Ниам Грийн
Правила за идеален живот (17)

Шестнадесето правило: Пази се от вълци в овчи кожи

— Обожавам този златист впит панталон! — казвам на Одет.

Не мога да си кривя душата — тя наистина има стройни бедра, макар че според мен бабешкото й комплектче и прословутата перлена огърлица изобщо не се връзват с панталона. Да беше сложила къса блузка!

— Благодаря — отговаря тя. — Купих го по E-Bay. Подай ми микрофона. Мой ред е да се включа в караокето.

— Какво ще изпееш? — любопитствам.

— „Тайни любовници“, разбира се. Ще я посветя на Едуард. — Тя се врътва, качва се на подиума и присъстващите в кръчмата на Мати бурно заръкопляскват.

Стряскам се и се събуждам. Какъв шантав сън! Жалко, че няма да видя какво ще се случи по-нататък. Усмихвам се и посягам да включа нощната лампа. Нямам представа нито колко е часът, нито какво ме събуди. В стаята е тъмно като в рог, през завесите не прониква дори бледа светлина като в града, където винаги можеш да разчиташ на уличните лампи. Тъкмо когато напипвам бутона, чувам шум отвън. Някой се опитва да влезе през прозореца. На мига разбирам кой е — Лудият от гората, за когото разказваше Матилда! Разбрал е, че в Роуз Котидж живее сама жена, и то от града, и се е върнал да ограби къщата и да ми причини бог знае какво. Сигурно през цялото време се е крил в гората край Глакън. Нищо чудно да ме е дебнал още от първия ми ден в селото и да е чакал удобна възможност да ме нападне и да ме обере.

Вцепенявам се от страх, сърцето ми бие до пръсване. Господи, какво да правя? Да включа лампата, за да го изплаша, да викам за помощ, да се опитам да позвъня на полицията?

Преди да реша, чувам пъхтене. Онзи се опитва да влезе през прозореца — ако не предприема нещо, ще бъда заклана. Престрашавам се, скачам от леглото, грабвам мобилния си телефон и изтичвам в коридора. Трябва да избягам преди убиецът да влезе в стаята. Нямам време да умувам! Със замах отварям заяждащата врата, изтичвам по градинската пътека и се втурвам към къщата на Едуард — той ще ми помогне, той знае какво да направи. Тичам с все сили, но толкова ме е страх, че краката ми почти се подкосяват. Най-после голямата къща изниква пред мен — със сетни сили изтичвам до вратата и започвам да блъскам по нея, докато най-после Едуард отваря — изглежда сънен и стреснат. Явно съм го изкарала от леглото, защото е по пижама… всъщност нямаше да ми пука, дори той да беше по дълги гащи. Искам само да ми помогне.

— Лудият се опита да ме убие! — извиквам запъхтяно.

— Какво?

— В къщичката! Лудият от гората! — Пот се стича по шията и между гърдите ми. Май не съм тичала толкова бързо, откакто в първи клас спечелих надбягването за носене на сурови яйца в лъжици.

— Лудият ли?

— Да — изпъхтявам. Да му се не види, толкова ли е тъп? Да не иска да му го нарисувам? — Искаше да влезе в спалнята ми… чух го как се опитва да се прекачи през прозореца… — Не издържам и се разридавам. Напрежението и страхът си казват думата.

— Разбрах, успокой се. — Лицето му помръква. — Ще взема ключовете.

Ключовете ли? Ами пушката? Сигурно има ловна пушка. Все пак сме на село и тук всички ловуват, нали така?

— За бога, какво става? — Джун се появява зад него и намръщено се взира в мен. Носи дълга бяла нощница, косата й е навита на парцалчета. Сигурно е спала дълбоко и е бясна, задето я събудих.

— Маги мисли, че крадец се опитва да влезе в къщичката — обяснява й Едуард. — Отивам да проверя какво става.

— Крадец ли? Абсурд!

— Чух шумове. — Подсмърквам през сълзи. — Някой блъскаше прозореца.

— Глупости! — цъка с език Джун. — Сигурно вятърът е блъскал клон. Честно казано, много шум за нищо, госпожице — събуди цялата къща!

— Не беше вятърът! — възразявам и си избърсвам носа с ръкава на дрехата си. Внезапно си давам сметка, че съм само по прекалено късата и развлечена тениска. Май за трети път се появявам пред Едуард в този вид. Обаче не е нарочно. Нямах време да си облека халата, защото бързах да избягам от кръвожадния убиец.

