Ниам Грийн
Правила за идеален живот (13)

Дванадесето правило: Не действай прибързано

— Тишина! — извиква Пег; забелязвам, че лицето й е пламнало от вълнение. Поразена съм от силата на гласа й, който ехти в препълнената зала — да се чудиш откъде такова гласище в толкова крехка женица. — Тишина! — провиква се отново и всички млъкват. — Седнете, ако обичате — добавя строго. — Да не плашим новодошлата!

Въртя се на стола, толкова ми е неловко. Още щом влязох в залата, самият Тед ме настани на първия ред и ми връчи чаша чай плюс един от прочутите сандвичи на жена му. Не мога да си кривя душата — толкова са вкусни, че ми идва да я помоля да ми даде тайната рецепта. Досега се опитвах да не се набивам на очи, но след думите на Пег хората ме зяпат и ми идва да потъна в земята.

Тя безмилостно продължава:

— Както вече казах, това е Маги. Тя е световноизвестна художничка, имаме късмет, че сега е сред нас. А най-хубавото е, че се съгласи да сподели своето мнение относно построяването на супермаркет край Глакън. Не е ли чудесно?

Световноизвестна художничка ли? Господи, никога не съм го твърдяла, дори не съм го намекнала! Казах само, че съм художничка. Откъде й скимна да ме величае така? Гледам колко е щастлива и разбирам, че цели да впечатли присъстващите, повечето от които се надигат от местата си, за да ме видят.

— Маги, ако обичаш, направи кратко обръщение.

Кратко обръщение ли? Озъртам се, търсейки помощта на Тед, но той широко се усмихва и с жестове ме подканва да стана и да кажа нещо. Хората наоколо учтиво ми ръкопляскат. За бога, какво очакват да чуят? Защо се забърках в тази история? Нямаше да съм тук, ако Тед и Пег не бяха довтасали в седем без петнайсет: обявиха, че ще ме закарат до общината и ме натовариха на малкия си бял ван. Изведнъж ми се приисква да съм в предишния си апартамент и да лежа на канапето пред големия телевизор — накратко, да съм в града, където се чувствам в безопасност и да не ме водят насила на разни събрания.

— Здравейте — казвам и се озъртам. В мен са вперени погледи, които в никакъв случай не са приятелски. Някои дори са враждебни. — Ъъъ… казвам се Маги и с удоволствие ще помогна с каквото мога. — Виждам как някакъв шишко със син пуловер скръства ръце на гърдите си и забелва очи, сякаш не вярва на нито една моя дума. Има основание, разбира се — нямам желание нито да им помогна, нито пък ще остана в селото толкова дълго, че да ме е грижа дали ще има, или няма да има супермаркет. Докато се наканят да го построят, аз ще бъда далеч, далеч оттук.

— Маги обеща да ни нарисува плакати. — Тед гордо се усмихва. — Чудесна идея, нали?

Присъстващите явно не споделят ентусиазма му. Чувам как някой промърморва: „Голямо чудо!“ Не съм сигурна, но май беше дебелакът със синия пуловер. Понечвам да седна отново, защото всички мускулчета ме болят от работата в обора, но Пег пита:

— Според теб какъв подход ще е най-уместен, Маги?

— Подход ли?

— Ами да. Как да подходим в протеста си срещу супермаркета? Чрез мирни протести или да бъдем по-активни, ако се сещаш за какво намеквам.

Чуват се одобрителни възгласи — явно мнозина са за някаква форма на гражданско неподчинение, за да прогонят скуката.

— Да образуваме човешка верига около терена! — провиква се жена на средна възраст, издокарана с пъстра рокля.

— Глупости! — изпръхтява шишкото със синия пуловер. — Освен това е и незаконно! — добавя авторитетно.

— Не са глупости! — възразява друга жена с черно сако.

— Напротив! Пък и дори да е законно, нямаме достатъчно хора, за да обкръжим строителната площадка! — отсича онзи със синия пуловер.

— Да направим календар с голи модели, за да събудим гражданската съвест! — провиква се някой в дъното на залата.

