Ниам Грийн
Правила за идеален живот (16)

Петнадесето правило: Търси удоволствие във всичко

— Маги, наистина си художничка, нали? — пита Поли и потърква носа на Сафи.

— Да — отговарям колебливо. Всъщност не я лъжа — не съм професионална художничка, за каквато ме мислят половината хора от селото, но миналата седмица изпълних молбата й да й изрисувам лицето. Толкова са зарадва на звездичките и цветенцата по страните си, че сега ме мисли за втори Ван Гог. За щастие още не е поискала да разгледа картините ми, защото те не съществуват.

— Ще ми даваш ли уроци? Искам да се науча да рисувам хубаво. Мери Девлин казва, че съм пълна скръб в рисуването.

— Сериозно? — питам и ми хрумва, че жаргонът й няма да допадне на Едуард. Обаче не мога да й направя забележка, защото не съм й майка. — Тази Мери Девлин сигурно не е много умна.

— Онзи ден донесе в училище умрял таралеж. Другите от класа казаха, че е суперяко… — намръщено отбелязва малката.

— А според теб не е, така ли?

— Не. — Тя се нацупва. — На кой му харесва да гледа сплескан таралеж в кутия от мюсли?

— Надали ще се хареса на мнозина — кимвам аз. Откакто съм тук, видях на пътя много премазани животинки и още не съм свикнала с гледката, макар че на местните изобщо не им пука. Пег ми довери, че Бети, която държи месарницата, понякога готви задушено от тези невинни жертви, макар да не съм сигурна дали нарочно не очерня конкурентката си. Мъча се да забравя и намека й, че Бети слага от това месо в прочутите си наденички. Миналата седмица ги опитах (тя ме срещна на улицата и буквално ми ги натика в ръката) и ми се сториха доста вкусни. Разбира се, няма да се издам пред Пег, защото с Бет са кръвни врагове и тя се дразни дори ако само разговарям с продавачката.

— Кажи де, ще ме научиш ли?

— Разбира се, Поли. — Усмихвам й се. Толкова е очарователна! — Обзалагам се обаче, че ще се справиш чудесно и без мен.

— Искам да ми помагаш.

— Добре, някой ден… — Завличам голяма бала сено до вратата на конюшнята, после се залавям да помета пода — денят е посветен на голямото почистване. Работата е тежка и неприятна, но вече се справям много по-бързо. Само дето въпреки няколкоседмичните „тренировки“ още се задъхвам.

— Кой ден?

— Моля?

— Кой ден ще ме научиш да рисувам?

— Рано е да се каже — увъртам. — Някой ден.

— О, знам какво означава „някой ден“! — Поли театрално въздъхва и забелва очи, подражавайки на сестра си; сигурно я наблюдава често, защото го прави много „професионално“. Както вече споменах, Матилда е шампионка в тази област.

— Внимавай, Поли — предупреждавам я. — Ако вятърът внезапно промени посоката си, очите ти ще си останат в това положение.

— Бабини деветини! — пренебрежително отсича тя. — И децата знаят, че не е вярно.

— Така ли? — Като малка се страхувах да си въртя очите, да не би да останат забелени, но Поли е по-умна, отколкото бях на нейната възраст.

— Точно така. Освен това знам, че „някой ден“ за големите означава „никога“.

— Не е вярно — отричам. Само че е точно така. Малката е много проницателна и винаги разбира кога лъжа. Тереза е права, може би децата наистина надничат в душите ни. Твърди, че близначетата й имат „трето око“, четат мислите й и дори да са заспали, усещат как тя тайно запалва цигара, а после я гледат обвиняващо. Според нея не е престъпление от време на време да изпуши по една „Марлборо Лайт“ — цяло чудо било, че не се друса с наркотици след всичко, което й било минало през главата. Преди няколко дни сподели по телефона, че една по-разкрепостена майка от групата на мамчетата (жена, която отричала обичая децата да се наказват в ъгъла, което само по себе си било скандално) май смъркала кокаин. Казва, че не се поддава на изкушението само защото не иска да стане зависима от дрогата — знае, че не може да разчита на Малкълм, ако я вкарат в клиника за лечение на наркомани. Той няма представа как да приготвя картофените гофрети така, както ги харесват близначетата… всъщност дори не може да намери уреда за печене.

