Ниам Грийн
Правила за идеален живот (15)

Четиринадесето правило: Запазвай самообладание, когато стане напечено

— Ако свършим бензина, ще трябва ли да спим в джипа, татко? — интересува се Поли.

— Няма да се наложи — намръщва се Едуард. — Скоро ще намерим бензиностанция.

— Да, обаче ако не намерим, ще спим на седалките или във фургона при понитата.

Преглъщам нервно. И двете възможности са еднакво непривлекателни.

— Не е за вярване, че сутринта забравих да заредя с дизел — мърмори Едуард. — Как можах да направя такава глупост? Извинявай, Маги.

— Няма защо — отговарям. Призлява ми, но се опитвам да не се издам. Ще изпадна в истерия, ако се наложи да спя в джипа, обаче не бива да го казвам, защото ще изплаша Поли. — Сигурно наблизо има бензиностанция — добавям, но доста неубедително, защото не откъсвам поглед от примигващата червена лампичка на таблото. Включи се преди около четиридесет минути, което означава, че сега джипът се движи на магия. Нямаше да се притеснявам, ако пътувахме по магистралата, където през няколко километра има бензиностанция, обаче се движим по някакъв селски път. Бог знае къде е следващата бензинова колонка.

— Още не мога да повярвам, че спечелих първа награда. А ти, Маги? — изчуруликва Поли от задната седалка, забравяйки драмата с празния резервоар. — Знаех си, че ако стискам палци, късметът ми ще проработи.

— Невероятна си — казвам й. — Справи се отлично.

— Благодаря. И Сафи беше страхотна, нали, татко? Това е най-хубавият ден в живота ми!

— И двете бяхте чудесни — кимва Едуард. — Браво, миличка.

Зървам в огледалцето за обратно виждане как малката широко се усмихва на баща си — явно го обожава и разцъфтява, когато я похвали.

— И ти беше на ниво, Матилда — казва той на по-голямата си дъщеря. — Поздравявам те.

— На ниво ли? Останах на третото място. — Матилда се взира през страничното стъкло, лицето й е безизразно.

Едуард се опитва да я успокои:

— Постижението ти е отлично, като вземем предвид силната конкуренция.

— А може би аз се издъних.

— Не съм го казал — предпазливо отговаря той. — Справи се чудесно — защо отказваш да ми повярваш?

— Не знам, татко. — Гласът й става леко враждебен. — Може би защото невинаги си откровен с мен.

— За какво намекваш?

— Според мен беше блестяща — намесвам се, за да предотвратя скандала. Само това ни липсва сега, особено ако се наложи да пренощуваме в джипа. Пък и сърцето ми се е свило, откакто видях Матилда да ридае безутешно. Не знам причината, но съм решила да обърна специално внимание на момичето, докато живея тук… независимо колко време ще остана. Макар че се държи като по-голяма, Матилда още е дете и по лицето й, облято в сълзи, разбрах, че днес се е случило нещо, което я е извадило от релси.

— Благодаря, твоето мнение означава много за мен — иронично процежда тя. — Защото си голяма специалистка.

— Матилда! — сопва й се Едуард. — Тя не те обиди. Защо се държиш толкова грубо?

— Не й се сърдя — казвам тихо. — Права е. Нищо не разбирам от коне.

— Да, ама Сафи те харесва — обажда се Поли, за да ме защити. — Каза ми го онзи ден.

— Конете не могат да говорят, тъпачко — тросва се сестра й. — Да не си телепатка?

— Какво е теле… патка, татко? — озадачено пита малката и очевидно се разтревожва. — Болест ли е? Ще умра ли от нея?

— Не, миличка, не е болест. Не бой се — отговаря Едуард, после се сопва на по-голямата си дъщеря: — Може ли да не я дразниш? Поне докато се приберем у дома.

„Ако се приберем“ — казвам си. Резервоарът вече е празен, всеки момент двигателят ще предаде богу дух и тогава…

— И аз харесвам Сафи — обръщам се към Поли. — А ти добре се грижиш за нея и си я обучила чудесно.