— Аз ще позирам гол с вилата, става ли? — обажда се друг и присъстващите се засмиват.

— Тишина! — крясва Пег. — Момчета, не губете ценното ни време!

Човек с шапка от туид става и заявява:

— Супермаркетът ще е голяма придобивка. Редно е да прегърнем идеята, а не да й се противим.

— Правилно! — извиква някой. — Искаме работни места, а не до края на живота си да се бъхтим във фермите.

Настъпва хаос. Изглежда, хората са разделени на два лагера — едните яростно се противопоставят на построяването на супермаркета, другите са поддръжници на проекта. Не виждам как ще излязат с единно решение.

— Добър вечер на всички. — Женски глас като с нож разсича шумотевицата и всички притихват.

Обръщам се и виждам как Одет Ффренч (с две Ф) наперено върви по пътеката.

— Защо е дошла? — прошепва Тед на жена си. — Мислех, че няма да присъства тази вечер.

— И аз така мислех. — Пег също шепне. — Подла гадина! Навсякъде си пъха гагата!

— Извинете ме за закъснението — невъзмутимо продължава Одет. — Имах важна среща. Изчакайте само за момент да вляза в час и ще продължим. — Не казва къде е била, сякаш иска хората да се чудят каква е била важната среща.

Става ми неловко, питам се как да постъпя. Дали да си седна? Откакто Одет се появи, в залата настъпи тишина — очевидно тя е организаторката на събранието, защото всички сякаш очакват указания от нея. Всички, освен моите приятели от магазина, които я наблюдават с открита неприязън.

— Маги се канеше да даде няколко предложения — подхвърля Тед. — Мисля, че е редно да продължи.

— Точно така! — бърза да го подкрепи Пег.

— Маги, колко се радвам, че отново се срещаме! — Одет се усмихва кръвожадно. — Каква изненада!

Не само че й е неприятно, ами е бясна от присъствието ми.

— Ние я поканихме — невъзмутимо заявява Пег.

— Не се учудвам. Нямам нищо против, въпреки че тя е… външно лице. — Нарочно прави пауза преди „външно лице“, за да подчертае, че външните хора са неблагонадеждни и не бива да им се вярва.

— Защо не продължиш, Маги? — подхвърля Пег. — Прекъснаха те, дано си си запомнила мисълта.

Позата ми е идиотска: приклекнала съм над стола. Питам се дали да кажа още нещо, или да си седна. Погледът на Одет ме смразява.

— Включена ли е в списъка на желаещите да се изкажат? — пита проклетницата, преди да продумам.

Тед и Пег се споглеждат, после тя смутено казва:

— Не знаехме, че трябва.

— Тоест че може да изнесе импровизирана реч. — Одет свива устни. — Би било чудесно, но както ви е известно, ако не спазваме дневния ред, нещата ще излязат от контрол. Щом Маги не е включена в списъка, ще говори накрая, след като обсъдим важните въпроси.

— Бихме могли да направим изключение — намръщва се Тед.

— Разбира се — съгласява се тя. — И ще го направим, щом държиш. Само че ще създадем опасен прецедент. Искаш ли това да се случи? Искаш ли при всяко следващо събрание да правим изключения?

Гласът й е сладък като мед, но на всички е ясно накъде бие. Облива ме пот. Дали не съм станала пионка в тази игра на котка и мишка? Май да.

— Не… — примирено изрича Тед, признавайки поражението си, и сяда.

— Чудесно! — Одет победоносно се усмихва. — Предлагам да започнем с първа точка от дневния ред. Позволих си да го разпечатам и всеки от вас ще получи копие.

Седя в селската кръчма между Пег и Тед и се питам как се напъхах между шамарите. Вече съм наясно, че Одет предвожда симпатизантите на построяването на супермаркета, Тед и Пег са лидери на несъгласните, а хората без мнение се чудят към кой лагер да се присъединят. Така или иначе събранието не излезе с решение по въпроса, въпреки усилията на Одет да убеди всички, че супермаркетът ще от голяма полза за селото, и опитите на Пег и Тед да обяснят как по този начин ще се подпише смъртната присъда на спокойния идиличен живот.

