Ниам Грийн
Правила за идеален живот (10)

Девето правило: Помни, че онзи, който предизвиква гнева ти, има власт над теб

— Благодаря, Маги. Всички изглеждат чудесно — казва Едуард. — Справяш се чудесно — струва ми се, че си родена за тази работа. — Затваря вратичката на последното отделение и ми се усмихва, обаче на мен ми се струва, че дори да искам, не бих могла да му отвърна с усмивка.

Изминаха почти две седмици, откакто живея тук, и съм толкова капнала от умора, че ръцете и раменете ми са безчувствени. Подозирам, че е лош признак. Или съм получила микроинфаркт, или заради часовете, прекарани в събиране на оборски тор, съм си увредила нервните окончания. Днес цели три часа сменях слама, напластена и напоена с какви ли не гадости… всъщност не съм сигурна, че са били три часа, защото времето сякаш спря, докато се мъчех да дишам, без да ми се повдигне. Всяка сутрин е така — затаявам дъх, за да не повърна. Никога няма да свикна с вонята, дори да чистя обора милион пъти, което сигурно ще се случи, докато Клеър се върне.

— Сафи изглежда малко по-добре, нали? — Едуард се пресяга през вратичката на отделението и милва кончето по главата. То радостно завира нос в дланта му.

— Така ми се струва. — Облягам се на лопатата, защото ми се струва, че всеки момент ще припадна. Отначало нямах представа, че чистенето на обора не само е свързано с противна миризма, ами е ужасно изтощително. Отвсякъде ми тече пот, сигурно воня. Любимият ми спортен екип е неузнаваем и аз вече не се опитвам да го пазя. Прибрах най-хубавите си „градски“ дрехи и всеки ден сменям най-старите си джинси с долнището на съсипания екип — стилът и модата отдавна отидоха на кино.

— Все пак ще доведа ветеринарят да я прегледа. — Едуард почесва Сафи по ухото. — Другите понита добре ли са днес?

— Да — продумвам със сетни сили. Не предполагах, че ще се случи, но макар работата да е убийствена, през последните дни вече не съм толкова неспокойна. Едуард се оказа прав: номерът е да демонстрираш увереност пред кончетата. Всичко върви като по вода, когато се съсредоточа върху тази мисъл. Във всеки случай още не съм била нито ритната, нито ухапана: ако се преструвам на спокойна, понитата се държат прилично и ми позволяват да завързвам поводите им за стената, без да ме стъпчат с копитата си. За щастие още не ми се е наложило да се занимавам с Драйя; всяка сутрин я чувам да тропа и да пръхти в отделението си и дори тези звуци ме изпълват с ужас.

— Добре. Какво ще правиш до края на деня?

„Ще се просна на леглото и ще умра.“ Думите са на върха на езика ми, но не ги изричам, защото ще изглеждам много жалка.

— Още не съм намислила — отговарям и отмятам косата, паднала върху очите ми. Струва ми се, че мръсотията е проникнала във всяка гънка на тялото ми. И днес къпането е истинско изпитание — досега съм изхабила две опаковки скъп душгел „Джо Малоун“ в напразни опити да отстраня миризмата! Най-после приключвам с банята и се питам какво да правя. Нямам телевизор, нито интернет — все едно съм попаднала в някаква капсула на времето. Обикновено си запълвам времето с преглеждане на броевете на „Вог“, които си донесох от града. Само че заниманието е доста мъчително, и то не защото снимките на модели с облекла и обувки по последната мода ми напомнят колко далеч съм от истинския свят, а понеже ноктите ми са изпочупени, а дланите — напукани и мазолести. Вечер ги мажа с овлажняващ балсам и спя с ръкавици, та течността да попие напълно, обаче нищо не помага. Ръцете ми вече са като на селскостопанска работничка и този факт подсилва депресията ми.

— Светлината днес е вълшебна — промърморва Едуард, загледан в небето.

Вдигам очи: сред облаците пъстреят розови и оранжеви оттенъци. Да, той има право — не бях забелязала колко невероятна е гледката.

