Ниам Грийн
Правила за идеален живот (12)

Единадесето правило: Понякога външността лъже

— Къде гледате!?

Ахвам, защото кутията с мляко, заради която бях подложена на кръстосан разпит, се блъсва във висока женска гръд, стегната в розов кашмирен пуловер, и пада на тротоара.

— Извинете. — Навеждам се да я вдигна. — Не ви видях. — За щастие кутията не се е спукала — нямам никакво желание да се върна в магазина и съпрузите отново да ме подхванат с въпросите си. Изтръпвам само като си го помисля. Кой знае още какви шантави истории ще ми разкажат.

Госпожицата с розовия пуловер приглажда полата си и оправя огърлицата си, която е от истински перли — великолепни са като онези, които веднъж видях на витрината на скъп бижутериен магазин. От пръв поглед заключавам, че е постигнала целта си, ако се е старала да изглежда ненатрапчиво елегантна като в сериала „Луди мъже“, който е хит в момента, но ми се струва невероятно, че жените в село Глакън се носят по последна мода. Може би е крайно време да извадя най-хубавите си дрехи и да не се излагам пред хората с парцаливи и вонящи одежди, изцапани с оборски тор. Ако бях в града, бих предпочела да умра, отколкото някой да ме зърне в такъв вид. Трябваше да взема душ и да се преоблека, преди да отида в селото, но бог знае защо реших, че всичките му жители са мърляви и зле облечени, следователно няма да се набивам на очи. Защо свалих летвата толкова ниско? В интерес на истината обаче не очаквах да видя тук толкова изискана дама. И сега щях да си понеса последствията.

— Е, не се вълнувайте толкова — процежда непознатата. — Не ме пребихте. — Усмихва се кисело и вперва в мен студените си очи. Разбирам обаче, че й е ужасно неприятно и че с удоволствие би ме одрала жива, задето съм се допряла до височайшата й личност. Определено не е кротка и невинна, за каквато иска да мине.

Понечвам да я отмина безмълвно, обаче тя ловко препречва пътя ми.

— Сигурно сте новата наемателка на Роуз Котидж. Маги, нали така?

— Да — промърморвам. Леле, колко бързо се разчуват новините в това задръстено място! Май всички знаят коя съм.

— Така и предполагах. Казвам се Одет Ффренч. С две ф-та. Ветеринарна лекарка съм и работя тук, в Глакън. — Обявява го така, сякаш селската ветеринарка е нещо като кралска особа. Подава ми ръка, аз се здрависвам с нея и потрепервам, защото тя едва не ми счупва пръстите с желязната си хватка. Откъде толкова сила в тази наглед префинена жена? Може би тренира със специален уред, който подсилва мускулите на ръцете. — Е, какви са ви впечатленията от Глакън? — Поглежда първо косата ми, вързана на опашка, после в мърлявите ми одежди. Идва ми да потъна в земята — приличам на бездомница и мириша лошо. Почти съм сигурна, че виждам как тя отвратено сбърчва нос.

— Харесва ми — отговарям лаконично.

— Ами Едуард? Сигурно ви помага да се устроите.

— Да. — „Ако под помощ се разбира склонността му да злослови зад гърба ми“ — добавям на ум.

— Сигурно са ви казали, че с него сме много добри приятели. — Тонът й не е заплашителен, но явно намеква нещо. Само дето не се досещам какво може да е.

— Ами… не. — Не лъжа — не са ми говорили за нея, а пък ако някой е споменал, вероятно съм забравила. Толкова съм уморена от работата в обора, че всичко около мен сякаш е в мъгла. Обръщам глава и виждам, че Пег и Тед надничат през витрината на магазина. Очевидно не искат да пропуснат някоя „новина“.

— Наистина сме приятели. — Одет понижава глас, сякаш се страхува, че може да я подслушват. — В интерес на истината отношенията помежду ни са повече от приятелски.

— В какъв смисъл? — Наблюдавам я как машинално опипва перления си гердан. Започвам да подозирам, че тази жена не е модна икона и че облеклото й плюс аксесоарите не е иронична препратка към петдесетте години на миналия век. Може би вкусът й е такъв, че се облича като осемдесетгодишна бабка.

— Имаме връзка, но се стараем да сме дискретни. Вероятно се досещате за причината — добавя тя.

— Не — отговарям. Тази жена ме кара да се чувствам ужасно неловко — има нещо змийско в погледа й. Не, гледа ме като вълк, сякаш след миг ще ме изяде.