Този път не лъжа. Наистина харесвам кончето. Ненадейно си спомням как пиянски фъфля на Едуард, че вече обожавам понитата, макар отначало да съм се страхувала от тях. И как ми говорят на техния си език. Ужас! Какво излагане! Казах му още, че наскоро Сафи ми се усмихна, а Педлар се намръщи, когато забравих да заключа вратата на конюшнята. Сигурно ме мисли за ненормална. Поли засиява от комплимента, а на мен ми идва да се скрия в миша дупка заради пиянските си изцепки.

— Като порасна, ще стана ветранарка… нали така се казват конските лекари? — заявява малката.

— Казват се ветеринари. И ще чакам с нетърпение — усмихва се Едуард. — Одет е скъпчийка и ми одира кожата. Надявам се ти да ми правиш отстъпки от цената.

— Не харесвам Одет — обявява Поли. — Злобна е.

— Поли! Не бива да говориш така! — възкликва баща й.

— Ама защо, като е вярно? Умилква се, но всъщност се преструва. Също като Мери Девлин.

— Коя е Мери Девлин? — питам.

— Нейна съученичка и приятелка — обяснява Едуард.

— Не ми е приятелка! — възразява малката.

— Така ли? — Той я поглежда в огледалцето.

— Не я обичам! — разгорещено обяснява Поли. — Преди обяд винаги се прави на любезна и само гледа дали някой си носи нещо сладко, за да я почерпи. През другото време е гадна. И Одет е същата. Прави мили очи на татко, ама е зла, когато го няма. Сафи също я мрази. А теб направо те обича, Маги!

Неволно се изкисквам — когато Поли не харесва някого или нещо, веднага го казва, без да увърта — после се преструвам, че кашлям. В крайна сметка Едуард и Одет излизат заедно и не е редно да критикувам приятелката му, макар да е харпия с перлена огърлица. Явно момичетата са в неведение относно любовната афера, а Едуард не възнамерява да обяви намеренията си.

— А ти каква искаш да станеш, като пораснеш, Маги? — пита малката, насочвайки цялото си внимание към мен.

Засмивам се, защото въпросът е много уместен. Ех, само ако знаех отговора…

— Тя се занимава с живопис — намесва се Едуард и аз отново започвам да се чувствам като в небрано лозе. Да му се не види, защо всички са си въобразили, че съм световноизвестна художничка? Може би защото говорих с недомлъвки за така наречената ми „кариера“.

— Искаш да кажеш, че рисува картини ли? — пита Поли.

— Да. Нали е много интересно?

— Обожавам рисуването! — Малката започва да подскача на седалката.

— Толкова се радвам за теб! — Сестра й забелва очи.

— Какво по-точно ти харесва, Поли? — питам, все едно не съм доловила неприязънта на Матилда. Колкото и да се опитвам, не мога да спечеля симпатията й. Разбирам, че нещо й тежи, но трябва ли да е толкова отровна? Толкова безцеремонна? И аз ли съм била същата като тийнейджърка? И аз ли съм изпитвала гняв към цялото човечество?

— Всичко! — възкликва Поли. — И знаеш ли какво? Веднъж ми изрисуваха лицето — бях фея. Ти ще ме нарисуваш ли?

— Непременно. — Усмихвам й се и си мисля, че никога не съм рисувала по нечие лице, но едва ли ще е трудно.

— Уха! Чу ли, Матилда? Маги ще ми изрисува лицето.

— Блазе ти — въздъхва по-голямата дъщеря на Едуард. — Да спретнем купон!

— Мисля, че е върховно! — Поли размахва юмруци във въздуха. — Сафи ще се побърка от радост.

— Сафи е пони — високомерно обяснява Матилда. — Няма да разбере дали си изрисувана или не.

— Ще разбере пък! — заинатява се малката. — Много е умна!

— Все едно. — Матилда отново завърта очи, после среща погледа ми в огледалцето за обратно виждане. Изражението й е предизвикателно, сякаш тя решава дали да разговаря с мен. — Е, Маги — подхваща, — харесва ли ти Роуз Котидж?

Едва не си глътвам езика от изненада и не реагирам веднага. Едуард също е смутен. Не знае какво е намислила опаката му дъщеря.

— Да — отговарям след секунди. И съм искрена. Къщичката е прекрасна… за разлика от объркания ми живот.