— Вярно е пък! — Гласът на Поли ме връща към действителността. — Непрекъснато питам татко кога ще ме заведе на езда в гората, а той все повтаря: „Някой ден“. Което означава никога.

— Разбирам… — Не смея да кажа нито дума повече. Гората край Глакън — там е загинала майката на Поли. А според Матилда в гората се укрива опасен психопат. Нищо чудно, че Едуард не иска да заведе там малката си дъщеря.

— Мама рисуваше задно с мен — ни в клин, ни в ръкав изтърсва Поли.

— Така ли? — Не знам как да реагирам. Да кажа ли, че съжалявам, задето е мъртва? Редно ли е да се говори за смърт пред децата?

— Мама умря. — Поли вперва в мен лешниковите си очи. Не изглежда разтревожена, а сякаш констатира някакъв факт.

— Да, казаха ми.

— Падна от коня и после умря.

— Горката — казвам. Водя се по нея, старая се да не бъда прекалено емоционална.

— Да, горката — въздиша тя. — Татко беше тъжен дълго време.

— Вярвам ти.

— Напоследък е малко по-весел. — Поли се усмихва. — Мисля, че ти си причината.

— Аз ли? Откъде ти хрумна?

— Татко те харесва.

— Той не се интересува от мен, а от това как чистя конюшнята.

— Не, не, личи си.

— Какво си личи?

— Че иска да се влюби в теб.

— Глупости! — Досмешава ме. Откъде й е дошло на ума? Едуард ме понася само защото Клеър е наемателка на Роуз Котидж, а пък аз съм евтина работна ръка. При други обстоятелства не би ме издържал дълго, камо ли да се влюби в мен. Освен това вече обича ветеринарката от ада.

— Не са глупости! — настоява малката. — Видях го по телевизията. Мъжът и жената във филма се правеха, че не са влюбени, но беше точно обратното. Само им трябваше малко помощ. И някой да ги отърве от злата вещица.

— Злата вещица ли?

— Да — това е Одет. — Тя се оглежда, сякаш се страхува, че ветеринарката ще изскочи иззад някоя бала със сено. — В края на филма драконът изяде вещицата, обаче аз се чудя как ще се отървем от Одет. Защото съм виждала такова чудовище само на кино, а ти? Виждала ли си истински дракон?

— Не съм. Интересен филм си гледала… как се казва?

Поли сбърчва чело, дълго мисли, после промърморва:

— Забравила съм го. Помня само, че имаше много целуване. Беше гадно. Мразя целувките. А ти?

Как да й отговоря?

— Отдавна не съм се целувала — казвам накрая. Този разговор стигна твърде далеч. Крайно време е да сменя темата.

— Сериозно? — малката се ококорва. — Гаджето не те ли целува? Нали така правят големите?

Гаджето ми? О, да, казах им, че си имам приятел, който е останал в града. Хубаво се подредих.

— Нямаш си, нали? — Тя лукаво се усмихва. — Излъга ме.

— Сложно е, Поли.

— Ааа, това означава, че лъжеш. Покажи си езика.

— Няма.

— Покажи го! Ако на него има черно петно, значи лъжеш!

Мисля си, че ако това е вярно, целият ми език ще е черен — откакто съм тук изрекох толкова много лъжи, че вече им загубих броя.

— Да говорим за нещо друго — предлагам, за да сменя темата — спасителна тактика, която Тереза използва при близначетата. Способна е за по-малко от три минути петнайсет пъти да смени темата — знам го със сигурност, защото тя веднъж засече времето. — Кой ти е любимият цвят? — Любимият цвят е номер едно в списъка на безопасните теми.

— Не знам. — Малката сбърчва чело и за щастие забравя за лъжите ми. — Мама обичаше синьото. На теб харесва ли ти?

— Да. — Хммм, май темата не е толкова безопасна.

— Любимият цвят ли ти е?

Позамислям се. Ако отрека, ще я засегна, но пък тя веднага ще прозре лъжата ми.

— Синият цвят е прекрасен — промърморвам най-накрая, — но, честно казано, аз предпочитам жълтия.

— И аз! — Тя се усмихва. Пролуката между предните й зъби е очарователна.

— Искаш ли да го направим другата седмица? — питам. Малката е толкова мила, нищо няма да ми стане, ако изпълня желанието й.

— Да рисуваме ли? — Поли подскача и започва да ръкопляска. — Да.

— Благодаря, Маги. — Тя се втурва към мен и ме прегръща през кръста. — Благодаря, благодаря, благодаря!