Ненадейно си представям как седя пред статива и държа четка за рисуване. Потръпвам от нетърпение при мисълта да пресъздам на платното приказната красота на утринното небе. Откакто Клеър ми напомни колко обичах да рисувам, идеята отново да се захвана с живописта постоянно се върти в главата ми.

— Чувате ли се с Клеър? — пита Едуард. — Как й понася Индия?

Гласът му ме връща на земята… по-точно — на двора пред обора.

— Предполагам, че е добре — отговарям, макар че и аз си задавам същия въпрос. Само да можех да й се обадя: толкова ми е криво и необичайно, че не съм в състояние да разговарям с нея, когато пожелая. Навремето, когато работеше в хедж фонда, тя се фукаше, че е на разположение двайсет и четири часа в денонощието и черният й блекбери сякаш беше залепен за дланта й. Как ли й се отразява отшелническият живот? Сигурно се чувства като човек, отърсващ се от наркотична зависимост, въпреки че преди заминаването си доброволно се отказа от изпращането на есемеси, кафето и цигарите. Навярно е много странно да си толкова далеч от цивилизацията. Всъщност и аз напоследък сякаш живея в паралелно измерение, защото не съм в час със събитията. Откакто заживях на село, нямам представа какво се случва по света.

— Сподели с мен, че след завръщането си възнамерява да отвори кабинет за холистично лечение — добавя Едуард.

— Да, така е. Мислиш ли, че местните хора ще се заинтересуват? — питам, макар да съм сигурна, че селяндурите не вярват в подобни измишльотини, и няма да стъпят в кабинета на приятелката ми. Може би е редно да я предупредя. Да й намекна, че великият й план вероятно ще е загуба на време и че ще се провали с гръм и трясък. Може пък тогава да се върне в града и да станем като тандема от „Работещо момиче“. Всъщност идеята все повече ми допада.

— Според мен ще проявят интерес — отговаря Едуард и думите му ме изненадват. — В съседното село живее човек, който практикува рейки терапия, и хората чакат по три седмици, за да ги приеме.

— Сериозно ли говориш? Рейки терапия тук?

— Да. — Той се засмива. — Изненадана ли си, Маги?

— Да, малко — признавам.

— Защо? Смяташ ни за задръстени невежи ли? — Казва го уж на шега, обаче явно е прочел мислите ми.

— Не, разбира се. — Навеждам глава, за да скрия гузното си изражение.

— А твоята професия каква е? Клеър ми разказа най-подробно за плановете си, но така и не спомена защо си тук.

Да му се не види, сега пък проявява любопитство! Всъщност очаквах този въпрос и на мястото на Едуард отдавна щях да съм го задала. Човекът е в неведение относно скромната ми персона — като нищо може да търгувам с дрога и да превърна Роуз Котидж в приют за наркомани. Така и не ми поиска препоръчителни писма, прие ме безусловно. Подобна доверчивост е трогателна, макар и доста наивна.

— Ами… — измънквам, докато се чудя как да отговоря. Няма да призная, че съм безработна брокерка, защото не е престижно. Не държа да направя добро впечатление на хазяина, но все пак…

— Татко! — извиква писклив глас и Едуард се обръща. Облекчено въздъхвам — като по чудо съм избавена от необходимостта да отговоря.

На двора цъфва опърничавата Матилда, след нея пристъпва по-малко момиче с доста невзрачна физиономия. Виждам я за пръв път след любезната ни размяна на реплики.

— Матилда, ела да те запозная с Маги — провиква се Едуард. — Нае Роуз Котидж и ми помага с понитата — казах ти за нея, нали?

Изненадана съм от спокойния му тон. Убедена съм, че са се скарали заради мен. При предишната ни среща госпожицата беше толкова вбесена, че си представих как веднага ще поиска обяснение от баща си. Аз не повдигнах въпроса, защото прецених, че не бива да се намесвам в семейните им дела, но сега започвам да подозирам, че Матилда не се е оплакала.

