Ниам Грийн
Правила за идеален живот (19)

Осемнадесето правило: Поддържай добросъседски отношения

— Самата тя! — възкликва Тед, когато влизам в магазина им.

— Маги! — Пег широко се усмихва. — Толкова се радваме, че се отби!

Олеле! Явно са говорил за мен и аз знам причината: новината за овцата Мейбъл вече се е разпространила.

— Здравейте, приятели — промърморвам. Вече съжалявам, че съм дошла в селото, обаче нямах избор — най-близкият супермаркет се намира на петдесетина километра от Глакън. Впрочем трябваше да си направя труда и да избегна срещата с обитателите на селото. Вече знам защо един-двама гадничко се подсмихнаха, когато паркирах на главната улица.

— Не бой се, хората не ти се присмиват — заявява Тед, сякаш чете мислите ми. — Само им е малко забавно.

Опитва се да не прихне и на мен ми става още по-криво, защото знам какво се крие зад успокоителните му думи: всички в селото говорят за овцата Мейбъл, промъкнала се в Роуз Котидж. Трябваше да се досетя, че комичната случка начаса ще бъде разгласена… никога няма да я забравят и вечно ще съм обект на присмех. Питам се кой ли е информаторът. Може би е Едуард. Разправял е наляво и надясно за снощните ни преживелици и си е правил шегички за моя сметка. Да вървят по дяволите и той, и дяволитите му очи!

— Помислих си, че някой се опитва да влезе през прозореца на спалнята ми — обяснявам и чувствам как лицето ми пламва. Сигурно ме мислят за глупава гражданка. И наистина историята изглежда нелепа сега, на дневна светлина.

— Разбира се! — възкликва Пег. — Че кой не би си помислил? Мейбъл е голяма напаст. Хубаво е да се хранят животинчетата, отбити от майките си, но накрая те започват да се мислят за човеци.

Ахвам:

— Същото каза и Едуард! — Значи не ми се е подигравал! Поне това е било истина.

— И е прав — кимва Пег. — Спасените агънца свикват с домашната обстановка и започват да си мислят, че мястото им е вкъщи, до камината, вместо на пасището. Мейбъл със сигурност си го мисли, освен това е много, ама много дръзка.

— Като я чух под прозореца, бях убедена, че някой се опитва да влезе в стаята — обяснявам.

— Пък около тази твоя къща нощем е тъмно като в рог — добавя Тед. — Много е страшно, когато не си свикнала.

Камък ми пада от сърцето. Двамата ме разбират, знаят как се чувствам.

— Точно така! — възкликвам. — Мракът сякаш… усилва шумовете.

— Ама разбира се. А пък и тези дълги нощи — страх да те хване, особено когато си сама. Право да ти кажа, понякога и аз се плаша, макар да съм родена и израснала в Глакън — споделя Пег.

Подозирам, че преувеличава, за да не се срамувам толкова, но тъй като и двамата са толкова мили, вече се чувствам много по-добре. Да, реагирах прибързано, обаче те не ме осъждат, не ми се присмиват, дори се мъчат да ме успокоят. Може би все пак грешката ми не е толкова нелепа.

— Мислех, че не се боя от тъмното, обаче не знаех какво е пълен мрак, докато не заживях в Глакън. Наистина е страшно — признавам.

— Няма защо да се срамуваш. Мнозина изпитват необясними страхове — продължава Пег. — Ще ти издам една тайна — навремето се страхувах да летя със самолет, обаче накрая се излекувах. Нали, Тед?

— Ами да — кима той и я поглежда влюбено.

— Не, не се страхувах, направо изпитвах ужас. После се подложих на хипноза и сега съм наред. Препоръчвам същото и на теб.

— Какво, хипноза ли? — Идеята не ми допада. Никак даже.

— О, да! Помага, уверявам те. Преди дори не можех да погледна самолет, а сега нямам проблем с летенето. Нали, Тед?

— Никакъв — кима Тед. — Смелчага е женичката ми, няма спор. — Той гордо се изпъчва.

— Сигурно пътуваш много повече, след като си преодоляла страха от полетите със самолет — подхвърлям.

— А, не! Мразя пътуванията. — Тя широко се усмихва. — Най ми е хубаво у дома. И защо да пътувам? Всичко, което ми е необходимо, е тук, в селото. Нали, Тед?

— Да. — Съпругът й отстранява опаковката на поредното десертче „Марс“ и отхапва половината.

Мислено отбелязвам, че изглежда унил, сякаш копнее да стегне куфарите и да пътешества по света, разбира се, придружаван от обичната си съпруга. Само че Пег явно не забелязва опечалената му физиономия.

— Нали след хипнотичните сеанси вече не се страхуваш да летиш със самолет? — питам, защото започвам да се обърквам. Да не би да съм я разбрала погрешно?

— О, да, нищо не ми пречи да замина някъде, ако пожелая. — Тя кимва. — Само че никога не съм се качвала на самолет.

— Никога не си се качвала на самолет, въпреки че вече не се страхуваш от полетите, така ли? — Вече нищичко не разбирам. Толкова е странно…

— Не! Никога. Обаче мога, ако пожелая. — Тя ме поглежда така, сякаш се пита дали не съм слабоумна.