Аз също я прегръщам и внезапно сърцето ми се изпълва с щастие. Не предполагах, че ще я зарадвам с толкова малък жест.

— Какво става тук? Защо сте толкова усмихнати? — Едуард застава на прага и избърсва ръце от гащеризона си.

— Татко! — Поли се стрелва към баща си, подхлъзва се и се спира на милиметри от него.

— Здравей, миличка. — Той я вдига и я притиска до гърдите си.

— Татко, пусни ме! — възкликва Поли. — Вече не съм малка!

— Извинявай. — Едуард я пуска на пода. — Все забравям.

— Постарай се да го запомниш. Вече съм на шест — глупаво е да ме прегръщаш като бебе!

— О, да, вече си тийнейджърка. — Едуард ми намига тайно и аз неволно се усмихвам. Заедно са толкова симпатични!

— Имам важна новина — обявява тя. — Познай каква е.

— Изнасяш се от къщи ли?

— Татко!

— Извинявай. Чакай да си помисля… ммм… имаш ново гадже?

— Стига де! — Поли прави отвратена физиономия.

— Е, изчерпах си предположенията. Предавам се.

— Маги ще ме учи да рисувам! — възкликва малката и аз виждам, че е поруменяла от вълнение.

— Сериозно? Блазе ти.

— Дано не възразяваш — намесвам се. Май трябваше да го попитам, преда да обещая на Поли. Става ми неловко — може би ще му е неприятно, може би не трябваше да си отварям голямата уста.

— Разбира се, че не възразявам. А Поли явно е на седмото небе.

Едуард ми се усмихва; взирам се в топлите му, влажни очи, и внезапно ме обзема странно чувство. Вероятно съм гладна — риенето на оборски тор е тежка и неприятна работа.

— Татко, знаеш ли кой е любимият цвят на Маги?

— Ами… виолетовият?

— Виолетов! Не позна изобщо! Маги обича жълтото. Също като мен!

— Чудесно. — Той широко се усмихва и отново се вглежда в мен.

Защо погледът му ми се струва по-особен? Не мога да си отговоря.

— Мама най харесваше синьото, но Маги казва, че жълтото е по-хубаво и май е така.

— Не съм казала, че жълтият цвят е по-хубав от синия… — подхващам. Само това липсваше — Едуард да си помисли, че злословя по адрес на починалата му съпруга. — Предпочитам жълтия… — Отново млъквам, защото осъзнавам колко нелепи са обясненията ми.

— И аз харесвам жълтото — казва Едуард. — Защото е… весело и свежо.

Ох, камък ми падна от сърцето — не съм го оскърбила.

— Наистина ли, татко? Чу ли, Маги? С татко харесвате един и същ цвят! Също като във филмите! — Намига ми лукаво и аз й правя знак да млъкне. Само това липсваше: да попита баща си дали „си пада“ по мен. И без друго се чувствам ужасно неловко.

— Едуард! — провиква се някаква жена; гласът й е стържещ, неприятен. — А, ето те! — Одет се приближава към нас в цялото си величие и изглежда доста ядосана.

Едуард се обръща да я поздрави, а Поли се начумерва и се тросва, без да си прави труда да прикрие неприязънта си:

— Какво търсиш тук?

Спомням си как сравни ветеринарката със зла вещица и ме напушва смях, но се мъча да го потисна.

— О, Поли, здравей — процежда онази, сякаш момиченцето е муха, попаднала в супата й. — Минавах оттук и реших да се отбия и да се уверя, че раната на Сафи заздравява. — Тя ослепително се усмихва на Едуард.

— Много мило — промърморва той. Изглежда стреснат от внезапната й поява. Нещо повече, май му е неприятно. Хм, много интересно.

— Сафи вече е добре — заявява малката. — Няма нужда от грижите ти.

— Малко повече грижи няма да й навредят — изчуруликва „вещицата“. — Ако обичаш, изведи я от конюшнята, за да я прегледам.

— Не е необходимо, Одет — намесва се Едуард. — Сафи е добре. Възстанови се напълно.

— Все пак държа да я прегледам. Няма да си простя, ако й се случи нещо…

— Какво да й се случи? — стряска се Поли. Знам колко ще тъгува, ако пострада любимото й пони.

