Ниам Грийн
Правила за идеален живот (18)

Седемнадесето правило: Запази спокойствие и продължи напред

— Много съжалявам, Маги — промърморва Едуард, докато овцата изприпква покрай нас и се изнизва навън; готова съм да се закълна, че се хили злорадо и самодоволно. — Мейбъл е печално известна с този си навик. Веднъж влезе в килера ни и изяде най-хубавата ленена покривка на моята тъща; момичетата умряха от смях, но Джун много се ядоса.

Представям си как „чаровната“ Джун побеснява и какво е причинила на злосторницата. Цяло чудо е, че Мейбъл още е жива, а не е била изпечена и поднесена на масата за тържествения неделен обяд — хора като тъщата на Едуард не вземат заложници.

— Сигурно шумовете, които си чула, са били от храсталаците под прозорците ти, през които се е провирала неканената ти гостенка — добавя Едуард. — А когато си избягала и си оставила вратата отворена, тя се е самопоканила в дома ти. — Той се мъчи да не прихне — очевидно историята му се струва много забавна.

— Ама ти си бил същински Шерлок Холмс! — казвам заядливо; яд ме е, че заради глупавата овца реагирах като кръгла глупачка. Изпитвам облекчение, че не ме преследва психопат, същевременно малко ме е яд, че след шумотевицата, която вдигнах, „нападателят“ се оказа домашно животно. Обзалагам се, че Джун ще остане много доволна от новината и ще разправя наляво и надясно каква тъпачка е наемателката на Роуз Котидж. Лицето ми пламва, като си представя как всички ще се присмиват на гражданката, която е взела за крадец една безобидна овца.

— Мейбъл е нещо като домашен любимец — продължава Едуард. — Децата я „осиновиха“ още когато беше агънце и тя май се смята за човешко същество, затова все гледа да влезе в някоя къща.

— Овцата се мисли за човек ли? — изричам саркастично, но той май не забелязва иронията ми. Или се преструва, че не я забелязва.

— Да. Майка й не я искаше, затова я хранехме с биберон. Тя обожаваше бутилките с топло мляко. Нали разбираш, също като хората.

— Разбирам защо майка й не я е искала — процеждам и печално се оглеждам. Мейбъл е вилняла навсякъде и е изпочупила почти всичко, което й се е изпречило на пътя. Разчистването ще ми отнеме цяла вечност.

— В смисъл? — Едуард повдига вежда.

— Нищо чудно, че майка й не я е искала — на кого е притрябвала такава ненормалница?

— Струва ми се, че преувеличаваш. — Той се усмихва.

— Така ли мислиш? — сопвам се. Да не е сляп? Тъпата овца ми е унищожила хубавото бельо. — Как би описал поведението й?

— Ами… — Едуард отново се усмихва. — Да речем, че е смела.

— Наречи го както искаш! — изсумтявам възмутено. — Ако зависеше от мен, отдавна щеше да е направена на консерви.

— О, не бъди толкова жестока! Няма да го допуснем. Тя е като член на семейството ни. Освен това… харесвам смелите.

Събирам от пода останките от бельото ми и намръщено се взирам в Едуард. Мейбъл си е устроила галавечеря — скъпите артикули са съсипани.

— Можеше да е по-лошо — подхвърля той.

— Нима?

— Мейбъл е направила сума поразии, но все пак ти не си била нападната от Лудия от гората.

Заглеждам се във физиономията му и внезапно ми проблясва.

— Лудият от гората не съществува, нали? — промърморвам.

— Не, доколкото ми е известно.

— Ясно — милата ти дъщеря си го е измислила. Каза ми, че в околността се укрива опасен престъпник, за да ме наплаши.

— Предполагам, искала е да се пошегува.

— Не беше забавно — намръщвам се. — Никак даже. Изкарах си ангелите. Мислех, че ще ме убият.

— Много съжалявам, Маги. — Едуард изведнъж става сериозен. — Матилда е постъпила много лошо. За наказание ще й забраня да излиза от къщи, освен за да ходи на училище.

— Надявам се! — възкликвам, защото вече съм вбесена. — Знаеш ли колко е скъпо луксозното бельо? Даваш ли си сметка какво ми струва вечерята на глупавата овца?

