Ниам Грийн
Правила за идеален живот (6)

Пето правило: Бъди отворен за нови идеи

— Майчице! Тук е божествено! — Клеър се затичва към къщичката и пъхти като едномесечно кученце. — Виждала ли си такава красота? — Отдръпва се назад, за да се полюбува на лозницата над вратата и посочва ветропоказателя на покрива.

Преди да отговоря, си слагам маската на закоравяла циничка. Най-важното в момента е приятелката ми да не храни напразни надежди. Доколкото ни е известно, къщичката може да е населена от мишки, големи колкото хамстери.

— На пръв поглед къщурката изглежда прилично — отбелязвам равнодушно, все едно не съм впечатлена от гледката. Длъжна съм обаче да призная, че очаквах да видя порутена барака, а тази къщичка изглежда добре поддържана. Градинката отпред е кокетна, покривът изглежда ремонтиран наскоро. Май снимките, които ми показа Клеър, не са били обработвани с фотошоп. Казвам си, че е рано да се радвам. Кой знае какво ще видим вътре, нищо чудно да е като във филм на ужасите. В най-добрия случай обзавеждането ще е в кошмарния стил на седемдесетте. В най-лошия — стените ще са влажни и покрити с мухъл. Нищо чудно да се ширят гризачи. Нагледала съм се на какви ли не страхотии, докато работех в агенцията, и съм склонна да очаквам нещо подобно и тук, колкото и очарователна да е наглед къщичката.

— Ооо, и обзавеждането е божествено! — Клеър е притиснала нос до стъклото на прозореца и наднича вътре. — Стените са в светли тонове и позволяват използването на пъстроцветни тъкани за тапицерията. Синият кухненски шкаф също е приказен! Мислиш ли, че е старинен? Може би са го използвали поколения наред. На това се казва антикварна ценност! — Искрено се прехласва на някакъв чамов бюфет, който според мен не е никаква антика; подозирам, че хазяинът го е купил на безценица от някаква разпродажба и го е пребоядисал. Подозирам още, че е прояден от дървесни червеи. Клеър има още много да се учи относно хитрините на наемодателите. Като едното нищо ще я баламосат, ако се хваща само за външния вид.

— Не бързай — промърморвам скептично. — От опит знам, че може да има неприятни изненади.

— Какви например? — Тя се обръща към мен. Очите й сияят от щастие. Вероятно си представя как подрежда старинни глинени съдове на бюфета, който според нея е антикварна рядкост.

— Може драгоценният ти шкаф да е изгнил. Да е прояден от дървесни червеи. Дори нещо по-лошо. — Насилвам се да говоря скептично, въпреки че необяснимо защо харесвам къщичката. В нея има някаква атмосфера, която ме привлича. Само че не възнамерявам да изкажа възхищението си, преди да се договорим за наема. На първо време ще се оглеждам за недостатъци и дефекти, които ще са ми най-силното оръжие по време на преговорите с хазяина. Това е трик, който научих от работата си в „Ханли“.

— Еее, в крайна сметка не купувам имота, нали? Някакви си дървесни червеи няма да ме изплашат. — Клеър маха с ръка, сякаш да прогони тревогата ми. Нищо не може да й развали настроението, дори моите цинични и песимистични прогнози. Усещам, че изгаря от нетърпение да се настани в къщичката.

— Хмм, виж кое време е, а хазяинът още го няма. — Поглеждам си часовника, после многозначително се взирам в Клеър. — Господинът закъснява…

— Какво от това? — прекъсва ме тя.

— Ами… нищо. — Замълчавам за миг, за да подчертая, че мисля тъкмо обратното. — Само изтъквам, че съвестните наемодатели не закъсняват за уговорените срещи. Противното означава, че на тях не може да се разчита при спешни случаи.

— Какви спешни случаи? — намръщва се тя.

Чудесно! Най-после я разтревожих: като я гледам как е сбърчила чело, сигурно разсъждава върху думите ми.