— Какво ти харесва най-много? — намесва се Поли — май се надява да участва в словесен двубой.

— Ами… чакай да си помисля… Розите около вратата са много красиви — изтърсвам най-накрая.

— Майка ми ги засади — казва Матилда, гласът й е леден. — Нали, татко?

Той се поколебава за миг, после отговаря:

— Да, така е.

— Всъщност мама засади всичко в градината около къщичката, права ли съм?

— Вярно е. Тя обичаше градинарството.

В огледалцето виждам как тя ме наблюдава с присвити очи. Опитвам се да не обръщам внимание на обвиняващия й поглед, изпълнен с ненавист, и отговарям спокойна:

— Градината е прекрасна.

Матилда обаче не мирясва и очите й сякаш прогарят челото ми:

— Маги, имаш си гадже, нали?

— Матилда! Не е твоя работа! — скастря я баща й.

— Съжалявам, само попитах. — Тя ехидно се усмихва.

— Маги, ама ти имаш ли си гадже? — пита Поли, за да не остане по-назад от сестра си.

— Ами… да речем, че имам — отговарям и чувствам как лицето ми отново пламва. Не биваше да увъртам, трябваше да отрека. Връзката ми с Робърт приключи, но вече казах на Одет, че съм обвързана и не искам да си противореча. Божичко, става все по-объркано.

— Имаш или нямаш? — Малката озадачено бърчи чело. — Какво искаш да кажеш?

— Иска да каже да не я разпитваш повече, госпожице — намесва се Едуард. — Какво ще си помисли за нас, ако си пъхаме носовете в личния й живот? — За миг откъсва очи от пътя, леко извръща глава към мен, усмихва се и добавя: — Извинявай, Маги.

— Няма за какво — промърморвам. Проклетата Матилда ме настъпи по мазола, сякаш знаеше кое ми е слабото място. Ще пощурее от радост, ако разбере, че не съм художничка, а безработна брокерка.

— Аз никога няма да си имам гадже — заявява Поли. — Момчетата са противни!

— След няколко години ще си промениш мнението. — Едуард се засмива и аз също прихвам — толкова се радвам, че най-сетне не съм в центъра на вниманието.

— Няма пък! Гадни са! — Поли сбърчва нослето си. — Да ви кажа ли какво направи онзи ден Фреди Дойл?

— Фреди Дойл е нейният любим съученик — прошепва ми Едуард.

— Не е, татко! — разпалено отрича малката. — Мразя го!

— Границата между любовта и омразата е много тънка, миличка — усмихва се баща й. — Кажи ни какво е направил Фреди.

— Извади си от носа сопол и го размаза на пуловера си.

— Гадно е! — Матилда свива устни.

— Точно така. — За пръв път Поли се съгласява със сестра си. — А веднъж си изяде сопола. С устата, представяте ли си?

— Вместо с ухото ли? — Едуард отново се засмива.

— Отвратително! — просъсква Матилда.

— Момчетата стават по-симпатични, когато пораснат, Поли — отбелязвам.

— Може, обаче аз никога няма да имам гадже. — Тя поклаща глава. — За разлика от Матилда.

— Млъкни, репей такъв! — тросва се сестра й. — Нямам приятел!

— Имаш, имаш! Матилда и Даниел седят на едно дърво и се ЦЕ-ЛУ-ВАТ! — Поли се изплезва и се преструва, че повръща. — Отврат!

Даниел — така се казва пъпчивият юноша, с когото се „запознах“ през първия ми ден в Роуз Котидж.

— Млъкни, Поли, иначе ще стане лошо. — Тонът на Матилда е заплашителен.

Поглеждам Едуард, който не чува отровната размяна на реплики между дъщерите му — очите му неспокойно се стрелкат ту към таблото на джипа, ту към пътя. От мрачното му изражение разбирам, че не ни чака нищо хубаво, ако скоро не намерим бензиностанция.

— Най-после! — възкликва след миг.

Виждам светлини в далечината и облекчено въздишам. Не бях очарована от идеята да остана цяла нощ в джипа с Едуард и с двете му дъщери, особено когато между въпросните дъщери, настанени на задната седалка, всеки момент ще избухне Трета световна война.