— Да отидем да проверим, става ли? Няма да се бавя, Джун. — Той си облича канадката, хваща ме за лакътя и ме повежда към джипа. Миг преди това виждам как Джун ме стрелва със студените си очи и бърчи прошарените си вежди. — Не се тревожи, Маги, вероятно няма опасност. — Едуард отваря предната дясна врата и извръща глава, докато аз се опитвам да се кача в джипа, без да си покажа задните части. Естествено, според закона за всемирната гадост съм с най-захабеното си бельо. И краката ми са космати като на горила. Отдавна забравих какво е да ходиш на козметик, а от седмици не съм си правила труда поне да ги избръсна. Едуард сигурно ще се отврати… не че ме е грижа за мнението му, разбира се.

— Да ти помогна ли? — пита той.

Отново подръпвам късата тениска и забелязвам колко е смутен, сякаш не знае накъде да гледа.

— Няма нужда! — сопвам се — яд ме е, че и той, и проклетата му тъща се присмиват на страховете ми. Убиецът за малко не ме закла в леглото, а те се държат така, сякаш нищо не е станало. Всички ли местни са толкова равнодушни? Толкова ли са свикнали с насилието, че не им мига окото, когато се случи нещо подобно? Може би са претръпнали… Или пък някой е „изпял“ на Лудия, че съм се нанесла в Роуз Котидж? Откъде да знам дали половината хора от селото не са в комбина с банда крадци, които бродят из района и чакат удобен момент да нападнат беззащитни жени? А може би всички са помагачи на бандитите.

— Както вече казах, вероятно тревогата е фалшива — промърморва Едуард и включва двигателя.

— Не е фалшива! — възкликвам и се намръщвам. — Чук как някой се опитваше да влезе през прозореца. Чух как пъхти. Бог знае какво беше намислил. — Потрепервам при мисълта от какво съм се спасила… дори не искам да си го представя.

— Добре, добре — въздъхва Едуард. — Ако някой се е опитвал да влезе, ще се отърва от него.

Ще се отърве ли? Какво иска да каже? Може би все пак е въоръжен.

— Ще го застреляш ли? — питам и подвивам крака под себе си с надеждата да се постопля. Треперя като лист вероятно заради шока от преживяното.

— Да го застрелям ли? — Той леко обръща глава и ме поглежда. — Защо?

— Не постъпвате ли така с крадците?

— Моля? Имаш предвид отряди от местни хора, които раздават правосъдие ли?

— Да. Поне така съм чувала. — Много добре си спомням как някъде четох, че хората на село са се самоназначили за пазители на закона, което според мен означава да пускат по един-два куршума в коленете на всеки престъпник.

— Маги, тук е Глакън, а не Дивият запад. — Едуард се засмива. — Не застрелваме хора дори ако са проникнали с взлом в домовете ни. Ако… — поколебава се и ме поглежда изпод око. — Ако наистина е имало крадец.

— Повтарям и потретвам. — Говоря много бавно и отчетливо, сякаш общувам със слабоумен. — Някой се опитваше да влезе в спалнята ми през прозореца. Не си го измислям, знам какво чух.

— Добре, добре. Вярвам ти, само дето е малко вероятно нещо такова да се случи в нашето селце. Тук няма престъпления и…

— Освен през последната година! — прекъсвам го. Не е за вярване, че отказва да признае кражбите, за които ми разказа Матилда. — Или ти е по-удобно да ги забравиш, а?

— През последната година ли? — озадачава се той.

— Точно така! Кражбите с взлом.

— Кражбите с взлом ли?

В купето е тъмно и не мога да видя изражението на Едуард, но гласът му издава изненада. Защо е тази тайнственост?

— Да! — сопвам се, защото търпението ми започва да се изчерпва. — Сигурно не знаеш и за Лудия, който се крие в гората. И който е с криминално досие.

Защо се преструва, че не знае? Може би се притеснява, че ще се върна в града и ще му се наложи да помага в конюшнята до завръщането на Клеър. Спокойно мога да разваля договора въз основа на тази информация. Вероятно крие истината, за да не остане без безплатна работна ръка. Според мен това е нечестно. Колкото повече разсъждавам по въпроса, все повече нараства убеждението ми в непочтеността на Едуард. Може би по закон не е длъжен да ме уведоми за кражбите, но смятам, че има морално задължение към мен.

Представям си как ще реагира Клеър, като й разкажа — сигурно ще припадне. Да, съгласих се да я заместя по време на отсъствието й, но уговорката ни не предполагаше посред нощ да бъда нападана от убийци.

— Мислиш, че психопат се крие в гората ли?

— Да. Матилда ми каза. Имал „запас“ от ножове, а напоследък го видели отново да се навърта наоколо. Не се преструвай, че не знаеш.