— Човек не знае какво може да стане — изричам с възможно най-злокобен тон. Царица съм на тази игра — когато бях малка, най обичах да си представям нещастията, които биха могли да ме сполетят. Имайте предвид, че Тереза почти винаги ме побеждаваше: нейните версии на катастрофални събития неизменно бяха на върха на класацията.

— Ами, изкажи някакво предположение — промърморва тя.

Струва ми се поизплашена, което ме устройва. Разбира се, че не целя да я стресна, а само да й обърна внимание в какво може да се забърка. Длъжна съм, защото съм й приятелка.

— Виж сега… — мъча се да измисля някакво злощастно събитие, което ще й изкара ума, но няма да я наплаши за цял живот. — Може да се спука тръба и да наводни къщата. Или да експлодира газовата фурна… Нещо от този род.

— Газовата фурна може да експлодира? — повдига вежди Клеър.

Май не съм я изплашила кой знае колко с това предположение. Обаче аз не се отказвам лесно и продължавам с пълна пара:

— Да! Случва се по-често, отколкото предполагаш. Небрежните хазяи не полагат грижи за сградите си и в това е проблемът. Натъпкват като сардини наемателите и в началото на всеки месец идват да си вземат парите. Не се интересуват от хората, само от парите им. Повечето са болни на тази тема.

— Този тук не се опитва да натъпче никого, Маги. — Клеър очевидно е озадачена.

— Да, така разправя сега — промърморвам заплашително. — Може да му хрумне друго.

— За какво намекваш? — Тя накланя глава.

— Не знаеш какво му се върти в главата. Да допуснем, че щом подпишеш договора, ще се опита да вкара още наематели. Бог знае колко.

— Като в комунална квартира ли?

— Именно! — Радвам се, че най-после схвана накъде бия. Започвах да се плаша, че никога няма да ме разбере.

— Напразно се тревожиш — заявява. — Живеем в двайсет и първи век, Маги. Ще подпиша договор, който ще защитава правата ми.

— Може би да — подхвърлям уж небрежно, — може би не. Понякога договорът не струва дори колкото листа хартия, на който е написан. Човек трябва да си отваря очите на четири.

— Според мен си прекалено черногледа. Всичко ще е наред. Освен това Едуард вече знае, че тук ще живеем само двете с теб. Споделих с него нашия план… стига да го приемеш, разбира се. — Клеър се усмихва.

— Виж… казвам само, че този човек закъснява. — Нямам намерение да сменя темата — не знам защо, но ми се струва много важна. Клеър е убедена, че ще се съглася да живея тук по време на престоя й в ашрама. Разбирам го по погледа й, затова ще се опитам да попаря надеждите й — още не сме прекрачили прага на къщата. Сред недостатъците на пътуването към истинското й аз е, че харесва всичко и всички, вместо като преди да ги намразва от пръв поглед. Странно, но тази й черта ужасно ме дразни, дори ме затруднява.

— Да, закъснява, но само с няколко минути. Убедена съм, че има основателна причина. Пък и ако се замислиш, какво представлява времето? Поредното ограничение, наложено от обществото. Много по-лесно е да не обръщаш внимание на тези банални подробности. Така си спестяваш и стреса.

Зяпвам. Съвсем до скоро точността й беше фиксидея. Веднъж закъснях с петнайсет минути за срещата ни в една пицария, после тя не ми продума цяла седмица. После два пъти ми изнесе лекция на тема „Времето ми е ценно“.

— Може би има основателна причина — промърморвам кисело. — Само че можеше да ни предупреди по телефона. Както би постъпил всеки почтен и отговорен човек. — Обръщам й гръб, за да огледам первазите на прозорците — я за олющена боя, я за нещо по-лошо. За съжаление повърхността е гладка и блестяща, очевидно наскоро са правили козметичен ремонт, та къщата да хваща око. Бог знае какво има отдолу. Нищо чудно набързо да са пребоядисали дървените части, за да прикрият изгнилите участъци — трик, който ми е много добре познат. Зад съвършената външност може би са скрити ронещи се стени или дървесина, проядена от термити.

— А, ето го! — въодушевено възкликва Клеър. — Видя ли? Не закъсня много.