— Заради хипнозата — бързам да кажа.

— Точно така. Може да опиташ и експозиционната терапия.

— Експозиционна ли?

— Да — заобикаляш се с всичко, от което се страхуваш, и така свикваш да не се боиш. Казват, че методът е много ефективен. Щом се страхуваш от хипноза, опитай го, няма да сбъркаш. Подейства на моя приятелка, която изпитваше ужас от мишки…

— Нийли Райли — намесва се Тед, сякаш би трябвало да знам коя е тя.

— Точно така — кима Пег. — Мъжът ми има страхотна памет за имена. Никога не ги забравя, нали, Тед?

— Тайната е в десертчетата „Марс“, Маги — поверително ми прошепва той. — Шоколадът е пълен с антиоксиданти, които подпомагат дейността на сивото вещество — добавя и допира до слепоочието си обвивката от лакомството.

— Обаче от него се вдига холестеролът — намръщва се Пег.

— Е, не може всички хубости на едно място. — Съпругът й отхапва още едно голямо парче и с наслада го задъвква.

— Какво за тази Нийли Райли? — питам; ако не подсетя Пег, цял ден ще си говорим за ползата и за вредата от шоколадовите десертчета.

— А, да… Нийли Райли… Тя се подложи на експозиционна терапия, за да се отърве от фобията си към гризачите и сега не се страхува да пипа мишки.

— Ама защо й е да пипа мишки? — възкликвам. Да му се не види, защо на някого му е притрябвало да докосва гризачи? Според мен е извратено и ненормално. Бррр, настръхвам, като си го представя.

— Защото работи в магазин за домашни любимци, разбира се. — Пег учудено ме поглежда, сякаш този факт трябва да ми е известен.

— Онзи ден четох за жена, която намерила умряла мишка в бурканче сос за спагети — намесва се Тед. — Вероятно е попаднала там, преди машината да затвори буркана. Според мен е вестникарска измислица. — Той задъвква поредното парче от шоколадовото десертче, докато обмисля възможностите.

Призлява ми. Никога повече няма да купя сос за спагети.

— Прощавай, Маги, тази сутрин не знам какво говоря. Глупаво беше да разправям тази гадна история. Да ти предложа едно шоколадче? Захарта помага при шок, от мен да го знаеш.

— Не, благодаря — избърборвам.

— Да сменим темата, а? — подхвърля Пег. — Маги, много се радваме, че си добре след уплаха, който ти е причинила Мейбъл.

— Чухме, че Едуард се е погрижил за теб — добавя съпругът й.

— Прекрасен човек е той — добавя тя. — И е толкова самотен след смъртта на горкичката му жена. Чудя се как все още някоя хитруша не го е докопала. Не че някои не се опитаха, разбира се.

Поглежда мъжа си и той кима, без да продума. Сигурно говорят за Одет — може би връзката й с Едуард не е останала в тайна, както тя си въобразява.

— Предполагам, че ви е осведомил най-подробно — подхвърлям.

— Кой, Едуард ли? — едновременно възкликват двамата, после Пег добавя: — Думичка не ни е казал. Вече ти споменах, че от него новина не можеш да изкопчиш.

— Даааа — опечалено констатира Тед. — Прекалено дискретен е, особено спрямо хора, които харесва.

Хора, които харесва ли? Мен ли има предвид?

— Нито веднъж не е казал лоша дума по твой адрес, Маги — закриля те, да знаеш.

— Така ли?

— Да. Уважава желанието ти за уединение и те пази от хорските приказки.

Значи той не е злословил по мой адрес. Виж ти! Неочаквана новина. Мислех, че ми се подиграва заедно с цялото село, затова се опитах да му дам урок и да му разваля отношенията с Одет. Дали пък не сгреших?

— Стига по тази тема! — отсича Пег. — Хубаво, че дойде, Маги, защото искаме да си поприказваме с теб. Нали, Тед?

— Да, мила. Малко ни е гузно.

— Защо? — питам смаяно.

— Понеже още не сме те въвели във висшето общество, не сме ти показали нощния живот в Глакън.

— Нощният живот ли? — повтарям. Какъв нощен живот? Какво висше общество в това задръстено село?

— Тъй си е — обажда се Пег. — Онази вечер казах на Тед: „Маги сигурно ни мисли за най-неучтивите съседи“. Нали, Тед?

— Да, да.

— Не си го мисля — казвам.

— Тогава сигурно ни смяташ за много загубени. Откакто си в Глакън, не сме те завели на някое хубаво място.

— Заведохте ме в кръчмата — напомням.

— Вярно е — кима Тед.

— Да, обаче беше „по работа“ — възразява Пег. — Искаме да се позабавляваш, да опознаеш обществения живот.

— Общественият живот ли?

— Да. Стига си работила, време е за малко удоволствие.

— Ето какво сме намислили. — Тед доволно потрива ръце. — Тримата отиваме на бал.

— На бал ли?