— Мисля да си тръгвам — промърморвам. Иска ми се да се махна, преди някой да ми поднесе напитка и да попречи на бягството ми. — Капнала съм от умора, добре ще е да се наспя. — Този път не лъжа — денят ми се стори безкраен, иска ми се час по-скоро да се озова в леглото.

— Да се наспиш ли? — изкисква се Тед. — Ще спиш, когато си мъртва. Няма да си лягаш с кокошките, я!

— Защо да стоиш сам-самичка? — Пег ме хваща под ръка и след като съпругът й предлага да пийна нещо, тя предлага: — Препоръчвам ти коктейл „Космополитън“. Нашият Мати е цар на коктейлите, нали, Тед? Не са горчиви като в други заведения.

— Кой е Мати? — питам, защото съвсем се шашвам. Коктейли „Космополитън“ в глухата провинция? Друг път! Убедена съм, че селяците се наливат само с тъмно пиво, а когато решат да купонясват, след бирата пият уиски.

— Мати е кръчмарят, разбира се — отговаря Тед. — Неговите „Космо“ са прочути по нашите места, но аз предпочитам „Белогвардеец“, защото е с повече алкохол.

— Харесвам всякакви коктейли. — Пег премлясва.

— Вижте… страхувам се, че ще ми се замае главата — промърморвам. — Може би чаша бяло вино… — Безсмислено е да упорствам. Ако приема едно питие, ще мога да си тръгна веднага, без да обидя никого.

— Тук се предлагат много видове вина! — възкликва Пег. — И то първокласни.

— Така е. — Съпругът й се усмихва. — „Шато дьо ла Гюш“ е превъзходно.

— О, да! Трябва да изпиеш чаша от това вино, Маги.

— Добре — съгласявам се. Вече съвсем се обърках. „Шато дьо ла Гюш“? Не е ли онова червено вино, за което в „Айриш Таймс“ писаха, че е спечелило куп награди? Как е възможно да се предлага в някаква селска кръчма? След секунди отпивам от най-хубавото вино, което съм опитвала. Признавам, че съм безкрайно изненадана. Никога не бих предположила, че тук има подобно заведение. Да, кръчмата е старомодна, но не натруфена и всичко тук излъчва някакъв уют. Да не говорим, че от години не съм виждала толкова богат винен лист. Възможно ли е да съм подценила заведението и собственика?

— Е, Маги, какво те подтикна да заживееш на село? — Усмихната жена се привежда над масата, която вече е отрупана с празни чаши. Тези хора явно не си поплюват, когато пият!

— Ами… просто исках да се махна от града — промърморвам. Нямам намерение да съм откровена — истината е прекалено сложна.

— Разбирам. Значи няма друга причина, така ли? — упорства тя.

Пег я поглежда така, сякаш й идва да я зашлеви. Защо е толкова вбесена?

— Тя работи по специална поръчка, Бети — изтърсва изведнъж, сякаш не може да се сдържи.

Бети ли? Бети, продавачката в месарницата? Нищо чудно, че Пег е вбесена: та нали тази жена с глупавите рулца с наденички е най-опасната й конкурентка в областта на кулинарното изкуство! Очевидно съперничеството помежду им е непримиримо — по-рано тази вечер ги видях как обикалят около бюфета и дебнат какво предпочитат присъстващите в залата: рулца или сандвичи. Почти съм сигурна, че Пег си записва на опакото на дланта си. Лицето й е пламнало. Пред нея стоят две празни чаши от коктейли „Космо“ и по всичко личи, че алкохолът я е ударил в главата.

— Така ли? — ококорва се Бети. — Колко вълнуващо!

— Да. — Пег злорадо се усмихва, все едно е безкрайно доволна, задето се е сприятелила с мен преди съперницата си.

— За кого е тази поръчка? — намесва се Одет, тръсва глава, при което съвършената й коса се полюшва, и ме поглежда в очите. Досега мълчеше, но изражението й подсказваше, че не вярва на нито една моя дума.

Отпивам от виното и се мъча да измисля правдоподобен отговор. Наясно съм, че проклетницата ме е взела на мерник. За щастие Пег ми се притичва на помощ.