Изскърцват спирачки и очукан зелен Land Rover спира пред вратата. Изненадана съм — може би този тип наистина няма пари. Или пък таратайката е за заблуда; нищо чудно да използва най-раздрънканата си кола, за да го помислим за бедняк — много хитър номер. Нищо чудно господинът да държи сума бентлита последен модел в луксозния си гараж, построен по поръчка. Обаче е сбъркал адреса, ако си въобразява, че може да ме преметне с този евтин трик. Подготвям се за най-лошото: може би този тип е изпечен лъжец. Къщата може да е сред пустошта, но това не пречи собственикът да е мошеник.

От джипа слиза много висок мъж с развлечен пуловер и с мърляви джинси и аз решавам, че не е собственикът, защото е прекалено опърпан. Вероятно онзи е изпратил някой да се срещне с нас. Може би този човек е управителят, на когото стипцата плаща наполовина от минималната надница, за да се грижи за имота.

— Не е господарят на имението, Клеър. Жена му… как й беше името? Да, Джун. Очевидно не е могла да дойде. Представи си само — господинът дори не успя да ни посрещне! От това по-неучтиво, здраве му кажи.

— Леле, какъв мъж! — Клеър тихо подсвирква. — Ако той се грижи за имота, с най-голямо удоволствие ще му позволя да се погрижи и за мен.

Човекът се приближава и вече мога да го разгледам обстойно. Наистина е хубавец… ако си падате по мъже, които изглеждат така, сякаш допреди миг са се въргаляли в сеното. Висок е над метър и осемдесет и лицето му е привлекателно, макар и позагрубяло от вятъра и от слънцето. Не знам какъв цвят е косата му, защото е нахлупил непромокаема шапка, но дори от разстояние виждам, че очите му са яркосини.

— Здравейте! — провиква се той и тръгва към нас. — Извинете ме за закъснението. Поли падна от понито и се наложи да й бинтовам китката. После стана злополуката с кофата…

Зад него подтичва намръщено момиченце с дълги плитки и с бинтована ръка.

— Моля ви се, не говорете глупости — кокетничи Клеър и мило му се усмихва. — Не бързаме за никъде.

— Аз съм Едуард. — Той й подава ръка.

— О, значи не сте управителят на имота! — Клеър се обръща към мен за секунда, усмихва се и възторжено се ръкува с него. Ако не я познавах, щях да кажа, че му се сваля.

— Управител ли? Нямаме си. — Той се усмихва. — Аз съм си шеф.

Двамата се засмиват на доста плоската му шега.

— Справяте се чудесно. — Клеър се киска като тийнейджърка. Господи, та тя флиртува с него! — Аз съм Клеър, а това е приятелката ми Маги Бакстър. Казах ви за нея по телефона — може би ще живее тук, докато съм в чужбина.

— Да, разбира се. Приятно ми е, Маги. — Той ми кима учтиво, аз отвръщам по същия начин, но много сдържано. Много се лъже, ако си въобразява, че ще ме спечели с прекалената си любезност. Тези номера не ми минават.

— А малката госпожица се казва Поли. — Едуард се обръща към момиченцето, което още се крие зад гърба му. — Няма ли да се покажеш и да поздравиш госпожите?

— Не! — отсича Поли и аз неволно се усмихвам. Малката не е от децата, които се подчиняват на заповеди. Освен това е ядосана — личи си по намръщеното й пухкаво личице — и колкото и да я придумват, няма да се подчини на общоприетите условности.

— Здравей, Поли — изчуруликва приятелката ми, която явно не забелязва колко е разстроено детето. — Голяма сладурана си, миличка.

— Не е вярно! — Поли й хвърля убийствен поглед, а пък аз едва не прихвам и за камуфлаж се преструвам, че кашлям. Малката няма да се хване на въдицата с ласкателствата.

— О! — Клеър е слисана от упорството и от неучтивостта на детето.

— Извинете. — Едуард смутено пристъпва от крак на крак. — Хванахте я в лош момент. Обикновено е много по-учтива.

— Не съм! — изсумтява малката.