Едуард се сконфузва, обаче аз вече съм яхнала метлата и не ме е грижа. По вина на дъщеря му бельо за няколкостотин евро вече е за боклука.

— Не… Нямам представа… — избърборва той и се изчервява.

— Всеки комплект струва двеста евро! — обявявам. — Вероятно се досещаш, че парите не ги копая. За теб няколко стотачки сигурно не представляват голяма загуба, но за мен са твърде много! — Обзема ме самосъжаление: аз съм безработна и бездомна. Може би никога повече няма да притежавам хубаво бельо. Занапред (може би до края на живота си) ще нося захабени бабешки гащи.

— Искрено съжалявам, Маги. — Едуард навежда глава. — Няма да се повтори.

Изсумтявам презрително. В интерес на истината обаче ми се струва, че е искрен. Не че ще го призная.

— Ще ти помогна да разчистиш. — Той се навежда да вдигне няколко списания от безценната ми колекция, които овцата Мейбъл е съборила на пода, докато се е разполагала в дневната ми. Май трябва да съм благодарна, че не е изяла и тях. — Явно държиш да си в крак с модата — добавя и подрежда на купчинка старите броеве на „Вог“.

— Държах — промърморвам и въздишам. — Когато бях жива. — Струва ми се, че са изминали хилядолетия, откакто съм била модна икона. Сега по цял ден се подвизавам с най-старите си дрехи и с умирисаните маратонки. Стигнах дотам, че накрая се отказах да се гримирам. Безсмислено е да си правя толкова труд, след като мръсотията от селскостопанския двор непрекъснато полепва по мен. Да не говорим, че човек няма къде да се позабавлява… дори вечер.

— Сигурно нашето село ти се вижда много скучно в сравнение с блясъка и разкоша на големия град — казва Едуард, сякаш е прочел мислите ми.

— Позна. — Побутвам масичката, за да я сложа на предишното й място.

— От друга страна, спокойствието се отразява благотворно на изкуството ти.

— Предполагам… — избърборвам. Не ми се говори за измислената ми професия… не и сега.

— Къде са?

— За какво говориш? — Преструвам се на недоразбрала, за да печеля време.

— Твоите картини. Къде са? — Той се оглежда. Разбира се, няма нито една моя „живописна творба“. Божичко, какво да отговоря? Да кажа, че е станало глупаво недоразумение? Не излъгах нарочно, честна дума. Не целях да се представя за художничка, така се стекоха обстоятелствата. От друга страна, моментът не е подходящ за откровения — все пак събудих посред нощ Едуард заради някаква тъпа крадлива овца. Кашата ще стане още по-голяма, ако призная, че през цялото време съм лъгала.

— Държа ги в багажника на колата — отговарям.

— В багажника ли? Сериозно?

— Да — блъфирам. — Щом довърша картина, веднага я изнасям от къщи, за да… за да не секне вдъхновението ми. — Господи, какви глупости дрънкам! Откъде ми хрумнаха?

— Разбирам. — Едуард кима, сякаш изказването ми е напълно логично. — Какъв е следващият ти… сюжет?

— Не знам. Още не ме е посетила музата. — Музата ли? Поредната дивотия!

— Някой път ще ми покажеш ли твоя творба? Ако обещая да държа под ключ Мейбъл.

Забелвам очи и неволно се усмихвам. Положението наистина е забавно, макар че ръцете още ме сърбят да разфасовам Мейбъл.

— А мен ще нарисуваш ли? — пита някой.

Обръщам се кръгом и виждам на вратата шишкото със синия пуловер и с хитрите очички, който се заяждаше с мен по време на събранието. Какво търси тук? И защо държи бележник?

— Джими, защо си дошъл? — пита Едуард и лицето му помръква.

Джими? Дебелакът със синия пуловер е местният „полицай“? Когото никой не смее да безпокои след двайсет и три часа?

— Обадиха ми се, че има спешен случай — отговаря шишкото. Определено не е щастлив, че са нарушили съня му. — Ще благоволите ли да обясните какво става?

Отчаяно поглеждам Едуард. Как да обясним смехотворното положение?