— Откровено казано, бях се разтревожил — добавя той, отбива и спира до колонката за дизелово гориво. — Връщам се след няколко минути.

Матилда го изчаква да слезе и подновява атаката срещу мен, като с невинно изражение подхвърля:

— Сигурно не ти е било лесно да дойдеш тук сама.

— Нямам нищо против — отговарям лаконично. Взирам се в предното стъкло и стискам палци Едуард да се върне по-бързо. Подозирам, че Матилда си е наумила да ме тормози, след като Едуард го няма да ме защити.

— И все пак големият град сигурно ти липсва… например множеството прекрасни магазини…

— Да, наистина има хубави магазини — кимам и внезапно закопнявам да се озова в отдела за обувки в „Браун Томас“. Много обичах да се любувам на изложените артикули, да милвам моделите на Кристиан Луботен и да мечтая. Сега най-хубавите ми обувки са натъпкани в куфари, а по цял ден нося миризливи маратонки, по които са полепнали какви ли не гадости.

— Предполагам, че тъгуваш за приятелите си… за гаджето си… или за нещо друго…

Запитвам се дали Робърт има връзка с някоя жена. Твърде е възможно — така или иначе с него се разделихме доста отдавна. Ще се радвам, ако си е намерил подходяща партньорка, защото е добър човек. Но неподходящ за мен…

Гласът на Матилда отново прекъсва размишленията ми:

— Мисълта ми е, че щом си свикнала с града, сигурно не ти е хубаво да живееш сам-сама в Роуз Котидж.

— Не се оплаквам — промърморвам и наблюдавам как Едуард се мъчи да откачи маркуча на помпата. Моля се да го освободи, преди Матилда да ми зададе поредния провокативен въпрос. Инквизиторката обаче продължава:

— Сериозно? Не те ли е страх?

— Да ме е страх ли? От какво?

Едуард най-после откачва маркуча и започва да пълни резервоара. Камък ми пада от сърцето.

— Как от какво? Цяла нощ си сама в тъмното. Не си ли изкарваш ангелите понякога?

Чувам как Поли тихичко похърква и се радвам, че е заспала. Иначе като нищо щеше да се заяде със сестра си.

— Не ме е страх — отговарям. Всъщност не съм се замисляла, но наистина нощем съм сама в къщичката. Ами ако се случи нещо? Какво ще правя? Не е като в града, където съседите (макар да се познаваме съвсем бегло) могат да помогнат при спешен случай. Нали така?

— Брей, много си смела! Аз няма да издържа там сама. — Тя потреперва. — Особено след онова, което стана миналата година.

— Какво се е случило?

— О, не знаеш ли? — изненадва се Матилда. — Татко не ти ли каза? В Глакън имаше поредица от кражби с взлом.

— Не, не е споменавал. — Мъча се да говоря спокойно, въпреки че отвътре всичко ми трепери и ми идва да закрещя. Кражби с взлом? Господи, ще умра, ако посред нощ в къщичката влязат крадци! Защо Едуард не ми каза? Не е длъжен да ме предупреди, но можеше поне да ми намекне, защото аз съм идеалната жертва: необвързана, живея сама, нямам нито куче, нито опит в самоотбраната.

— Страшничко беше. Така и не се разбра кой е крадецът — някои твърдяха, че е местен. Нали се сещаш, човек, който има зъб на мнозина и е решил да си отмъсти.

Местен човек, който е решил да си отмъсти? Кой може да е? Хората от селото, с които се запознах, са много мили; вярно, че са ексцентрични, но едва ли през свободното си време ще практикуват кражби с взлом. Тогава… кой може да е престъпникът? Понякога външността лъже. Например шишкото със синия пуловер, когото видях на събранието, като едното нищо може да е крадец. Като се замисля, погледът му не вдъхваше доверие, а и той беше доста агресивен. От днес нататък ще го държа под око.

— Дааа, тук тлеят вражди — със злокобен глас добавя Матилда. — Може да стане доста неприятно.