— Понякога инфекциите наглед са излекувани, но всъщност…

— Какво? — Поли пребледнява и аз едва се сдържам да не зашлевя „вещицата“, задето нарочно я плаши. Много добре знае, че понито е най-скъпото същество за момиченцето.

— Понякога заразата се разпространява чрез кръвта и стига до сърцето — безмилостно продължава Одет. — Това е фатално.

— Искаш да кажеш, че Сафи може да умре ли? — проплаква малката.

— Няма да се случи, миличка — намесва се Едуард. — Одет, нали не смяташ, че нещо лошо ще се случи на понито? — Очевидно го е яд, задето е насадила тази мисъл в главата на дъщеричката му. Глупачката не знае колко чувствителни са шестгодишните деца.

— Не, разбира се! — Тя бързо дава на заден ход, защото е изплашена от тона на Едуард. — Добре, няма да прегледам Сафи. Исках само да се уверя, че раната е заздравяла. Е, няма да ви досаждам повече, тръгвам си…

— Недей! — изпищява Поли. — Татко, бързо да изведем Сафи! Не искам да умре! — Поли се затичва към конюшнята.

— Добре, добре, само се успокой. — Едуард погледа накриво ветеринарката и тръгва след дъщеря си.

— Привет, Маги. — Одет оставя на земята лекарската си чанта. — Прави ми впечатление, че тук се чувстваш като у дома — удивително е, че свикна толкова бързо.

— Не съм сигурна… — Прокарвам мръсните си длани по панталона на спортния ми екип. Дрехата е напълно съсипана, дори логото на „Джуси Котюр“ вече не се чете. Същото е положението и с джинсите ми — колкото и често да ги пера, пак изглеждат мръсни.

— О, недей да скромничиш. Мисля, че като момиче от града се вписа отлично. Изглежда, че се чувстваш… удобно.

— Не бих казала — промърморвам. Риенето на тор не е нито удобно, нито приятно. Обаче нещо ми подсказва, че Одет намеква за друго. Не ми се разговаря с тази жена, защото ме кара да се чувствам неловко, да не говорим, че както обикновено е като извадена от кутийка, а пък аз съм плувнала в пот и вероятно приличам на плашило.

— Питам се как смогваш, Маги — продължава проклетницата, все едно не е чула възражението ми. — Тук си, за да рисуваш — поне така ми казаха, — а намираш време за толкова други неща. Поведението ти е… похвално.

От тона й разбирам, че й се иска да замени „похвално“ с друга дума.

— За какво говориш, Одет?

— Как за какво? Виждам колко работа имаш в конюшнята…

— Спазвам условията на договора — прекъсвам я. Не бих стъпила тук, въпреки че обикнах понитата. Не подозирах, че и те като хората са с различни характери. Натъжавам се, като си помисля, че след завръщането ми у дома няма да ги виждам всяка сутрин. Градът вече ми се струва като чужда държава. Ненадейно си давам сметка, че много отдавна не съм мислила за предишния си живот.

— Условията на договора ли? — Одет се ококорва. Изглежда, че информацията е новост за нея.

— Точно така. Едуард не ти ли каза? — Колко странно, че не го е споделил с нея — ако имат връзка, би трябвало да обсъдят този въпрос.

— Да, да, каза ми — припряно отговаря тя. — Но не става въпрос само за работата ти в конюшнята. Забелязвам, че активно участваш и в обществения живот.

Въздишам:

— Предполагам, че говориш за супермаркета.

— Точно така. Как намираш време за всичко? Да не си Супермен от женски пол? — Одет прави опит да се засмее кокетно, но от гърлото й се изтръгва звук, напомнящ задавено ридание. Облягам метлата на стената — безсмислено е да се мъча да работя, докато досадницата ми бръмчи в ухото.

— Пег и Тед ме помолиха. Не можех да им откажа.

— Много благородно. Но какво са сторили те за теб? — Тя кисело се усмихва и белите й зъби проблясват.

Обзалагам се, че всички са с коронки — невъзможно е да са толкова съвършени.

— Престани да говориш със загадки! — възкликвам. — Какво искаш да кажеш?

— Забелязвам как се стараеш да им помогнеш, но защо? Ето това ме озадачава.

— Харесвам ги. Попитаха ме за мнението ми.

— Да, звучи логично. — Тя отмята назад лъскавата си коса и машинално пъха един кичур зад невероятно изящното си ухо. Дали си е правила пластична операция за смаляване на ушите? Стори ми се, че забелязах мъничък белег зад едното. — И все пак нещо не се връзва. В крайна сметка те са напълно непознати хора.