— Поли, дръж се прилично! — Едуард явно започва да се изнервя.

— Няма пък! — Поли тропва с крак. — Ти си гаден, гаден, гаден! Ти си най-големият гадняр на света!

Става все по-интересно. Развоят на събитията е изцяло в моя полза. Клеър открай време не обича деца, камо ли деца, които се държат като Поли — според нея малчуганите трябва да мълчат като риби. Дано „милата“ сценка я разколебае, дано промени намерението си да се пресели в глухата провинция. Та нали Едуард живее наблизо с цялата си фамилия — ако тя се пренесе тук, ще й се наложи да контактува с тях, може би ежедневно. А ежедневното общуване с Поли би извадило от релси дори хора със здрави нерви. Едуард със сигурност изглежда на края на силите си. Опитвам се по телепатичен път да внуша на малката калпазанка да направи нещо наистина ужасно, та Клеър завинаги да се откаже от намерението си. Например ако види как малката повръща, сто на сто ще превърти и ще се върнем в големия град, където ни е мястото. Ще се откаже от тъпия ашрам и ще си намери работа в друг хеджфонд. Дори мога да й стана сътрудничка като във филма „Работещо момиче“. Ще съм симпатичната Мелани Грифит, а Клеър — злата Сигорни Уивър. Ще е страхотно — много по-хубаво, отколкото да живеем тук.

— Не се съмнявам, че тя е добро момиченце — казва тя. Явно иска да накара Поли да я хареса.

— Не съм добра! — Малката отново тропва с крак, облото й личице още повече почервенява.

— Поли! — Едуард вече губи търпение.

— Паднах малко, а ти ми забрани да се качвам на кончето! Толкова е тъпо! Не съм малка, вече съм на шест!

— Миличка, не можеш да яздиш с изкълчена китка — казва той с изнурения тон на човек, който за хиляден път обяснява едно и също.

— Мога пък! — Малката го стрелва с гневен поглед. — Обаче ти не ми даваш! Мама щеше да ми позволи!

— Поли! После ще си поговорим по този въпрос.

— Вече няма да ти говоря — нацупва се тя. — Никога!

— Добре, щом настояваш. — Едуард се ухилва, за да й покаже, че се шегува. — Първо обаче ще разведа из къщата двете дами.

Обръща се към нас и печално въздъхва, а Клеър съчувствено му се усмихва, за да покаже, че знае колко опърничави са хлапетата на тази възраст. Аз обаче го смразявам с леден поглед. Дълбоко греши, ако си мисли, че ще ме трогне с поведението си на загрижен баща. Аз съм тук, за да му покажа, че клиентът винаги има право. Ако Клеър харесва къщата и реши да се пресели тук, вместо заедно да изпълняваме главните роли в „Работещо момиче“, ще се пазаря като за последно и ще накарам господинът да свали наема. Заради рецесията цените паднаха до най-ниското си ниво от години насам, тоест предимството е на наша страна. И ще се погрижа Едуард да разбере тази простичка истина, колкото и да разиграва сценки със сладката си инатлива дъщеричка.

— Ами да влезем. — Той изважда от джоба на джинсите си връзка с ключове и доста трудно вкарва един в ключалката. Докато се мъчи да го превърти, добавя: — За съжаление вратата леко се е изметнала.

— Защо? От влагата ли? — питам и поглеждам Клеър. Няма да пожелае да живее в къща, в която по стените тече вода. Може да пипне някоя зараза — например преди седмица прочетох във вестника, че напоследък много хора заболяват от туберкулоза и че влагата е една от причините. Непременно трябва да й го кажа. Открай време тя се грижи за здравето си и се налива с напитки, съдържащи витамини и минерали, каквито пият спортистите по време на олимпиадите.

— Влага ли? — озадачено пита Едуард.

Свалям му шапка за невинното изражение, сякаш не знае за какво говоря.

— Да, влага — повтарям и го поглеждам право в очите. — Знаете какво означава тази дума, предполагам.