— Виж, Джими… — Едуард се покашля. — Беше недоразумение. На Маги й се сторило, че някой се опитва да влезе през прозореца й.

Дебелакът започва да пише.

— Някой се опитва да влезе през прозореца — повтаря дума по дума. — Продължавай…

— Всъщност не беше точно така — намесвам се и той вдига глава.

— Променяте версията си, така ли? — Присвива очи и ми хвърля недоверчив поглед, сякаш му се струвам много съмнителна.

— Не я променям. Наистина си помислих, че някой се опитва да влезе с взлом.

— Не оттегляте показанията си, така ли да разбирам? — Джими се подготвя да записва в бележника си.

— Не. Така ми се стори отначало.

— Тоест продължавате да се придържате към първоначалната версия. Ако я промените, ще се наложи да започна от начало. — Той нетърпеливо посочва бележника. — Известно ли ви е, че прахосването на времето на служителите на закона се смята за углавно престъпление?

Едуард побързва да се намеси:

— Джими, Маги е мислила, че крадец се опитва да проникне в къщата, но се е излъгала.

Шишкото бавно записва всичко, после отново се обръща към мен:

— Ще обясните ли защо сте решили, че сте жертва на обир? Това е много сериозно обвинение.

Да му се не види, защо ме кара да се чувствам виновна? Та нали аз съм жертвата? Е, щях да съм жертва, ако в къщата беше проникнал човек, но това е друга тема.

— Чух шумолене в шубраците — казвам.

— Шумолене… — Той прилежно си записва, после добавя: — Обаче сега сте сигурни, че не е бил крадец.

— Не — признава Едуард. — Оказа се, че е Мейбъл. Овцата.

— Овцата. — Джими млъква за миг. — Излиза, че сте ме разкарали напразно. Някой ще ми обясни ли защо стърча тук, вместо да съм си в леглото? Всяка сутрин водя кучетата на разходка, а на тях им харесва да ги извеждам точно в шест, не по-късно. Според вас мога ли да стана в шест, след като вече минава три?

— Извинявай — промърморва Едуард и ми намига, докато шишкото пъха бележника в джоба си. — Джун не биваше да ти се обажда. Не съм я молил.

— Джун ли? Не беше тя — процежда Джими и ме стрелва с яден поглед. — Да не й е изпила чавка ума? Джун разбира от кучета. Знае и какъв ми е обичаят.

— Ако не е била тя, кой се е обадил? — питам.

— Не се правете на света вода ненапита, госпожице — озъбва ми се той. — Вие ми телефонирахте. — Заканва ми се с пръст и добавя: — Предупреждавам ви: да не се повтаря!

— Не съм ви се обаждала! — повтарям. — Исках, но Едуард ме спря и каза, че сам ще се справи.

— Вярно е, Джими — не ти е телефонирала — намесва се Едуард. — Бяхме заедно през цялото време.

Усмихвам му се, за да му благодаря — ако не друго, поне ме защитава. Което е много мило. Освен това ми даде канадката си, за да се стопля — също любезен жест. Може пък да не е гадняр. Той също ми се усмихва и внезапно забелязвам как в този момент очите му сякаш танцуват. Ако не бях толкова вбесена на Мейбъл, вероятно щях да си кажа, че е чаровен. Много чаровен… Как така не съм забелязала по-рано?

— Вие какво, лъжец ли ме изкарвате? Някаква жена се представи като вас, госпожице, и ме помоли веднага да дойда тук. Щом не сте били вие, тогава не знам кой ме вдигнал от леглото. Може да е била овцата Мейбъл! — Джими гневно се врътва и си тръгва, мърморейки по адрес на истеричните жени, които губят времето на служителите на закона.

Отново поглеждам Едуард — вече не ми е до палавите му очи, защото изражението му издава, че знае кой е телефонирал на Джими — била е Матилда, сигурна съм. Лъжите й за Лудия от гората не са били невинна шега — малката наистина се е опитвала да ме изплаши. А сега този гаден номер! Вероятно одеве се е събудила, чула е оплакванията ми и се е обадила на Джими, за да налее масло в огъня. Решила е да ме прогони и нещо ми подсказва, че няма да прекрати опитите си да се отърве от мен.