— Маги няма право да говори. Поръчката е строго секретна. Нали, Маги?

— Не знаех, че художниците имат секретни мисии. — Одет разбърква със сламката нейния джин с тоник и любезно се усмихва.

— Клиентът ми предпочита да остане анонимен — заявявам, защото се вбесявам от ехидната й физиономия. — Длъжна съм да се съобразя с желанието му. — Нямам угризения заради тази лъжа — струва ми се, че никога не съм мразила някого толкова силно.

— Разбирам — мърмори Одет, въпреки че изражението й говори за обратното. — Къде каза, че си излагала творбите си?

— На много места — отговарям безгрижно и за кураж отпивам още веднъж от чашата. — Всъщност само в чужбина. — Лесно е да се лъже. И става все по-лесно с всяка следваща глътка от превъзходното вино.

— Тя е високо ценена — високомерно обяснява Пег, обръщайки се към Бети от месарницата. — Имаме късмет, че е сред нас. Провървя ни.

— Ясно. — Одет изпитателно се взира в мен. — Всъщност защо ли те разпитвам? От Гугъл ще науча подробности за теб и за картините ти.

Втасахме я! Ако се разрови в мрежата, ще разбере, че всичко е лъжа. Затова бързам да кажа:

— Разбира се, използвам псевдоним.

— Така ли? — Тя повдига вежда. — И защо?

Струва ми се, че всички около масата се обръщат към мен, за да чуят отговора ми. Покашлям се и се мъча да измисля правдоподобно обяснение.

— Едуард! — Одет поглежда към входната врата и засиява. — Ела при нас!

Въздъхвам с облекчение и установявам, че допреди миг съм била напрегната като струна. Дано Одет престане да ме разпитва и насочи вниманието си към любимия си.

— Привет, приятели! — казва той в отговор на хоровото „Здравей“. Очевидно всички се радват, че го виждат. — Съжалявам, че не можах да присъствам на събранието.

За секунда лицето на Одет помръква — вероятно е разочарована, че не е станал свидетел на малката й победа. Няма съмнение, че полага усилия да му направи добро впечатление.

Чувствам, че той застава зад мен, но не се обръщам да го поздравя. Още съм му ядосана, задето е казал зад гърба ми, че съм безполезна, и то докато се претрепвах от работа в обора.

— Едуард, седни до мен. — Одет посочва пейката. — Има достатъчно място.

Да, наистина има, защото никой не пожела да седне до нея, дори привържениците на построяването на супермаркета.

Той й благодари и добавя:

— Първо обаче ще взема питиета за всички. — Навежда се и ми прошепва: — Какво да ти поръчам, Маги?

— Нищо, благодаря. — Старая се да гледам право пред себе си. — Още не съм изпила виното. — Посочвам чашата си, на дъното на която има още глътка рубиненочервена течност. Виното е божествено и с удоволствие бих изпила още една чаша, но няма да позволя на Едуард да ме почерпи. За нищо на света! Не и след като е злословил за мен пред Матилда.

— Доколкото виждам, след минута чашата ти ще е празна. — По гласа на Едуард познавам, че се усмихва. — Ще ми кажеш ли какво пиеш?

— „Шато дьо ла Гюш“ — любезно го осведомява Пег. — На всяка цена й поръчай още едно питие, за да ознаменуваме случая — тя е нашата нова пълномощничка по въпросите, свързани с изкуството.

— Сериозно? — Едуард подсвирква. — Чудесна новина! Да, Маги, чух, че си прочута художничка.

— Така ли? — Обръщам се да го погледна. Кой ли го е информирал? Вероятно Пег.

— Да, едно пиленце ми каза. — Той отново се усмихва. — Пълна си с изненади, Маги. С удоволствие ще разгледам картините ти.

— Може би… ще видим — избърборвам в чашата си. Идва ми да се гръмна — напълно се оплетох в лъжи. Сега всички ме мислят за нещо, което не съм. Ами ако научат истината? Ще потъна в земята от срам.