— Разбира се. — Той се обръща към Клеър, която ме гледа на кръв. Май ще се наложи да посмекча тона. Дошла съм да я подкрепя, нали така? Само дето не искам да се влюби в тази къща и да изчезне от живота ми. Ако се пресели в провинцията след завръщането си от Индия, ще я виждам много рядко и ужасно ще ми липсва. Внезапно си давам сметка, че не искам да живее тук. Вече изгубих Дърмот и Дом, не ми се иска да изгубя и нея. Положението се променя толкова бързо, че едва смогвам да наваксвам. Ще ми се всичко да остане постарому, както беше преди настъпването на проклетата световна криза.

— Предполагам, няма да се обидите — подхващам, придавайки си възможно най-строго изражение, — но като приятелка на Клеър държа да сте откровен и да ни уведомите за скрити капани, на които можем да се натъкнем по-късно. Убедена съм, че ще ме разберете. — Внимателно подбирам думите си. Не искам господинът да разбере, че доскоро съм работила във фирма за продажба на недвижими имущества. Не го засяга, освен това Клеър ме закле да си мълча по този въпрос, но държа той да разбере, че си няма работа с наивна глупачка. Дебна го и съм готова да го разоблича, ако се опита да ни извози.

— Естествено. — Той ме поглежда озадачено, сякаш се пита с какво ме е обидил. — Да, вратата заяжда, но само защото стои заключена. Ще се оправи, щом някой се нанесе в къщата.

— Твърдите, че няма влага, така ли? — Повдигам вежди, за да покажа, че знам всички подли трикове на наемодателите.

— Не, няма. — Едуард ми се усмихва, обаче аз оставам сериозна. Нека разбере, че няма да позволя да ни преметне.

— Подът прогнил ли е? — продължавам упорито и го измервам с поглед.

— Не. — Нахалът отново се усмихва, но явно вече е като на тръни.

Чудесно! Изнервих го тъкмо каквато беше целта ми. Той блъсва с рамо вратата, Клеър прекрачва прага и ахва:

— Великолепно е! Направо съвършено!

— Да, и на нас ни харесва. — Едуард сърдечно й се усмихва. — Пребоядисахме наскоро и подменихме с нови хладилника, съдомиялната и пералнята. Дипляните с указания за ползване са закачени на таблото за съобщения в килера, ако случайно ви потрябват.

— Клеър още не е казала, че ще наеме къщата — отбелязвам. — Да не прибързваме — добавям с леден тон, макар че къщичката ми се струва много привлекателна. Вдъхва ми усещане за спокойствие… Прогонвам предателските мисли — не бива да издавам чувствата си.

— Има и килер ли? — възкликва Клеър. — Колко хубаво! Открай време мечтая за къща с голям килер!

— И с основание — кима Едуард. — Можете да си държите там храната, защото заради дебелите стени се поддържа ниска температура. Откровено казано, надали ще ви е необходим хладилник, но за всеки случай ви осигурих това удобство.

— Добре сте направили — процеждам. — Иначе има опасност Клеър да се зарази с ешерихия коли.

— С ешерихия коли ли? — повтаря той.

— Точно така. Ако не държи храната в хладилник, а в някакъв килер. Все пак не живеем през Средновековието, нали?

— Имате право. — Едуард широко се усмихва. — По принцип заразяването с тази бактерия се осъществява посредством животински екскременти или недоварено говеждо месо, а не чрез недостатъчно охладена храна.

— Е, тогава може да пипне салмонела! — отговарям заядливо. Идва ми да си откъсна езика заради нелепата грешка. Трябваше да предположа, че той е наясно с подробностите около ешерихия коли. Поне да се бях опитала да блъфирам…

— Така или иначе няма значение, защото ни е осигурен великолепен хладилник! — намесва се Клеър и влюбено се усмихва на Едуард. — Подозирам, че се кани да извади от грозната чанта чековата си книжка и да плати наема за първите три месеца. — Ами дъсченият под! — продължава да се прехласва и пак пърха с мигли. — Колко е оригинален!

Според мен прекалява с възторжените излияния — ако скъпият й Едуард реши, че се е влюбила в къщичката, ще се опита да вдигне наема.