— Ясно. — Той се покашля и добавя: — Да не правим прибързани заключения, а да изчакаме, става ли? Ще включа отоплението — трепериш като лист. Явно много си се изплашила.

Лъхва ме горещ въздух и аз потривам раменете си, за да се стопля. Едуард има право — наистина се изплаших, дори изпаднах в шок. Знаех си, че не бива да се съгласявам да живея на село; трябваше да си остана в града, където не върлуват крадци и убийци.

След около минута Едуард паркира пред Роуз Котидж и сърцето ми се свива. Бог знае къде е онзи тип и какво прави. Може би в момента преравя чекмеджетата ми. Може да е извратен изнасилвач. От тази мисъл ми призлява.

— Мисля, че няма никого — заявява Едуард.

— Не очакваш онзи да бие тъпан, нали? — сопвам се. — Надали ще включи осветлението и ще ни посрещне с овации. Този човек е опасен престъпник! — Усещам как сълзите ми отново напират. Едуард не приема насериозно твърденията ми. Явно не ми вярва. Смята ме за истерична жена, която се плаши от собствената си сянка. — Няма ли да се обадиш на полицията?

— Ммм… — Той се позамисля. — Джими ще дойде, ако го повикам, но не ми се ще да го будя посред нощ — той си ляга в единайсет. Предлагам първо да влезем и да огледаме.

— Джими ли? Кой е Джими?

— Местният охранител.

— Който си ляга в единайсет?!

— Да, защото става много рано. Всяка сутрин в шест извежда на разходка кучетата си. Много е точен, човек може да си сверява часовника с него. Не се ли запознахте онази вечер на събранието?

— Не помня да съм се запознавала с охранител. Всъщност много хора ми се представиха, може да не съм му обърнала внимание.

— Сигурен съм, че той присъстваше. Понякога е грубичък и е голямо мрънкало, но е добряк. Спаси двете кучета от приюта, където щяха да ги умъртвят.

— Момент, момент! Нима всички в селото знаят, че този Джими винаги си ляга в единайсет?

Едуард се позамисля и отговаря:

— Да… така мисля. Той не го пази в тайна.

— Тоест ако си престъпник, трябва да изчакаш до единайсет вечерта и после безнаказано да извършиш злодеяние.

— Виж, както вече споменах, тук няма злодеи. И повечето хора си лягат рано.

— Но… този Джими, който е нещо като цивилен полицай, е единственият охранител в селото, така ли?

— Да, единственият.

— И ти не искаш да го безпокоиш посред нощ? — Боже, какъв абсурд! Затова ли плащаме данъци на тази държава?

— При спешен случай ще го повикам. Но само ако е крайно необходимо, иначе няма да е честно. Както вече казах, той става много рано.

— Тоест фактът, че за малко не загинах от ръката на психопат, не се брои за спешен случай ли? — Не вярвам на ушите си. Гневът ми отново се надига.

— Според мен мъничко преувеличаваш, Маги. — Едуард нахлупва непромокаемата си шапка.

— Никак даже! — Вече съм вбесена. — Ако не бях реагирала мълниеносно и не бях избягала, сега щеше да ме намериш заклана. Как мислиш, дали Джими щеше да благоволи да стане посред нощ, за да разследва убийство?

— Щеше да е първото убийство в Глакън — невъзмутимо казва Едуард. — Тогава всички тук щяха да те обсъждат още по-усърдно.

— Хората от селото ме обсъждат ли?

— Разбира се. — Той отваря шофьорската врата. — Всички говорят за красивата непозната в Роуз Котидж.

Красива непозната ли? В купето е тъмно и не виждам изражението на Едуард, но по гласа му познавам, че отново ме поднася. Изчаквам го да слезе и заявявам:

— Влез и огледай, ако държиш, но не си въобразявай, че ще те придружа.

— Добре, но заключи вратата след мен. За всеки случай.

За части от секундата изскачам от джипа. Ако разбойникът разбере, че съм сама, веднага ще ме отвлече. Може би в момента ни наблюдава от къщичката. Бог знае какво може да се случи, остана ли без защита.

— Все пак реши да ме придружиш, а? — Едуард изважда от джоба си фенерче и го включва.

— Да — промърморвам.

— Вземи. — Той си сваля канадката и ми я подава. — Студено е, а тази твоя тениска е доста къса. Няма да е зле да помолиш Поли да ти заеме пижамата си.

