапно ми домъчнява, задето не съм прекарвала повече време с татко… може би работата в градината щеше да ни сближи. Защо тогава не го разбрах…

Така или иначе излъгах нашите, че заминавам за провинцията, за да следя отблизо изграждането на нова жилищна сграда и те приеха обяснението, без да ме разпитват. Чувството за вина ме смазва, от друга страна знам, че постъпих правилно. Не искам да се безпокоят за мен, стигат им тревогите около развода ми. Изглежда са преодолели шока от решението ми да напусна Робърт, но мама още печално повтаря, че е „загубила син“, а татко най-безцеремонно ръси вицове за стари моми. Затова и на Тереза казах същата лъжа — ако ми се наложи за пореден път да изслушам лекцията й на тема „Пропастта пред захвърлените жени“, ще се покатеря на някоя висока скала и с радост ще се хвърля в пропастта.

— Какво отглеждахте? — Гласът на Дом прекъсва мрачните ми мисли.

— Моля?

— Какво отглеждахте в тази ваша градина?

Мъча се да си спомня какви зеленчуци засаждаше татко. Първото, което ми идва на ум, са марулите — толкова много бяха. Разбира се, аз не близвах зелена залата. Признавах само консервирани храни с много доматен сос. Сега си давам сметка, че съм била голям инат — бог знае как нашите са търпели капризите ми.

— Марули — заявявам уверено. Дом не може да ме хване натясно.

— Какво друго?

— Грах — импровизирам. — И… пресен лук. — Почти съм сигурна, че баща ми садеше лук до лехата с марулите, защото още помня миризмата му.

— Ахааа… — проточва той. Май не съм била много убедителна. — Виж, ако размислиш и решиш да се преселиш в Австралия, ще те посрещна с отворени обятия. Ще мажеш с лосион против изгаряне гърба ми… или където пожелаеш. Кожата ми е много чувствителна…

— Ще ти преча да сваляш навити девойки — подхвърлям. — Освен това не понасям жегата. Австралийското слънце ще ме убие.

— Сериозно ли говориш? — смаяно възкликва той. — За мен тук е раят. Следващите месеци ще се отдам само на слънчеви бани, сърфиране и пиене на бира.

— А работа? Намери ли си вече?

— Работа ли? Че кой тук работи? — засмива се Дом. — Възнамерявам да се посветя на търсене на истинската си същност. Нека готините гаджета сами ме намерят.

Явно му е провървяло. Не се учудвам, защото е късметлия. Винаги съумява да се измъкне сух от водата. Например Дърмот безброй пъти го хващаше да сърфира в интернет, вместо да си гледа работата, обаче все му прощаваше.

— Свали ли вече секси мацки? — питам. Досега не е споделил подробности, което е нетипично за него. — Често ли правите тройки?

Той не продумва известно време, после измънква:

— Не бих казал…

— Как така? Нали братовчедът Пиърс те уверяваше, че това е обичайната практика там.

— Ами… с него се скарахме и не живеем заедно — неохотно признава Дом.

— Така ли? Защо?

— Мръсникът ме излъга за тройките. Никога не е бил с две жени едновременно.

— Дори в джакузито ли? — Изкисквам се, спомняйки си какво му беше казал умникът Пиърс.

— Той няма джакузи.

— Не думай! — възкликвам и ми става смешно — май положението му не е толкова розово.

— Не — въздиша Дом. — Дори гумено басейнче няма.

— Съжалявам, приятелю.

— О, не ме съжалявай. Тук наистина е чудесно. Онзи ден изгорях на слънцето и сестрата в спешното отделение беше сладурана. Имаме среща другата седмица.

— Бил си в спешното заради слънчево изгаряне ли? — Разтревожвам се не на шега. Той има много светла кожа, затова е пристрастен към бронзаторите.