— Изциклихме дъските и ги намазахме с подово масло. Отне много време, обаче си струваше.

— Ох, прекрасни са! — Клеър плясва с ръце. — Дъбови ли са? От дъбовото дърво се излъчва силна енергия, не мислите ли?

— Да, дъските са дъбови — кимва Едуард и добавя: — Поздравявам ви — имате много набито око.

Двамата усмихнато се споглеждат като съпрузи от телевизионно предаване за преобразяване на дома, на които току-що са показали ремонтираната им къща и те още не вярват на късмета си.

— Обаче подът е неравен — намесвам се и подчертавам думите си, като потропвам с крак, за да ги върна към действителността. — Което е сериозен недостатък. Ами ако някой се спъне и се пребие?

— На мен пък ми харесва, Маги! — възразява приятелката ми. — Придава още по-голямо очарование и автентичност на обстановката. Все едно се пренасям векове назад. Не искам да живея в къща с подове от отвратителен ламиниран паркет. — Обръща се и отново лъчезарно се усмихва на Едуард.

— Няма ли да ти е мъчно за мраморните плочки, Клеър? — питам и прошепвам уж на Поли, но така че и двамата да ме чуят: — Поръча си ги чак от Италия.

Малката неразбиращо се взира в мен. Пет пари не дава за неравния под и за мраморните плочки. И с право. Едва ли има нещо по-отегчително от това да слушаш как трима възрастни си говорят за неразбираеми неща.

— Сериозно? — Едуард изглежда изумен. Оставам с впечатлението, че не би одобрил покупката на най-скъпите италиански мраморни плочки за облицовка на под. Дали пък не е смахнат природозащитник? Той се навъсва, а пък аз се опитвам да залича усмивката си. Много съм доволна — тъкмо започвах да се притеснявам, че двамата прекалено са се сдушили; жизненоважно беше да ги скарам, преди да заобсъждат най-новите тенденции в обзавеждането.

— Ни най-малко! — Клеър ме поглежда злобно; изчервила се е от срам, задето разкрих каква снобка е. Да му се не види, какво я прихваща? Невъзможно е да харесва дъбовия под, след като месеци наред не можа да се нахвали с италианските мраморни плочки.

— Не съм сигурна — въздъхвам. — Свикнала си с тях, скъпа. — Обръщам се към Едуард и добавям: — Приятелката ми е пристрастена към лукса. — Усмихвам се пренебрежително, за да подчертая, че селската къщурка не е подходяща за жена с изискан вкус.

Клеър бърза да ме опровергае:

— Всъщност ненавиждам мрамора. Излъчва хлад. Дървените подове запазват топлината и са за предпочитане. А тази къща е очарователна, влюбих се в нея! Кремавите стени са божествени, а синият бюфет придава цветност. Чудесно сте се справили!

Едуард си сваля шапката. Забелязвам, че косата му е гарвановочерна. Контрастът със загорялото му лице е поразителен.

— Откровено казано, много се затрудних при избора на цвета, затова предпочетох по-неутралното кремаво. Обаче използвахме специални екологични бои — безумно скъпи са, обаче реших, че си струват парите.

— Колко умно! — ахва Клеър и пристъпва до най-близката стена, за да я разгледа, сякаш й пука каква е боята. Навежда се и я подушва. Майко мила, държи се като идиотка. — Ах, как ухае! — И отново помирисва стената.

— Нали? — Едуард доволно се усмихва, сякаш е съвсем естествено да обикаляш стаите и да душиш боята. Изобщо не се притеснява от тъпите изпълнения на Клеър, дори напротив — държи се така, сякаш поведението й е съвсем нормално. — Няма я отвратителната миризма. Понякога… — той понижава глас — … понякога се изкушавам да оближа стените!

Клеър прихва, той се засмива. Дори сърдитата Поли също се киска, въпреки че прикрива с длан устните си. Явно не иска да разберем, че се е отказала от цупенето.