— Това не пречи да ги харесвам! — сопвам се.

— Не, разбира се. Само че всичко е някак неправдоподобно. Пристигаш неочаквано, устройваш се за нула време и пламенно се захващаш с общинските дела. Доста е… необичайно, не мислиш ли?

— Намекваш, че нямам право да участвам в живота на местната общност ли? Така ли е?

— Не, разбира се. — Одет отново се усмихва, но изражението й е заплашително. — Просто съм малко объркана. И да не забравяме Едуард.

— Какво за него?

— С Едуард прекарвате твърде много време заедно. Ти дори си го придружила на конните състезания. — Очите й са като свредели.

— Налагаше се да помагам.

— Аха, ясно. Хубаво оправдание си си измислила.

— Наистина помагах! — възкликвам.

— Значи не си го молила да отидеш, така ли?

Чувствам как червенина плъзва по шията ми. Нима Едуард й е казал как съм се напила и съм го молила да ме заведе? Не би го сторил, нали? Освен ако… освен ако не е злословил пред Одет както пред Матилда. Идва ми да потъна в земята: явно му харесва да ми се присмива зад гърба.

— Имам си работа! — отсичам, грабвам метлата и понечвам да се промуша край натрапницата, но тя не помръдва.

— Ще бъдеш ли така любезна да споделиш за какво си говорихте?

— Моля?! — Не вярвам на ушите си.

— Интересувам се за какво си говорихте. Били сте заедно часове наред, докато сте пътували до мястото на състезанието и обратно. Може би ще ми кажеш, а?

Дълбоко в мен припламва искрица. Тази жена стигна твърде далеч. А и съдбата май ми дава възможност да дам урок на Едуард. Ако го скарам със злобната ветеринарка, той ще опере пешкира. Одет не е от кротките и търпеливите; само мога да си представям какво е да имаш връзка с такава жена. А Едуард си е заслужил скандала. Дано му е като обица на ухото, та да престане да злослови зад гърба ми.

— Страхувам се, че е невъзможно, Одет — казвам и многозначително повдигам вежда.

— Какво? — изкрещява тя, после се опитва да се овладее. — Тоест… защо?

— Защото разговорът беше личен. Не мога да ти кажа какво обсъждахме, защото е… поверително.

Нарочно правя театрална пауза, та Одет да схване намека. Резултатът е почти мигновен — тя се вбесява, лицето й става мораво — цвят, който е в контраст със светлосиньото й сако. Мед ми капе на душата.

— Наистина ли отказваш да ми съобщиш за какво си говорихте?

Виждам вената, която пулсира на шията й, и едва се сдържам да не прихна.

— Не отказвам — промърморвам, потискайки желанието да се разсмея. — Но нямам право. Когато някой те помоли да пазиш тайна, не бива да я разгласяваш, нали?

— Тайна ли? Каква тайна?

Така се е ококорила, че има опасност очите й да изпаднат; забелязвам, че се мъчи да си възвърне самообладанието. Чудесно. Лошо му се пише на Едуард, но не ми е жал за него — така му се пада, задето ми се подиграва.

— Нямам право да я издам. — Свеждам поглед. — Ако Едуард иска всички да я научат, ще я сподели.

— Не спадам в графата „всички“! — просъсква тя.

— Разбира се — съгласявам се. — С него сте толкова близки, че много скоро ще ти се довери. Та нали сама каза, че връзката ви е много специална — добавям и мед ми капе на душата, като гледам как Одет се мъчи да се овладее и да не издаде колко е вбесена. — Сетих се! — възкликвам, сякаш мисълта ми е хрумнала току-що. — Защо не го попиташ още сега? Ето го.

Едуард и Поли вървят към нас и водят Сафи. Понито май хич не се радва на срещата с ветеринарката. Мрази да го опипват и да му причиняват болка. Ех, как ми се иска да ритне Одет! Ще е върховно!

— Аз… аз… — запелтечва проклетницата.

— Ще ви оставя да си поговорите насаме — добавям невинно. — И без това бързам да се върна към картините. Поръчките валят и не мога да смогна. — Обръщам се кръгом, за да скрия усмивката си. Постъпих доста гадно с Одет, но не съжалявам. Пада й се, задето е толкова злобна. Освен това от сума време не съм се забавлявала така.