По гласа му разбирам, че отново се усмихва. Нахал такъв! Идва ми да му хвърля в лицето глупавата дреха. Само че той е прав: след спринта до голямата къща бях загряла, а сега треперя от студ. Ако от инат откажа канадката, ще настина и кой ще страда тогава? Обличам я и дръпвам ципа. Още е топла от тялото на Едуард и почти мигновено ми става по-добре — ей така, безпричинно. Може би е заради приятната миризма на мускус, но усещането е прекрасно…

— Сега сме готови да се срещнем с терористите — подхвърля той.

Ироничната му забележка ме връща към действителността.

— Мислиш се за много духовит ли? — сопвам се. — Имаше някой! Чух го!

— Вярвам ти. — Отново не мога да разбера дали се държи снизходително, или се опитва да ме успокои. Тъмно е като в рог и не виждам изражението му. — Стой зад мен, разбра ли?

Загръщам се още по-плътно с канадката му и забелязвам, че ръцете ми треперят. Кой знае какво се случва в къщичката.

Едуард притиска пръст до устните си, давайки ми знак да не гъквам, и тръгва напред, аз го следвам. На пръсти прекрачваме прага (оставила съм вратата отворена при паническото си бягство). Преди очите ми да се приспособят към полумрака, чувам шумолене и изтръпвам от страх. Маниакът още е тук, нищо, че не го виждам. Политам напред и се хващам за Едуард, за да не падна. Какво ще правим, ако онзи наистина е убиец! Внезапно съжалявам, че така и не се наканих да изкарам курс по бойни изкуства. Мъча се да си спомня как се действа, когато те нападнат — бъркаш в очите на нападателя или го ритащ в чатала? Може би и двете, макар че ще ми е трудно да ги направя едновременно. Още обмислям възможностите, когато ключът за лампата изщраква и аз машинално примигвам срещу ярката светлина. Какви ги върши Едуард? Сега ще се озовем лице в лице с маниака! Много по-разумно е да излезем и да се обадим на Джими; със сигурност случаят е спешен, а ние нямаме шанс срещу закоравял престъпник, освен ако Едуард има черен колан и е пропуснал да ми каже. Не прилича на каратист, обаче знае ли човек? Някои хора са дълбоки води — например кой би предположил, че Клеър ще замине за Индия? Опасявам се, че ще й промият мозъка и ще я накарат да остане, но ако случайно се върне, ще я убия, задето ме накара да дойда в това ужасно село — беше ужасна грешка. В града нито веднъж не са прониквали с взлом в жилището ми даже когато по време на следването ми съжителствах врата до врата с наркомани, търгуващи с дрога. Всъщност, ако не броим незаконната им дейност, те бяха доста свестни хора. Веднъж дори ми заеха няколко пакетчета захар, защото нямах за кафето.

Отново примигвам и се оглеждам, опитвайки се да преценя къде е крадецът. Шумоленето продължава, обаче не виждам никого. Сигурно онзи ни е чул да влизаме, скрил се е някъде и дебне удобен момент да ни се нахвърли и да ни убие. Не искам да умра по този начин — в някакво забутано село, облечена с вехта канадка… Твърде млада съм за среща със Създателя, толкова мои желания още не са се сбъднали. Искам да притежавам чантичка „Шанел 2.55“, също и обувки от лимитирана серия на Джими Чу. Но най-много ми се иска… да рисувам. Невероятно е, че го осъзнавам чак сега. Само че е прекалено късно — тази нощ ще умра, преди да се захвана с онова, към което ме тегли сърцето. Каква трагедия!

— Май се досещам кой е виновникът — тържествено обявява Едуард, докато пред очите ми като на филмова лента минават сцени от живота ми.

— Така ли? — Вкопчила съм се в гърба му и не смея да се пусна. Странно — макар да съм изплашена до смърт, забелязвам, че Едуард е слаб, но мускулест. Ммм, чудесно съчетание.

— Да. — Той се приближава до вратата на спалнята (аз колебливо пъпля подир него) и рязко я отваря. Шумът се усилва. — Мейбъл, ти ли си?

Мейбъл? Коя е Мейбъл? Първо, името е женско, второ — не подхожда на закоравял престъпник. Какво става тук?

— Ела да видиш — подканя ме Едуард.

Надничам над рамото му, макар още да не съм сигурна, че е безопасно, и виждам сред стаята някакво животно (май е овца), което с наслада преживя най-хубавото ми бельо от „Ла перла“. Овцата (да, наистина е овца, и то черна) се обръща към нас и изненадано ни поглежда. В същия момент виждам как поглъща любимите ми тюркоазеносини копринени прашки. Крадецът изнасилвач се оказва овца на име Мейбъл, която обича да си похапва скъпо бельо.