— Да. Гаднярът Пиърс ми даде бебешко олио — уж съм щял веднага да хвана тен. Само че аз се опекох. Обаче си струваше — сестричката, дето ме намаза с лосион от лайка, се влюби в ирландския ми акцент. В кърпа ми е вързана!

— Безсрамник си ти! Не е за вярване, че си свалял медицинска сестра по време на дежурството й!

— Малката си падна по ирландския ми чар, Маги. Какво да правя, като съм толкова готин?

— Обзалагам се, че си наблегнал на прословутия си чар.

— Печелиш от раз, малката — отговоря той, използвайки подчертано ирландски акцент. — Жените не могат да ми се наситят.

— Предполагам, че си приложил и галския си трик.

— Не съм виновен, задето умират да им нашепвам комплименти на родния си език, нали?

— Нечестно е да казваш на ирландски молитвата „Отче наш“ и да се преструваш, че правиш любовно признание.

Любимият му номер, който прилага на всички чужденки, е да ги омайва с молитвите, които е наизустил като първолак. Когато мацката го попита какво е казал, отговорът му неизменно гласи: „Казах, че си най-красивото момиче на планетата“.

— Маги, Маги, на тях не им пука какво означават думите ми — обожават начина, по който ги изричам. Сестричката направо се захласна.

— Негодник си ти! — скастрям го и добавям: — Сега затварям. Току-що спрях пред къщата.

— Добре, мило ми селянче. При първа възможност ми изпрати чай и поне няколко опаковки солени бисквити. Мръсникът Пиърс ми сви последния колет от мама.

— Непременно — обещавам, защото знам страстта му към тези родни глезотии.

— Супер! Благодаря. Всичко хубаво. Обаждай се.

Нещо ме жегва — в този момент разбирам колко ми липсва. Каквато и работа да си намеря (ако изобщо си намеря), няма да ми е хубаво като с Дом. Той е досаден сексист и похотлив перверзник, но и страхотен майтапчия. Ненадейно ме обзема чувство за безпределна самота. Дом замина, Клеър — също. Преди няколко дни взе самолета за Индия и сега медитира на другия край на света, заобиколена от откачените си съмишленици. Чухме се само веднъж, понеже мобилните телефони са забранени в ашрама. Очевидно разговорите с приятелите в цивилизования свят нарушават ежедневната медитация… поне така са обяснили на Клеър. Обаче мен ме мъчат подозрения. Мисля, че шефовете на ашрама — разни там гуру или както ги наричат, забраняват разговорите с приятели и с близки поради много по-страшна причина. Ами ако Клеър се е забъркала с някаква секта? Ами ако вече й промиват мозъка и й внушават да им дари всичко, което притежава? Във вестниците непрекъснато се поместват дописки за невинни хора, измамени от ловки сектанти. Нищо чудно следващия път Клеър да ми съобщи, че е станала четвъртата съпруга на дългобрад ненормалник и повече няма да се върне в родината. Единствената ми утеха е, че направих справка в Гугъл за този ашрам и намерих само блестящи отзиви от други поклонници, идващи от другия край на света, за да се срещнат с този гуру: ако се съди по думите им, преживяването им допаднало, после се върнали към нормалния си живот. Нито един не изглежда зомбиран или изплашен. От друга страна, сайтът може да е голяма измама. Нищо чудно сектантите да са промили мозъка на гениален уебдизайнер и той да администрира страницата от килията си в някое подземие. Възможно е отзивите да са измислени, а снимките на щастливо усмихнати поклонници да са подправени с фотошоп — бог знае каква е истината.

Клеър обеща да ми телефонира колкото е възможно по-често, за да се уверя, че всичко е наред, въпреки това аз се тревожа.

Едва сега осъзнавам, че съм сама на непознато място и че няма с кого да споделям. Не се бях замисляла по този въпрос, когато най-накрая приех предложението. Свикнала съм непрекъснато да разменям шеговити реплики с Дом и с Дърмот и да разговарям по телефона с клиенти, въпреки че през последните месеци не ни беше до майтапи, а и обажданията драстично бяха намалели. Така или иначе обичам да съм сред хора. Обичам общуването с тях. С кого ще разговарям в глухата провинция? С кравите ли?