Прелест! Крайно време е да се намеся. Събитията не се развиват според плана ми и нещата стигнаха твърде далеч. Ако не прекратя купона на веселяците, приятелката ми ще реши, че е намерила съвършения дом. Напоследък се е вкопчила в теориите за съдбата и за кармата и подозирам, че вече се е влюбила в къщичката. Вероятно си мисли, че тук има намеса съдбата, кармата или друга подобна дивотия.

— Дали обаче е било разумно? — питам, за да прекратя всеобщото веселие. — Да използвате толкова скъпи материали за имот, който смятате да давате под наем.

— За какво намеквате? — Едуард изведнъж става сериозен. Забелязвам, че Поли наднича иззад гърба му и ме наблюдава.

— Мисълта ми е, че след като сте вложили в ремонта толкова средства, ще се постараете да си ги възвърнете по някакъв начин, нали така?

Дори окото му не мигва, обаче явно е разбрал посланието ми: „Не се опитвай да вдигнеш наема само защото си направил грешката да използваш безумно скъпи екологични бои! Няма да платим за безсмисленото разточителство дори ако оближеш всички стени“.

— Целта ми беше да запазя характерното — отговаря. — Което нямаше да се получи с евтини материали. Къщата е построена преди четиристотин години — искам да я съхраня и за следващите четиристотин.

— Четиристотин години! — ахва Клеър, сякаш го чува за пръв път. — Не може да бъде!

Отново й хвърлям кръвнишки поглед (много добре знае кога е построена къщичката, защото безброй пъти е правила справка в Гугъл) и процеждам:

— Само дето е твърде малка. Колко квадрата е? — питам Едуард, който се е облегнал на кремавата стена и ме наблюдава. Поли се е вкопчила в крака му и също ме зяпа. Изплезва ми се, щом погледите ни се кръстосват. С неимоверно усилие се сдържам да не прихна. Малката е с характер и започвам да я харесвам въпреки фасоните й.

— Почти шейсет — отговаря той.

— Достатъчно, за да е компактна и уютна — намесва се Клеър и лъчезарно се усмихва.

— Възтесничка е според мен — не отстъпвам и отново отправям въпрос към Едуард: — Кой ще плаща водата и електричеството? — При подобни преговори е важно да упражняваш натиск, за да покажеш, че не си вчерашен.

— Маги! — с укор възкликва Клеър.

— Разходите са включени в наема — преспокойно отговаря той.

— Като стана въпрос за наема — подхващам — Клеър смята, че исканата от вас сума е скандално висока — напоследък пазарът се обърна в полза на наемателите.

— Известно ми е — опечалено въздъхва той. Вероятно се преструва, та приятелката ми да го съжали.

— Настояваме за драстично намаление — заявявам. Винаги е успешна тактика да нападнеш някого, когато е в нокдаун.

— Както писах по имейла, ако се съгласите от време на време да помагате в работата около стопанството и къщата, ще се споразумеем за цената. Не знам дали имате някакъв опит… — Той не довършва фразата, сякаш едва сега осъзнава колко абсурдно е било предложението му.

— С удоволствие ще помагам! — възкликва Клеър. — Мечтая да съм в хармония с природата, да се върна към корените си.

— Ами… добре — неохотно се съгласява Едуард, макар да не изглежда заблуден от ентусиазма й. — Работата е свързана най-вече с грижи за понитата. Имаме конна база.

— Ще се справя! — уверено заявява приятелката ми и аз се обръщам да я изгледам. Защото тя не понася конете, освен когато седи в ложата за важни персони по време на новогодишните конни надбягвания и пие шампанско. А сега се прехласва, сякаш е станала „повелител на конете“ като в онзи филм. Обзалагам се, че също като мен няма представа какво означава конна база.

— Не искам да ми пипа понито! — Поли тропва с крак и скръства ръце на гърдите си, което донякъде охлажда ентусиазма на приятелката ми. Чувствам, че откровената неприязън на детето я притеснява, което е необичайно — обикновено не я е грижа за хорското мнение.

— Предлагате ли застраховка? — Продължавам разпита.

— Маги, какво те прихваща? — избухва Клеър.

— Застраховката е задължителна — заявявам поучително. — За съжаление злополуките са твърде често явление в селските стопанства. Ами ако някое пони те ритне в главата?