Тя се взира в мен, очите й са като свредели. Изведнъж „вдявам“: не е казала на баща си за скандала помежду ни, защото това би означавало да признае, че е била в къщичката с гаджето си. По изражението й разбирам, че отново преценява възможностите. Да признае ли, че вече сме се запознали? Или да се престори, че ме вижда за пръв път? Погледът й ми изпраща следното послание: „Издай на баща ми, че си ме хванала с момче — да видим какво ще каже“.

Предизвиква ме, сигурна съм. Мога да съобщя на Едуард, че познавам очарователната му дъщеря, защото съм я заварила да се натиска с гаджето си в къщата, наета от Клеър, или да се престоря, че я виждам за пръв път. Набързо вземам решение и то е да не си пъхам носа в чужди дела. Матилда не е моя дъщеря и поведението й не ме засяга.

— Здравей, Матилда. — Усмихвам се мило. — Приятно ми е да се запознаем.

Тя стисва устни и не продумва. Защо ли ми се струва, че е разочарована? Сякаш очакваше да я наклепам пред баща й.

— Матилда! — повтаря Едуард, но в тона му вече се долавя раздразнение. — Кажи добър ден, ако обичаш.

— Добър ден — избърборва тя и ми обръща гръб. Посланието е съвсем ясно: въпреки че не я издадох, не възнамерява да любезничи с мен.

— Татко, с Клоуи искаме да пояздим. Ще взема Драйя.

— Виж какво — подхваща той още по-строго, — сто пъти съм ти казвал, че никой не бива да я язди.

— Защо си такъв, бе? Не можеш непрекъснато да я държиш заключена, не е честно! — Матилда се нацупва и внезапно се превръща в копие на по-малката си сестра. — Не съм дете, та да ми забраняваш!

— Опасно е да я яздиш, колко пъти да ти повтарям?

— Ще се справя.

— Не, няма!

— Така си мислиш. Само защото…

— Матилда! — Едуард е толкова разгневен, че гласът му трепери. — Забранявам ти! Точка по въпроса!

Става ми неловко, идва ми да потъна в земята; за разлика от мен невзрачната Клоуи се забавлява безкрайно и гледа да не пропусне нито една подробност. Напрежението между Едуард и дъщеря му вече е осезаемо; след няколко секунди, които ми се струват безкрайни, Матилда се обръща и процежда:

— Виж ти! Не разрешаваш на собствената си дъщеря да язди любимото си пони, а допускаш напълно непозната жена да работи в конюшнята. И то жена, която нищичко не разбира от коне! — Тя ми хвърля поредния свиреп поглед.

— Прекали, Матилда! — Едуард е вбесен. — Защо се държиш така?

Навеждам глава. Госпожицата смята, че не съм достатъчно подготвена дори да рия тор. Може би има право. Какво разбирам от понита? Абсолютно нищо!

— Оседлайте Педлар и Ромео и гледайте после хубаво да ги разтриете, че да не настинат.

— Все ми е тая — промърморва Матилда. На влизане в помещението с такъмите приятелката й Клоуи се изкисква и прошепва достатъчно силно, че да я чуя:

— Беше върховно! Вашите са толкова интересни! По-забавно е, отколкото да гледаш сериал по телевизията!

— Извинявай. — Едуард избърсва челото си с опакото на дланта си. — Драйя беше конят на майка й. Матилда беше… Няма да те обременявам с историята на нашето семейство. — Той кисело се усмихва. — Тръгвай вече. Приятен следобед.

Убедена съм, че щеше да ми разкаже за загиналата си жена. Да призная ли, че знам цялата история? Че вече съм се запознала с неговата тъща и че смъртно съм я обидила? Май не бива. Моментът не е подходящ — не ми се иска денят ми наистина да се превърне в епизод от телевизионна сапунка — и без това драматичните събития са прекалено много.

— Добре — кимам. — Поуморена съм.

— Да, работата не е лека. За щастие ти си в отлична форма и нищо не може да ти се опъне.

