Ниам Грийн
Правила за идеален живот (8)

Седмо правило: Прямотата винаги е за предпочитане

Събуждам се плувнала в пот и се опитвам да се освободя от завивката, която се е усукала толкова плътно около бедрата ми, че сякаш съм бинтована — сигурно съм се мятала насън като бясна. Знам какво ме събуди. Отново сънувах кошмара, в който падам и не мога да се хвана за нещо, за да избегна ужасната смърт. От известно време ме спохожда често и всеки път ме стряска. Разбира се, знам какво означава, защото като вярна почитателка на „Гугъл“ прегледах тълкуванията, предлагани в мрежата. Кошмарът, при който падам безкрайно, означава, че съм изпуснала контрола върху живота си… което не е изненадващо предвид „щастливите“ събития, случили ми се напоследък. Обикновено и Робърт присъства в съня — стои наблизо, наблюдава ме как падам, по някое време с опечалено изражение ми обръща гръб. Дори подсъзнателно изпитвам вина, задето го напуснах. Ако знаеше за кошмара ми, Тереза щеше да се развихри. Освен към всичко друго е пристрастена и към тълкуването на сънищата — анализира всеки свой сън, който на сутринта не се е заличил от паметта й. Разбира се, понякога малките сини таблетки предизвикват шантави съновидения, но тя тълкува и тях, защото поддържането на контакт с психиката било много важно дори ако се тъпчеш с приспивателни и сънищата ти повече приличат на халюцинации.

Разтърквам с длани страните си, опитвам се да си поема въздух и да си внуша, че съм сънувала кошмар и че всичко е наред. Едва след около минута осъзнавам къде се намирам. Очаквах да зърна сините стени на спалнята си, само че стаята грее в жълто. От друга страна, ако някой не е боядисвал през нощта, докато съм спала като заклана, явно се намирам другаде, а не в градския си апартамент, за който плащам на Дърмот нищожен наем.

И още нещо — чувам странни звуци. Сякаш най-малко сто птици са кацнали на главата ми и пеят с пълно гърло. Още не съм се разсънила напълно и не мога да разбера какво става. Телевизорът ли работи? Или звъни мобилен телефон? Каква е тази врява?

Изведнъж си спомням. Не съм в апартамента, а в Роуз Котидж и наистина чувам чуруликане на птици, а не бръмчене на телевизор или звънене на телефона. Като си знам куция късмет, сигурно се е разчуло, че тук се е заселило префинено градско чедо и проклетите птици от цялата околност са накацали на перваза на прозореца, за да ми лазят по нервите. Врявата е ужасна! Как издържат местните това звуково замърсяване на средата? Чуруликането е по-оглушително от шума на уличното движение, по-неприятно от граченето на клаксоните и воя на сирените. Сигурно ще откача, ако го слушам по цял ден. Обръщам се на другата страна и посягам към ръчния си часовник. Девет без петнайсет. Невероятно! Спала съм непробудно почти дванайсет часа. Да, шофирането до това забутано място ми беше взело силите. Почти нямам спомени какво направих, след като затътрих куфарите в антрето. Чувствам лицето си мръсно, което означава, че не съм махнала грима си — небрежност, за която горчиво съжалявам. Дали пък Клеър не беше права, като твърдеше, че ако не нося грим, няма да губя толкова много време за отстраняването му? Идеята е съблазнителна. Тук никой не ме познава, следователно няма пред кого да се изложа. От друга страна, изпитвам ужас при мисълта, че ще изляза на улицата без обичайните пластове боя, наплескани по лицето ми. Години наред се боря с този проблем, дори в най-налудничавите си мигове планирах да си направя татуировка с мастило за постоянен грим. Единственото, което ме възпира, е страхът ми от игли — не давам никой да ме боде, освен ако не съм напълно упоена.