— От уважение към покойната му съпруга, разбира се. Едуард не иска всички в селото… — Тя се оглежда, за да се увери, че сме сами, и забелязва как Тед и Пег бързо се дръпват назад. — Не иска да разберат за нас. Засега. Няма да е… благоприлично.

— Разбирам. — Защо води този разговор? Какво ме засягат отношенията й с Едуард?

— Е, вече знаете — добавя.

— Моля? — Вече съм напълно объркана. Освен това съм потна, уморена и умирам за чаша чай.

— Прецених, че е важно да научите за нас двамата, за да не… изпаднете в неловко положение. — Одет вперва в мен студените си очи.

— Моля? — повтарям. Идея си нямам за какво говори. Какво ме е грижа за интимния живот на Едуард? В интерес на истината обаче съм много изненадана от връзката му с тази жена, която очевидно е проклета злобарка и аз вече я мразя цялата: от елегантната й прическа до шикозните й обувки с много тънки токчета. Не си я представям като любовница на Едуард — прекалено зла е, за да му допадне. От друга страна, макар той да изглежда симпатяга, може също да е злобар. Как иначе да си обясня гадното му изказване по мой адрес? Трябва да имам едно на ум.

Одет се намръщва и отново ме измерва с поглед, сякаш се пита как е възможно да съм толкова задръстена. Внезапно ми проблясва: дава ми да разбера, че Едуард й принадлежи. Сигурно мисли, че проявявам интерес към него!

— Вижте, той е много уязвим, откакто съпругата му почина — продължава тя. — Някои биха се възползвали. — Навежда глава и с дългите си нокти изчегъртва от ръкава си миниатюрно влакънце.

— За какво намеквате? — Гневът ми вече се разпалва: как смее тази фръцла да загатва, че съм мъжеловка и преследвам Едуард?

— Нищо не намеквам — процежда тя и подръпва жилетката си така, че да стига до коланчето на полата й от туид. — Споделям информацията, за да сте наясно — добавя и отново се взира в мен.

Сто на сто я инжектират с ботокс — лицето й е като замръзнало. Направо са я обезобразили, защото умело приложеният ботокс наистина подмладява. Клеър се кълнеше в него, преди да се пристрасти към здравословния живот, но никога не е приличала на тази жена, чието лице е като на пластмасова кукла. Тя обаче редовно посещаваше най-скъпоплатения дерматолог в града, а госпожица Одет вероятно се инжектира с препарат за животни, за да пести пари. Какво ли вижда Едуард в тази жена? Ами дъщерите му? Какво мислят за злата Одет? Вероятно още не им е казал, че се среща с нея — нали тя спомена, че се опитват да запазят в тайна връзката си. Питам се как ще реагира Матилда, когато научи. Надали ще я прегърне сърдечно и ще я приветства с добре дошла. А Поли хубавичко ще я подреди, защото макар да е само на шест, винаги има собствено мнение и го изказва. Толкова се вбесявам, че й заговарям на „ти“:

— Чуй ме добре, Одет! Имам си сериозен приятел, така че не се тревожи. — Изтърсвам лъжата, без да се замисля, но този път не изпитвам никакво чувства за вина.

— Така ли? — Одет засиява.

— Да. — Отново лъжа, обаче тя няма как да научи истината, нали? Внезапно си спомням как Робърт ридаеше, когато го напуснах; надявам се, че вече се чувства по-добре. Много зле понесе раздялата ни, а и на мен ми беше трудно да приведа в сила решението си, като гледах какви сълзи рони. Ако сърцето не ми подсказваше, че постъпвам правилно и че така е по-добре и за двама ни, можеше да се разколебая в последния момент.

— Е, това напълно променя нещата. — Одет отново подръпва жилетката си, после оправя и гердана от перли. — Радвам се, че се изяснихме. Ще те навести ли скоро твоят приятел? — пита, също преминавайки на „ти“.

— Не зная — отговарям с леден тон. — Извинявай, но бързам. — Заобикалям я и си мисля, че ако още дълго се лишавам от живителния чай, гърлото ми съвсем ще пресъхне.

— Разбира се, няма да те задържам. — Одет благосклонно ми се усмихва и си тръгва, а пък аз стискам зъби, за да не изръмжа. Това село е пълно с откачени. Или всички са роднини, или във водата има нещо, което им действа на психиката. Да не забравя да я преваря два пъти, преди да си приготвя чай.