Преди да сляза от колата, отново оглеждам къщичката и неохотно признавам, че изглежда още по-красива, отколкото е в спомените ми: очарователна, приветлива и излъчваща уют. Докато вървя по тясната пътека към входната врата, започвам да си мисля, че може би не съм допуснала фатална грешка. Необходимо ми е малко спокойствие, преди да се захвана с трудната задача да си намеря работа. И малко време да размисля върху живота си. Пък и Клеър каза, че всъщност й правя услуга като наглеждам къщата по време на престоя й в ашрама. Отгоре на всичко тя плаща наема, което е още един голям плюс, защото положението с парите е кофти и ще става още по-зле.

Бръквам под изтривалката и напипвам ключа — Едуард е спазил обещанието си. Невероятно е как местните хора още си въобразяват, че е безопасно да оставят ключовете си под изтривалката, но пък и аз съм безкрайно невежа по отношение на живота на село. Нищо чудно местните хора да не заключват домовете си нощем. Не мога да си представя, че ще се чувствам в безопасност, ако вратата ми не е с три ключалки. Първата ми работа ще е да помоля Едуард да сложи поне резе и още една ключалка, макар че, ако не ме лъже паметта, вратата се отваря толкова трудно, че би затруднила всеки крадец. Вземам ключа, но преди да се подготвя за борбата със заяждащата ключалка, вратата се отваря с леко проскърцване.

— Хей! — провиквам се. Може би Едуард е дошъл да ме посрещне. Знае, че пристигам днес, и е решил да проветри къщата. Надали хазяин, който гледа да изкара бързи пари, без да си дава много зор, е способен на такъв жест, но… Никой не отговаря, затова отново се провиквам: — Хей, има ли някой?

— Ти пък коя си? — Появява се някаква тийнейджърка и придърпва надолу тениската си. Лицето й е зачервено, русата й коса е разрошена, сякаш малката се е боричкала с някого.

— И аз те питам същото. — Оглеждам я от главата до петите. Не прилича на крадла, обаче аз всъщност не знам как изглеждат апашките. Дали съвременните крадли носят маски? Може би не. От друга страна, девойката изглежда твърде млада и прекалено изплашена, за да е проникнала в къщата с цел обир. Предполагам, че е на около петнайсет години.

— Казвам се Матилда Креван и къщата е моя — заявява със самочувствието на човек, който е два пъти по-възрастен от нея. Прибира косата си зад ушите, със свободната си ръка отново приглажда тениската си и строго добавя: — А вие нахлувате в дома ми. Ако не напуснете веднага, ще се обадя на полицията.

— Къщата е твоя ли? — Прихвам, макар да се опитвам да се сдържа — самоувереното й изражение е много забавно. Лъже като дърта циганка, макар да се справя прекрасно, няма спор. Ако не знаех, че къщата е на баща й, можеше да й повярвам. Няма съмнение, че е по-голямата дъщеря на Едуард — с опърничавата Поли си приличат като две капки вода.

— Да. — Малката заплашително свъсва вежди. — А ти си натрапница! Изчезвай, преди да… се обадя да те приберат. — Изважда от джоба на джинсите си мобилен телефон, отваря капачката и предизвикателно ме поглежда.

Усмихвам се:

— Май си прекалено малка, за да притежаваш имот.

— Баща ми е собственикът — високомерно заявява тя и присвива очи, — обаче скоро къщата ще е моя. Затова се махай, иначе ще… ще накарам да те арестуват.

— Ясно. Виж, Матилда… — подхващам възможно най-спокойно — … май има някакво недоразумение. Известно време ще живея тук под наем. Казвам се Маги и баща ти ме очаква.