Ставам и отивам в кухнята да потърся кафе. Свикнала съм сутрин да пия конска доза силно кафе, за да се задействам. Не че днес бързам и не закъснявам за работа, защото си нямам работа. От тази мисъл още повече се вкисвам. Колко пъти се събуждах, копнеейки да имам поне един ден, през който да безделнича? Е, този ден настъпи и се чувствам ужасно. Готова съм на всичко, само и само да съм си у дома, да се приготвям да отида в „Ханли“ и да се занимавам с каталогизиране на имоти. Готова съм цял ден да слушам сексистките брътвежи на Дом, стига да се върна на работа. Няма да се оплача нито веднъж дори ако Махагонката Смайт телефонира милион пъти. Сега тя тормози горкия стар Дърмот, който надали се справя с постоянните й обаждания и с големите й претенции.

Стоя в кухнята и се оглеждам за кафемашина. Дъбовият под, който предизвика възхищението на Клеър, е затоплен от слънцето, надничащо през прозореца. Вярно, че при огледа на къщата оплюх дъсчените подове, но не мога да си кривя душата, че са за предпочитане пред порцелановите плочки в апартамента, които смразяват стъпалата ми. От друга страна обаче, дъските сигурно са като капан за мръсотията.

Преравям шкафовете и след като не намирам кафемашина, включвам електрическия чайник — ще се задоволя и с нескафе. Не ми действа ободряващо като еспресото и май ще се наложи да изпия две чаши. Облягам се на кухненския плот и чакам чайника да заври; ненадейно на вратата се потропва и аз стреснато подскачам. Кой ли може да е? Не очаквам посетители — та нали още не познавам никого тук. Освен… освен ако не е опърничавата Матилда. Може би е измислила реч, с която да ме принуди да се върна в града. Тръгна си вбесена — нищо чудно да се е върнала, за да настоява незабавно да освободя имота й. Като нищо може да го направи, защото е доста нахакана. На вратата отново се почуква, този път още по-настойчиво. Ако наистина е Матилда, ще тропа до безкрай и няма да си отиде. Ненадейно ме обзема гняв. Малката нахалница няма право да ме безпокои, и то в ранни зори. Ей сега ще й свия сармите: това, дето ми издраска с ключ колата, е достатъчно да я обвиня в дребно хулиганство и да се обадя на полицията. Какви ли ще са последствията? Може би пробация или дори полагане на общественополезен труд.

Рязко отварям вратата — ей сега ще й дам да се разбере на малката нахалница, — но вместо нея виждам Едуард и малката Поли, която е с тъмносиня ученическа униформа и пак е намръщена като черен облак. От Матилда няма и следа. Едуард се усмихва:

— Здравейте.

— Ъъъ… здрасти — избърборвам. Чувствам се като в небрано лозе, защото при последната ми среща с този човек буквално оплюх къщата, в която сега живея. Обаче няма да се издам.

— Отбихме се да проверим дали сте се настанили — добавя той. — Надявам се да не ви липсва нещо — заредих килера с всичко от първа необходимост.

Въобразявам ли си, или е поизнервен? Май да. Държи се, сякаш не знае как ще реагирам на внезапната му поява. Все едно се страхува, че ще му откъсна главата. В интерес на истината не бях далеч от подобно деяние, когато се видяхме за последно.

— Благодаря, имам си всичко — промърморвам и дърпам надолу развлечената тениска. Май трябваше да си обуя джинсите, преди да отворя вратата. Спах по тениска, защото снощи бях прекалено уморена, за да си търся пижамата. Осъзнавам, че тениската едва закрива дупето ми. Ама защо да се притеснявам от вида си — вината не е моя, нали? Как да предположа, че хазяинът и невръстната му дъщеричка ще цъфнат в ранни зори?

— Хубаво, радвам се. Ъъъ… извинете за ранното посещение — казва той, сякаш чете мислите ми. — Така и така водя Поли на училище, реших да проверя дали всичко е наред. Май сглупих — трябваше да се досетя, че ще спите до късно след вчерашното пътуване.

— Няма защо да се извинявате. — Усмихвам се пресилено. „Глупаво е да превръщаш в смъртен враг собственика на имота“ — повтарях непрекъснато на клиентите на „Ханли“. Най-добрата тактика е да поддържаш добри отношения, а пък и Едуард изглежда дружелюбен — явно е решил да не обръща внимание на заяжданията ми с него и със скъпоценната му къщичка.