— Какво е мнението ти за супермаркета? Любопитно ми е да го чуя. — Едуард се взира в мен и ми става още по-неловко. Матилда ми каза, че баща й ме мисли за глупачка, и аз й вярвам. Защото когато разговаря с мен, той винаги се подсмихва, сякаш ми се подиграва.

— Предпочитам да не коментирам — отговарям и добавям на ум: „Остави ме на мира! Прави си майтап с оная пуританка, дето ти е гадже“.

— Настоявам — упорства той. — Като модерна млада жена от голям град вероятно имаш интересна гледна точка.

Пак ме взема на подбив!

— Сложно е. — Спомням си как се зарекох заради Клеър да поддържам добри отношения с него. — Струва ми се, че отговорът не може да е еднозначен.

— Имаш право. — Едуард отново се усмихва. — И аз съм на същото мнение. Отивам за напитките. — И се отдалечава, преди да повторя, че не искам повече вино.

След малко се връща и докато подава чашите, Пег се провиква:

— Да вдигнем наздравица!

Въобразявам ли си, или тя леко заваля думите?

— Тишина! — Тед удря с чашата си по масата. — Млъкнете!

Пег се покашля и всички наострят уши. Явно ще говори за супермаркета, може би ще изрази надежда, че проектът няма да се осъществи. Което ще е истинско чудо.

— Искаме официално да поздравим Маги с добре дошла в Глакън — казва тя, като леко се поклаща.

Моля? Защо говори за мен? Вдигам глава и виждам, че Пег ме гледа и широко се усмихва.

— Радваме се и сме поласкани, че тя е сред нас — продължава. — Макар че още не сме я опознали, вече я обичаме. Наздраве за Маги! — Вдига чашата си, леко залита и напитката се изплисква.

Другите също вдигат чаши и се провикват:

— Наздраве за Маги! Вече я обичаме!

Господи! Хващам здраво чашата, която Едуард ми подаде, и се мъча да не се спомина. Не е за вярване, че Пег ми скрои такъв гаден номер.

— Реч, реч! — вика Тед. Вижда покрусената ми физиономия и добавя: — Кажи няколко думи, скъпа. Такава е традицията.

— Не съм по речите — промърморвам. И без това станах център на вниманието въпреки старанието ми да не се набивам на очи.

— Хайде, Маги, чакаме — намесва се Едуард.

Защо ми се усмихва толкова мило, сякаш е най-любезният човек на земята? Знам, че не е, иначе нямаше да се изкаже толкова злобно за мен. Но пък очите му са толкова закачливи… Може би не е толкова лош човек. Може би Матилда се е объркала.

— Ами… добре — изпелтечвам. — Радвам се, че се запознах с вас. Никога не съм била в селище като Глакън…

— И никога няма да бъдеш! — провиква се някой.

— … но се оказа много приятно преживяване. Ето защо… нека пътят се изправи да ви посрещне и вятърът винаги да е в гърба ви.

Хората се сконфузват — май сгафих, но това е единствената благословия, която си спомних.

— Дай боже! — провиква се Едуард и аз изпитвам толкова голямо облекчение, че забравям гнева си и му се усмихвам.

— Дай боже! — пригласят му хорово насядалите около масата.

Тръсвам се на пейката и на един дъх пресушавам чашата си.

Ефектът е мигновен и невероятен. Алкохолът ме стопля и ме замайва; оглеждам се и щастливо се усмихвам. Симпатични хора са тези селяци, приятно ми е да си пийвам в тяхната компания въпреки подозренията ми. Може би съм предубедена и съм си направила прибързани изводи за провинциалния живот. За пръв път се забавлявам и съм спокойна — тук не е като в луксозен бар в града, където посетителите не се забавляват, понеже са прекалено заети да се правят на интересни.

Наслаждавам се на усещането за мир и спокойствие, но внезапно улавям погледа на Одет. Наблюдава ме с нескрита омраза — очевидно е вбесена, че Едуард разговаря с мен и ме включва в живота на местните хора. По изражението й разбирам, че е готова да ми се нахвърли и да ме прободе с бъркалката за коктейли. Това ми подсказва, че току-що съм си спечелила трети смъртен враг.