— Намекваш за битки между клановете ли? — Чувала съм, че в провинцията кръвната вражда, предизвикана от безобиден повод, например правото да се преминава през нечия нива, се предава от поколение на поколение. — Чувала съм, че по принцип се разгарят заради земи. Не е ли така? — Изведнъж ме хваща страх, чувствам се много безпомощна. Ами ако навремето в къщичката е живяла любимата баба на някой от разбойниците? Ами ако стана невинна жертва, а аз неволно съм била въвлечена в междуфамилната война? Само че тук едва ли ще я наричат междуфамилна, но терминът няма значение, важен е резултатът, а именно че ще съм мъртва.

— Да, може да е и заради земи — потвърждава Матилда. — Разбира се, само се предполага, че престъпникът е от селото. Нищо чудно да е онзи, когото наричат Лудия от гората. — Тя обръща глава и се заглежда през страничното стъкло. Машинално правя същото. Едуард вече не е до колонката — влязъл е в бензиностанцията да плати.

— Кой е той? — питам предпазливо.

— Ох, защо ли започнах? Не ми се иска да те плаша.

— Кажи кой е! — Гласът ми трепери.

— Виж, може би няма от какво да се страхуваш…

— Кажи ми! — Искам да разбера кой е този загадъчен човек.

— Добре, щом настояваш. — Матилда свива рамене. — Един тип понякога лагерува в гората. Прави го от години. Хората казват, че е луд.

— В какво се изразява лудостта му?

— Ами… обичайното. Говори си сам, такива неща…

— Не е престъпно да си говориш сам — отбелязвам. Малката злобарка се опитва да ме изплаши, това е всичко. Вероятно човекът е съвсем безобиден.

— Имаш право — замислено промърморва тя. — Обаче се носи слух за криминалното му минало. Може би бяга от закона.

— Според мен е доста невероятно — отбелязвам; вече съм сигурна, че си измисля, за да ме сплаши.

— Да, имаш право — кимва Матилда. — Сигурно са измислици. Питам се само каква е тази история с ножовете.

— Ножове ли?

— Да. Някакъв фермер намерил ножове, скрити в гората. Много странно… После започнаха обирите с взлом…

— Хванаха ли лудия? — Започвам да се изнервям. Май тази история не е измислена.

— Тъкмо това е най-странното. Той изчезна и обирите престанаха.

— Ако е бил онзи човек, вече живее другаде. — Облекчено въздишам.

— Така излиза, обаче напоследък се носи слух, че отново са го видели в гората.

— В гората край Глакън ли? — Сърцето ми се свива — гората се простира зад Роуз Котидж.

— Да. Същият фермер, който намерил ножовете, сега твърди, че преди няколко седмици видял Лудия. Предполага, че през цялото време онзи се е крил в гората. Кой знае какво се случва в дебрите й.

— За какво намекваш? — Побиват ме тръпки. Дори малката проклетница да се опитва да ме сплаши, за едно е права — гората е твърде близо до Роуз Котидж.

— Е, то е ясно: горите са като магнит за разни… психопати. — Матилда натъртва на последната дума.

Психопати? Скрити ножове? Призлява ми — тук е много по-опасно, отколкото в града.

— Обаче ти не се безпокой — добавя тя и гласът й вече не е зловещ. — Знаеш какви са хората — умират да разпространяват глупави истории, без да се запитат дали са верни.

— Всичко наред ли е? — В купето нахлува прохладен вятър, Едуард отваря вратата и сяда зад волана — явно не е чул нито думичка от разговора ни.

— Да, татко. — Матилда се усмихва.

— Добре. Ще си бъдем у дома след около час. Готов съм на убийство, за да получа чаша чай, а вие?

Матилда ме поглежда и повдига вежда, а пък аз потрепервам. Ако ми е казала истината, и друг човек е готов да убива… и жертвата може да съм аз. Затварям очи и се опитвам да забравя казаното от нея. Сигурно иска да ме сплаши, сигурно Лудият от гората не съществува — все пак не живеем в Средновековието, нали? Този човек е само плод на развинтеното въображение на самотна тийнейджърка. Разбира се, намерените ножове не са за пренебрегване. От друга страна, подобни истории се раздухват съвсем неоснователно. Вероятно фермерът е намерил едно ножче и фабриката за слухове е заработила. Глупаво е да се тревожа. Няма за какво.