— Какво ти е на лицето? — пита ме Поли. — Много си смешна.

Обръщам се към огледалото до вратата. Тушът за мигли се е размазал около очите ми. Гледката е страховита.

— Гримът ми се е размазал, защото не го свалих снощи — отговарям. Безсмислено е да лъжа малката — умът й сече като бръснач.

Тя кимва и сбърчва чело — очевидно се опитва да си спомни нещо.

— Приличаш на… панда — отсича накрая.

— Поли! — предупреждава я баща й.

— Права е — въздишам. — Бях толкова уморена от шофирането, че заспах, преди да си махна грима. Освен това тази спирала за мигли е от дълготрайните.

— Какво означава това? — любопитства Поли.

— Че гримът издържа през целия ден.

— Искаш да кажеш, че се измива трудно, така ли? — настоява малката.

— Да — признавам.

— Тогава защо я използваш?

— Откровено казано, не знам. — Въпросът й е логичен. Тушът от тази спирала се отстранява много трудно. — Сигурно вярвам на рекламите.

— С това ли си спала? — Тя посочва гърдите ми. С периферното си зрение улавям как Едуард се намръщва. — Нямаш ли си пижама?

— Имам, но още не съм си разопаковала куфарите — обяснявам. Тази малка картечница всяка секунда задава нов въпрос. Не мога да й смогна.

— Любимата ми пижама е с Мечо Пух — заявява. — Мога да ти я дам временно. Матилда казва, че тази пижама е бебешка, обаче тя нищичко не разбира!

— Така ли? — питам и едва се сдържам, защото ме напушва смях. Въпреки прямотата си, Поли е много чаровна.

— Така. Защото е смотана.

— Смотана ли?

— Да. Това ми е любимата дума.

— Сериозно? — питам и си казвам: „Божичко, сега пък разговарям с шестгодишно дете за любимата му дума! Ако веднага не пия кафе, ще откача“.

— Да. Опитвам се да я използвам по десет пъти на ден. Госпожа Райън ни учи да правим така с любимите ни думи.

— Коя е госпожа Райън?

— Учителката на Поли — намесва се Едуард. — Многострадалната й учителка. — Зачервил се е като домат, подозирам, че му се иска да потъне в земята заради бръщолевенията на дъщеря му.

— Какво означава многострадална? — пита Поли.

— Че е принудена да те изтърпява — отговаря й той.

— Задето й казах онова за брадичката й ли?

— Какво си й казала? — Наострям уши, очаквайки да чуя нещо интересно.

— Казах й, че има космата брадичка.

Едуард потреперва, сякаш са го зашлевили.

— Така ли й каза? — Изкисквам се, защото си представям сценката. — Интересно.

— Да! — Малката се изпъчва. — Брадичката й е космата като на овена Били.

— Ще стане още по-интересно. — Едуард забелва очи.

Обръщам се към дъщеричката му:

— Защо? Какво стана после?

— На другия ден госпожата дойде в училището без косми, обаче брадичката й беше червена като домат. И аз й казах, че прилича на трол. Нали се сещаш, онзи, който живее под моста.

Поглеждам Едуард.

— Направила си е коламаска, така ли?

— Доста време мина, докато кожното й възпаление отшумя — промърморва той.

— Вчера й разказах за теб — обявява Поли.

— Така ли? — Господи, какво ли е споделила с брадатата учителка?

— Да! Казах й, че отначало те помислих за смотана, но татко ме помоли да те изтърпя, защото парите ни трябват.

— Поли! — ахва Едуард и смутено се обръща към мен: — Извинете. Изглежда, трябваше да я заведа на училище и на връщане да се отбия…

— Знаеш ли, че ти се виждат гащите? — прекъсва го малката сладурана. — И те са много смотани.

Разбира се, нося най-старите си гащички. Наистина ли се виждат? Не смея да погледна. Едуард пак потреперва. Дали се притеснява от дъщеря си и от безкрайните й въпроси, или е потресен от мизерното ми бельо? Не знам, не съм сигурна.