— Под наем? Тук? — Лицето на малката помръква и внезапно тя заприличва на невръстно дете. — Как така?

Явно е изненадана. Питам се защо баща й не й е съобщил за намеренията си.

— Ще остана, докато приятелката ми Клеър се върне от ашрама, после тя ще живее тук… — Млъквам, защото си давам сметка колко глупаво и объркано е обяснението ми.

— Станала е някаква грешка! — отсича Матилда, но погледът й издава, че вече не е толкова самоуверена. — Къщата не се дава под наем.

Притискам длан до челото си — започва да ме мъчи главоболие, капнала съм от умора. Дългото пътуване дотук изцеди силите ми, да не говорим за гадните дупки по шосетата.

— Виж какво, Матилда, съжалявам, че… не си била уведомена, обаче аз ще се нанеса тук. Трябвало е да те предупредят.

— Повтарям, станало е недоразумение! — Погледът на малката е студен като лед. — Вече ви казах, че къщата не се дава под наем. Нито сега, нито когато и да е. Баща ми не би го направил, ако първо не го е обсъдил с мен.

В спалнята нещо тупва. Там има някой… Матилда не е сама, което обяснява разрошената й коса и пламналото й лице. Като чува шума, тя само примигва, но не продумва.

— Щом не ми вярваш, ще ти покажа документа. — Изваждам от чантата си договора, подписан от Клеър, и го подавам на девойката.

Тя го преглежда и ахва, като вижда най-отдолу подписа на баща си. Чувствам се неловко. Другояче си представях първия си ден в новия дом. Очевидно скъпата Матилда и баща й не са се доразбрали. Тя явно не е знаела, че къщичката е дадена под наем, и по всичко личи, че не е във възторг от новината.

— Добре. — Тя ми подхвърля договора, обръща се и се провиква: — Даниел, идвай! Тръгваме си!

От спалнята излиза тийнейджър; лицето му, надупчено с белези от едра шарка, е пламнало от притеснение. Както и подозирах, Матилда не беше сама. По всичко изглежда, че с младежа са превърнали къщичката в любовно гнезденце. Всъщност е много трогателно — понякога първата любов е най-изпепеляваща. Бях малко по-голяма от това момиче, когато се запознах с Робърт, и бях убедена, че съм срещнала мъжа на живота си. Разбира се, грешах, но го разбрах едва след много години. Замислям се за горкия Робърт и отново ме жегва угризение на съвестта. Дали е добре? Дали ми е простил, задето го напуснах и съсипах живота му (според неговите твърдения).

— Да изчезваме! — сопва се Матилда на гаджето си. — Не издържам повече тук, гадно е!

Отново ми хвърля кръвнишки поглед, наперено излиза, следвана от младежа, и аз оставам сама, питайки се как да постъпя. Убедена съм, че прекъснах любовната среща на Матилда. Интересно дали техните знаят за кльощавото й гадже. Съмнявам се. Тийнейджърите умеят да се прикриват — Едуард и жена му надали имат представа с кого се среща и с кого се натиска по-голямата им дъщеря. Единственият изход е да не й се мяркам пред очите и да се надявам тя също да стои далеч от мен. Не е най-доброто начало на живота ми тук, обаче не ми се иска да се забърквам в още неприятности.

Въздишам и излизам да извадя от багажника куфарите си. Толкова са тежки, че вероятно ще се наложи да ги влача по градинската пътека. Докато се опитвам да преценя как да извадя първия, забелязвам драскотините по колата. Със сигурност не са причинени от клоните на крайпътните дървета, защото са дълги, равни и много, много дълбоки. Призлява ми — внезапно си давам сметка, че някой нарочно е издраскал с ключ предната дясна врата на автомобила — май се досещам кой е този някой. Току-що пристигнах, а вече имам враг сред местните хора — мисля, че съм поставила своеобразен световен рекорд.