Намръщено наблюдавам как госпожица Одет прекосява шосето, сяда зад волана на червена спортна кола и потегля толкова рязко, че изпод гумите се вдига облак прах. Скъпите спортни автомобили не са типични превозни средства за селските ветеринари. Но пък и Одет не отговаря на представата ми за провинциална ветеринарка. Обзалагам се, че се старае винаги да изглежда много шик — вероятно е елегантна дори когато помага при израждането на теленце. Не мога да си представя, че някога се поти или че допуска някакво си животно да наруши съвършенството на образа, който си е изградила.

С поведението и с думите си одеве ми даде да разбера каква е йерархията в селото и не пропусна да подчертае, че ветеринарната лекарка е виден член на обществото. Подчерта още, че Едуард й принадлежи — беше толкова убедителна, че малко оставаше да извади от чантата си архитектурни планове за преустройство на неговата къща. Очевидно е твърдо решена да стане негова съпруга и господарка на големия дом и нищо няма да я спре. Нито селяните, нито дъщерите на Едуард или неговата тъща. Ще ги схруска на закуска, без да й мигне окото.

Сядам зад волана на моята кола и машинално включвам мигача, въпреки че на улицата няма нито едно превозно средство, с изключение на раздрънкан трактор с липсващо колело. Миг преди да потегля, Пег и Тед изскачат от магазина, втурват се към мен и крещят в един глас:

— Маги! Маги!

Изкушавам се да се престоря, че не съм ги чула, но вече е твърде късно. Запъхтяната Пег наднича през сваленото стъкло и казва:

— Прощавай, че те задържахме.

— Обаче искаме да се извиним — добавя съпругът й.

— Да се извините ли?

— Да — гузно произнася тя. — Одеве не биваше да те вземаме на подбив.

— Не биваше — съгласява се Тед.

— Държахме се много лошо. Да, беше забавно, но не трябваше да се поддаваме на изкушението. Нямаше как да знаеш, че Блеки е котарак — добавя Пег.

— Точно така — приглася й благоверният и се поусмихва, после не издържа и прихва: — Ама беше много смешно!

— Моля те, не ме разсмивай — скастря го тя и се мъчи да остане сериозна. — Смехът ти е заразителен, а започна ли веднъж, спиране няма и Маги ще ни помисли за стари грубияни.

— Права си. — Той престава да се смее. — Молим да ни извиниш, мило момиче.

— Да, извинявай — повтаря Пег, все едно са го репетирали предварително.

— Не се извинявайте, всичко е наред — казвам. Не мога да им се сърдя — като се замисля, наистина беше смешно. — Да го забравим, става ли? — Мисля си, че след като приех извинението им, те ще се успокоят и ще се върнат в магазина, а пък аз най-после ще се прибера и ще пия чай.

— Има още нещо — казва Тед.

— Така ли? — Защо не съм изненадана?

— Да. Хрумна ни гениална идея — обажда се Пег. — За супермаркета.

— За супермаркета ли? — Поглеждам листовката, която тя преди малко ми пъхна в ръката. С големи червени букви е написано: „Спасете село Глакън!“

— „Ксанта“ възнамеряват да построят наблизо супермаркет за евтини стоки — обяснява тя и гласът й потреперва.

— Лошо ли е? — Убедена съм, че магазин от тази верига ще прави голям оборот тук — от началото на рецесията подобни супермаркети никнат като гъби из цялата страна. Вестниците твърдят, че само те имат полза от кризата, защото сега хората гледат да купуват евтини, но сравнително качествени стоки.

— Разбира се, че е лошо. — Пег ме поглежда така, сякаш не тя, ами аз съм лудата. — Не искаме наблизо този ужасен магазин, защото построят ли го, селото завинаги ще се промени.

Мисля си, че промяната може би ще се отрази благотворно на Глакън. Може би появата на супермаркета ще принуди жителите на това задръстено място да напуснат сенчестото минало и да прегърнат настоящето. Само че не го казвам, защото двамата съпрузи изглеждат много притеснени.

— Затова подхванахме кампания — добавя тя.

— За да попречим на супермаркета да унищожи селото — допълва съпругът й. — Ако го построят, селото съвсем ще опустее, защото трафикът, както му викат сега, няма да минава оттук.

— И ако не минават… — Пег се просълзява и млъква.

Тед хваща ръката й и отсича:

— Всичко ще се нареди, момичето ми. Готов съм да легна пред булдозерите, ако така ще попреча да построят това чудо!