Поли отново подхваща разпита:

— Винаги ли спиш толкова до късно? — Вече е загряла и няма спиране, докато не измъкне от мен възможно най-подробна информация. Интересно дали и близнаците на Тереза ще станат същите след няколко години. Как ли ще ги обуздава? Още не са проговорили, а вече я побъркват. Не ми се мисли какво ще се случи, когато ще могат да водят разговори. Завива ми се свят, като си го представя.

— Поли! Престани с въпросите! — строго казва Едуард и се обръща към мен: — Извинете.

— Няма за какво. Тя има право — наистина се успах.

Явно ме мислят за непоправима мързелана. Преди да остана без работа по това време вече седях зад бюрото си. Неизвестно защо ми хрумва да излъжа, за да не се изложа пред тях. Да, признах, че снощи не си свалих грима, но не искам да помислят, че се излежавам, докато всички други са се втурнали да спасяват света. Едуард сигурно ме смята за безделница. Почти не продума, докато дъщеря му бърбореше като картечница.

— Ще тръгваме — промърморва. — Поли ме посрами достатъчно, а ни предстои да минем през портала на училището, където ще сме изложени на погледите на другите родители.

Засмивам се — дори аз знам, че училищният портал може да е опасно място.

— Всъщност — изтърсвам — обикновено не спя до късно, а ставам в ранни зори, за да… за да правя гимнастика.

Поредната опашата лъжа. Никога не правя гимнастика. Всъщност се изсулвам от леглото в последния момент. Обаче Едуард няма да разбере, че не си падам по фитнеса. Стига да не види отпуснатите ми бедра, които се опитвам да прикрия със смотаната тениска. Да му се не види, защо не се наметнах с нещо, преди да отворя вратата? Отстъпвам крачка назад, сякаш така ще избегна погледа на Едуард.

— Сериозно? — Той изглежда заинтригуван. — Какви упражнения правите?

— Моля? — По-добре да не бях си отваряла устата! Кой дявол ме накара да излъжа? Не ми се налага да правя добро впечатление на този човек. Не е негова работа дали се излежавам, докато стане време за следобедния чай.

— С какви упражнения поддържате формата си? — повтаря Едуард.

— Ами… сутрин бягам. На големи разстояния. Полезно е за ума. И за тялото, разбира се. Действа… терапевтично. — Леле, че е тъпо! Той няма да се хване; дори малката Поли ме гледа недоверчиво, сякаш знае, че не мога да тичам дори ако трябва да хвана автобус. Всеки, който погледне отблизо задните ми части, ще се увери в това. От друга страна, нали фитнес маниаците твърдят, че бягането е полезно за ума, за тялото и за духа?

— Татко тича всяка сутрин — изчуруликва Поли. — А като се върне, ми прави закуска. Нали, татенце?

— Разбира се. Варени яйца и препечени филийки — любимите ти. — Той приглажда косата й, която е сплъстена отзад — изглежда, майката не е я сресала както трябва.

— А ти обичаш ли яйца? — пита ме Поли.

— Да.

— Как?

— Какво как?

— Как да са приготвени — варени, пържени или бъркани.

— Или наторени — подхвърлям и се засмивам. Виждам обаче физиономията на малката и ми идва да си откъсна езика. Шегата е за възрастни, следователно беше неуместна. — Ммм… предпочитам ги бъркани — промърморвам. Не мога да призная, че не съм близвала такова нещо, откакто в колежа участвах в бой с яйца, а после сума време не можех да измия от косата си полепналите счупени черупки, разбъркани с жълтъци и с белтъци.

Поли сбърчва нос:

— Мразя бърканите яйца. От тях ми прилошава.

— Така ли? Ужас. — Понечвам да вляза обратно в къщата. Глупавият разговор започва да ми писва, освен това умирам за чаша кафе. Само че сега Едуард започва да ме инквизира:

— До колко стигате?