— Какви ги говориш? — пита уж равнодушно, но виждам как за миг лицето й се изкривява от страх. Тя не обича животните — не можа да дресира дори мъничкото пуделче Чарли. Как ще се оправя с по-големи животни?

— Понякога понитата са своенравни — продължавам. — Нали така, Едуард? Поли е най-пресният пример — собственото й пони я е хвърлило от гърба си тази сутрин. Очевидно е зло.

— Не е пък! — Малката тропва с крак и ме поглежда сърдито. — Кажи й, татко!

— Не е — потвърждава той. По гласа му личи, че спорът започва да му писва. — Просто е жизнено.

— Да, обаче жизнените понита също могат да предизвикат нещастен случай.

— Вероятно… — Едуард погледна приятелката ми, която вече е като на тръни. Чудесно!

— Чувала съм как хора загиват при подобни инциденти. Или в най-добрия случай се парализират — отбелязвам. — Клеър, никой няма да те компенсира, ако Едуард не те застрахова. А и дори да те осигури, парите няма да ти послужат, ако до края на живота си прикована в инвалидна количка.

Едуард е пребледнял. Чудесно. Целта ми е да откажа Клеър от живота на село, а не да я насърча да стане конегледачка.

— Имаме застраховка — процежда той.

— Дали да ви се доверя? Е, ако давате честната си дума…

— Ако желаете, ще ви покажа документа — прекъсва ме Едуард. — В канцеларията ми е. Но имате право — ако се случи нещо ужасно, парите няма да го поправят.

— Не ме интересуват никакви документи! — намесва се Клеър. — Влюбих се в къщата, искам да живея тук! Маги, ако не искаш, прав ти път! — отсича безцеремонно, а пък аз зяпвам от ужас.

Друго се бяхме разбрали — да разговаряме, когато собственикът не може да ни чуе. Какво я прихваща, да му се не види? Поглеждам я строго, за да я накарам да млъкне, обаче тя се прави, че не забелязва. Може би си въобразявам, но изражението й е бунтарско. Сякаш е решила нарочно да ми противоречи.

— Решавай, Маги — добавя малко по-кротко. — Освен ако не искаш да попиташ по телефона вашите. Или може би Тереза.

Погледът й е студен като стомана. Много добре знае, че не искам близките ми да научат за тежкото ми финансово положение, и сега ме предизвиква. Може да носи дрехи, жвакани от куче, и грозна като смъртта чанта, обаче си остава акулата от хедж фонда. Набързо премислям възможностите: да остана в града, макар да нямам нито работа, нито жилище, или да поживея тук известно време, при това на нейни разноски. Всъщност нямам алтернатива.

— Добре де — въздишам и мислено се сбогувам с фантазията си за „Работещо момиче“. Заради магарешкия инат на Клеър никога няма да съм изобретателната Мелани Грифит със суперелегантен костюм. Жалко, костюмите с големи подплънки на раменете тъкмо сега са на мода и щях да изглеждам страхотно. Не и с клина обаче, тези клинове са истински кошмар.

— Чудесно! — Тя изръкоплясква и се обръща към Едуард, като във вълнението си му заговаря на „ти“: — Ще те придружа до канцеларията ти, за да подпиша договора. Става ли?

Едуард се поколебава. Взира се в мен, сякаш се пита дали не прави ужасна грешка и дали няма да му създавам още главоболия.

— Ами… добре — промърморва най-накрая. Обаче изражението му издава, че още се колебае.

Правя последен отчаян опит да я вразумя и да я предпазя от прибързани решения:

— Съветвам те да вземеш копие от договора и да го обсъдиш с адвоката си, Клеър.

— О, я стига! — изчуруликва тя и повежда Едуард към външната врата, докато Поли ситни по петите му. — Връщам се веднага — подвиква ми.

Чувам я как бърбори в коридора, после гласът й заглъхва и аз оставам да стърча до синия бюфет и да се питам как стана така, че всичко се обърка, защото по всичко изглежда, че ще заживея на село… без значение дали ми харесва.