— Ама и ти си ми един стар глупчо! — Пег му се усмихва през сълзи и се обръща към мен: — Ще ни помогнеш ли, Маги? Довечера има събрание, на което двете страни ще изложат позициите си. Ще дойдеш ли?

— Двете страни ли?

— Да. Някои хора — няма да им кажа имената — чакат с нетърпение построяването на супермаркета. — Лицето й помръква.

— Говори за онази Одет — пояснява мъжът й.

— Във възторг е от идеята! — с горчивина отбеляза Пег. — Какво й разбира главата?

— Спокойно, не се горещи толкова — промърморва Тед, после ме поглежда: — Ще дойдеш ли, Маги?

— Вижте… съмнявам се, че ще съм ви от полза — измънквам. — Нищо не разбирам от супермаркети… — Освен това не искам да се забърквам в тази история, която не ме засяга.

— Но ти си художничка, човек на изкуството, което е много важно тъкмо сега — прекъсва ме Тед.

— Художниците гледат на света по друг начин — авторитетно отбеляза съпругата му. — Вероятно ще ти хрумнат разумни идеи.

— Освен това ще ни нарисуваш плакати — подхвърля той. — За кампанията де.

— Тед! Колко си ми умен! — засиява Пег. — Гений си, да, гений!

— Ееее, ласкаеш ме — изчервява се той.

— Гений си, но си твърде скромен, нали, Маги? — Поглежда го влюбено и добавя: — Знаеш ли, че с него сме женени от двайсет и две години?

— Не — измънквам. Откъде да знам, да му се не види? Нали току-що се запознах с тях? Тези двамата са напълно смахнати.

— Да. Цели двайсет и две години сме щастливи заедно, а той още ме изненадва всеки ден.

Тед пак хваща ръката й и двамата влюбено се вглеждат един в друг. Не знам какво да кажа. Пък и не се налага, защото влюбените гълъбчета са прекалено заети да си гукат.

— Все пак благодаря за листовката — промърморвам. Надявам се да са толкова погълнати един от друг, че да не забележат как потеглям.

— Чакай! — Пег се откопчва от мъжа си и ме хваща за рамото. — Моля те, ела довечера, Маги, необходима си ни.

— Права е — кима Тед. — Моля те, ела.

— Ще има и торта — добавя жена му, сякаш това е достатъчно да осигури присъствието ми.

— И ще се запознаеш с всички — продължава той. — Гарантирам, че веднага ще те харесат… Впрочем не обръщай внимание на Одет.

Като чува името на ветеринарката, Пег се намръщва. Привежда се към мен и прошепва:

— Не й се връзвай на тази злобарка. Ние, другите, не сме като нея.

— Никак даже! — разпалено кима Тед.

— Няма смисъл да го коментираме сега. — Тя го смушква и добавя: — Маги скоро ще го научи.

— Права си — съгласява се той. — Ще се видим довечера, нали? Събранието е от седем часа в залата на общината. Освен тортата ще има чай и сандвичи, затова не закъснявай.

— Олеле, Тед, хубаво, че стана дума! Забравих да сваря яйца! — Пег се оживява при споменаването на сандвичите.

— Побързай, не се мотай — ще те убият, ако не занесеш от твоите сандвичи с яйца. Плясва я по дупето и тя кокетно се изкисква:

— Ах, ти, палавнико! Все се закачаш! Обаче имаш право, не бива да се мотая. Бети, продавачката в месарницата, само чака да се издъня. От години се опитва да ме надмине с нейните рулца с наденички. Нали, Тед?

— Да, съкровище, но кой ще ти яде такава гадост?

— Те говори така, рулцата й не са толкова лоши — укорява го тя, но си личи, че е зарадвана от коментара му.

— Не са ли? Хората бягат от тях като от чума. А твоите сандвичи, мила, са неустоими. Защото им добавя нещо специално — пояснява, обръщайки се към мен.

— Сериозно? — промърморвам и се питам дали не сънувам — толкова нереално е случващото се.

— О, да. Обаче няма да ти я издам, иначе ще трябва да те убия. Общината е отсреща — ще те чакаме довечера, чу ли?

Обръщам глава към ниската сива сграда, но преди да измисля оправдание да не присъствам на събранието, Пег и Тед се втурват обратно към магазина. След като съм лишена от възможността да излъжа отново, известно време седя неподвижно зад волана, без да забележа, че кутията в ръцете ми все пак е пострадала при сблъсъка с гърдите на Одет и млякото капе на скута ми.