Примигвам и озадачено се взирам в него. За какво говори? Дали пита колко яйца изяждам наведнъж?

— Моля?

— До колко стигате сутрин? — нетърпеливо повтаря той, сякаш съдбата му зависи от моя отговор.

— Какво до колко?

— Колко километра пробягваш! — сопва се Поли. — Толкова ли не разбираш?

Боже мой, сега пък ме питат колко километра пробягвам по време на измислените ми тренировки. Какво да отговоря? Двайсет ли? Май са прекалено много, обаче решавам да се пробвам и отсичам:

— Двайсет.

— Пробягвате по двайсет километра всеки ден? — недоверчиво възкликва Едуард. Дори Поли изглежда изумена, сякаш знае нещо, което не ми е известно. Очевидно съм много далеч от истината, затова бързам да замажа положението:

— Е, не всеки ден. Понякога. Веднъж — два пъти седмично.

— Впечатлен съм! — Той подсвирква. — Сигурно сте в страхотна форма.

Отстъпвам още крачка назад и заставам зад вратата, за да не може Едуард да ме разгледа отблизо, иначе от пръв поглед ще разбере, че не мога да пробягам и петстотин метра, без да се задъхам и да се строполя на земята. Да му се не види, как се вкарах в този капан?

— Всъщност не съм — отговарям с половин уста. — Откровено казано, напоследък поизоставих бягането. — Притварям вратата с надеждата той да схване намека и да си тръгне заедно с устата си дъщеря. Тази комедия продължи твърде дълго.

— Сега ще бягаш заедно с баща ми! — отсича Поли. — Нали, татенце?

— Ъъъ… да, разбира се — неохотно се съгласява Едуард. — Ще ви покажа всички пътеки…

Не! Само това не! Няма да тичам с него, защото само след пет минути ще разбере, че съм го лъгала.

— Ами… още не съм решила… — промърморвам и се питам няма ли да свърши този кошмар.

— Предпочитате да бягате сама. Извинете. — Изражението му се променя, като забелязва колебанието ми.

— Не ме разбрахте — бързам да кажа, защото ми става кофти. Не исках да го обидя, а да се измъкна от неприятното положение.

Поли поглежда ту него, ту мен. Изглежда озадачена и вероятно се пита: „Какво им става на тези двамата? Всички възрастни ли са откачени като тях?“.

— Няма значение. Всичко е наред. — Той хваща дъщеря си за ръката и се обръща, за да тръгне към портичката. — Ще се видим след обяда, за да ви покажа как да се грижите за понитата.

Сепвам се. „Моля? Какви понита?“ — мисля си, после се сещам, че според една точка в договора Клеър ще плаща по-малък наем срещу безвъзмездна работа във фермата. Аз обаче не съм длъжна да изпълня тази клауза. Не обичам животните. Не обичам конете. Точка. За мен те са миризливи, преживящи неудобства. Не ме бива да им разресвам гривите или другото, на което се е съгласила неразумната ми приятелка. Веднъж се опитах да погаля нейното пуделче Чарли и то за малко не ми отхапа пръстите, а после се изходи в най-скъпата й чанта. Не знам дали аз не го предизвиках към това скверно действие. Май здравата го изплаших. Но пък и Чарли не беше нормално куче — прекалено често си гонеше опашката.

— Относно работата… — подхващам.

— В два часа ще ви чакам в конюшнята — провиква се той. Бърза към портичката и дърпа Поли, тя подтичва след него; внезапно го е обзело непреодолимо желание да си тръгне.

— В конюшнята ли? — повтарям.

— Да. Зад голямата къща е. Ще я намерите по миризмата.

Какво искаше да каже? Толкова ли гадно мирише, че вонята да ми е ориентир? Все едно е хумористична версия на рекламния слоган на подправката за сосове „Бисто“. Беше казал, че притежава конна база, но в какво се състои работата? Нямам представа. Късно е обаче да го разпитам, защото той е настанил дъщеря си на задната седалка на раздрънкания си джип и вече седи зад волана. След секунда дава газ и се понася по алеята, Поли ми махва през стъклото.