— Аз ли съм в отлична форма? — засмивам се иронично. — Как не! Откъде ти хрумна?

Той озадачено ме поглежда:

— Ами… нали всяка сутрин тичаш?

Да му се не види! Разбира се — нали го излъгах най-глупашки, че всеки ден пробягвам по двайсет километра, което е пълно безумие.

— А, да — измънквам, докато се опитвам да измисля някаква правдоподобна теория. — Само че при чистенето се използва друга група мускули. Необходимо е време, за да свикнеш.

— Аха. — Едуард май не ми вярва. Нали и той бяга за здраве — сигурно знае, че го баламосвам.

— Обаче имам тренинг от аеробиката — блъфирам — и това ми помага. — Надявам се да не види потта по врата ми и да разбере колко съм уморена.

Телефонът му иззвънява, той ме моли да го извиня и се отдръпва, като пояснява:

— Ветеринарната лекарка се обажда — искам да я разпитам за Сафи.

Изчаквам го да се отдалечи и се тръсвам на каменните стъпала, защото едва стоя на краката си. Чувствам се като пребита, но изпитвам и задоволство, че всички кончета са чисти. Странно какво удовлетворение носи физическият труд.

— Уморена си, а? — Матилда минава край мен, яхнала жълтеникавото пони Педлар, приятелката й я следва на гърба на Ромео.

— Май да. — Примижавам срещу нея. Слънцето се е изкачило високо в небето и ме заслепява.

— Така ти се пада! — присмехулно изрича тя и нагласява жокейската каска. — Няма работа тук! И най-загубеният ще види, че нямаш представа какво правиш.

— Баща ти е на друго мнение — отговарям. Тази Матилда е ужасно проклета и заядлива.

— Излъгал те е! — процежда. — И той мисли, че си безнадежден случай.

— Всъщност преди малко той ме похвали. — Поглеждам я право в очите. Няма да й позволя да се държи така с мен.

— Ама ти наистина ли… — Нахалницата отмята глава и прихва. — Нали не му повярва? Клоуи, чуй тази смешка. Госпожа Маги си въобразява, че много я бива в работата! Не е ли най-забавният виц?

Клоуи се изкисква и закрива лицето си с луничавите си длани.

— Ако искаш да знаеш — добавя Матилда, — баща ми изобщо не мисли така. Каза ми, че си безнадеждна, но те търпи, защото няма избор. Трябва му евтина работна ръка и ти си единствената му възможност. Каза още, че и маймуна ще се справи, стига да я обучат.

Чувствам, че лицето ми пламва. Едуард ме похвали одеве. Каза, че ми идва отръки.

— Лъжеш! — сопвам се.

— Така ли мислиш? — ухилва се Матилда. — Въобразяваш си, че щеше да те държи тук, ако не плащаше наем и не работеше за без пари ли? Дий, Педлар! — Тя смушква коня и се отдалечава тъкмо когато баща й се появява.

— По-късно ще отида до селото — казва и затваря капачето на телефона си. — Трябват ли ти някакви провизии?

— Не, благодаря — отсичам с леден тон. Щом е злословил по мой адрес зад гърба ми, няма да се правя на любезна. Ще си върша работата в обора, та Клеър да не загуби къщичката, но нищо повече. Никакви приятелски разговори.

— Сигурна ли си? — Той ми се усмихва, обаче изглежда озадачен. Не може да си обясни внезапното ми враждебно поведение, а пък аз нямам никакво намерение да го осведомя. Не заслужава да бъда откровена, щом е толкова двуличен! Нека си поблъска главата, за да разбере причината. Или пък драгоценната му дъщеря да го осветли по въпроса.

— Да, трябват ми някои неща — отговарям надменно, — обаче сама ще си ги купя от селото. — Ставам и си тръгвам, като се мъча да вървя наперено. Трудно ми е, защото всяко мускулче ме боли, но някак си успявам. Ще му дам да се разбере — от днес нататък отношенията ни ще са само служебни. Никакви приятелски разговори! Нито думичка!