— Да. Бал на ловджиите. Голяма веселба ще падне. С Пег го пропускаме вече няколко години, но сега ще използваме повода, че си тук, и ще отидем заедно. Гарантирам, че ще ти е интересно.

Не знам какво да кажа. Перспективата е съблазнителна, но какъв ли е този бал на ловджиите? Въпреки гръмкото название сигурно е старомодна селска вечеринка.

— Всъщност… не знам дали ще мога… — измънквам, за да спечеля време. Не мога да приема, без да съм наясно какво да очаквам. Първо ще направя справка в Гугъл например.

Тед се засмива:

— Разбира се, че ще можеш. Ще те закарам с колата, бъди спокойна.

— Добре — кимам. Господи, как да се измъкна, без да ги обидя?

— Виж, Маги, ако нямаш подходящ тоалет, аз съм на разположение — намесва се Пег и скептично оглежда мърлявите ми дрехи. — На тези балове всички са много издокарани.

— О, да, жена ми има шикозни рокли и с удоволствие ще ти заеме някоя — намесва се Тед.

Загрижеността им е трогателна. Имат право да се безпокоят за мен, след като са ме виждали само по джинси или със спортен екип. Не знаят, че притежавам елегантен гардероб и че мечтая да облека хубава дрешка. Нищо чудно, че Пег се е загрижила за мен — вероятно си мисли, че нямам облекло, подобаващо за великото събитие. И че ще се появя на бала, воняща на тор и със слама в косата. Не подозира, че имах друг живот, в който бях елегантна бизнесдама и всеки ден се гримирах и бях с прическа. Този живот изглежда толкова далечен…

— Сещам се за една моя синя рокля, която ще ти стои много добре — продължава Пег.

— Благодаря, Пег. Ще се справя някак — отговарям. Може да облека роклята на „Долче и Габана“ — тъкмо повод да я извадя от гардероба — казвам си и усещам приятна тръпка. Обожавам тази черна рокля, защото е и секси, и класическа — идеалното съчетание. За последно я носих на делова вечеря с Дърмот и с Дом; тогава Дом ми каза, че ако не ме познавал добре, щял да ме помисли за дама от занаята. Тромав и дори абсурден комплимент, но въпреки това бях поласкана.

Като се замисля, не помня откога не съм водила „нощен живот“. След раздялата ми с Робърт колегата Дом непрекъснато ме канеше да обикаляме клубовете и аз непрекъснато отказвах.

Може би разнообразието ще ми се отрази благотворно. Никога не съм била на бал на ловджиите и не знам какво представлява, но какво толкова се впрягам за една селска вечеринка? Ще издържа, стига да не ме накарат да ловувам.

— Значи ще дойдеш! — възкликва Пег.

— Да — промърморвам. — Защо не?

— Чудесно! — Двамата с Тед плясват длани като баскетболистите, отбелязали кош. — Божке, за малко да забравя — ето, приготвих го за теб. Щях да ти го донеса, но тъй и тъй си дошла… — Пег ми подава тавичка от огнеупорно стъкло, покрита с фолио.

— Какво е това?

— Нещичко за вечеря. Реших, че ще ти дойде добре, ако още си извън релси от… историята с Мейбъл.

— Приготвила си ми вечеря ли?

— А, нищо особено — скромничи тя. — Само трябва да си я стоплиш във фурната за двайсетина минути. Ако искаш, добави сол и черен пипер.

— Благодаря, трогната съм — казвам и признателно й се усмихвам.

— За нищо, мила. Приятелите са за това — да си помагат.

Последните й думи ме изумяват. Изглежда искрена — явно наистина ме смята за приятелка, макар да се познаваме отскоро. Колко е мила — да ми приготви вечеря! Не би ми хрумнало да сторя същото за някого, дори за най-близките си приятели в града, а жестът е толкова простичък и трогателен!

— Още веднъж благодаря — казвам смутено. — Много ме трогна.

— За мен е удоволствие. — Тя широко се усмихва. — Както вече казах, не е нещо особено.

— Направила ти е онова, дето му викаме „овчарски пай“. — Тед ми намига. — Страхотна майсторка е. Пръстите ще си оближеш!

— Я не ме хвали! — Пег замахва към него уж да го удари.

— Миналата година нейната рецепта спечели първа награда на фермерския панаир — невъзмутимо продължава той. — Бети щеше да се пръсне от яд.

— Тя се класира на второ място — великодушно отбелязва съпругата му. — Не е зле.

— Ммм, любимото ми ястие. — Навеждам се да помириша блюдото и внезапно се пренасям в детството. Забравила бях това ястие, а много го харесвах, особено залято с кетчуп и с гарнитура от грахово пюре.

Пег сякаш ми чете мислите — навежда се, изважда изпод тезгяха някаква консерва, подава ми я и намига:

— Грахово пюре! Много е вкусно.

— Пег! — възкликвам изумено. — Обожавам го!

— Разбира се — отговаря тя, сякаш е съвсем нормално да ми чете мислите. — Кой не го обожава?

Не помня друг, освен мама да е готвил специално за мен. На вечерите, на които ме канеха през последните години, менюто се състоеше от ястия, купени от кулинарен магазин. При по-тържествените събития храната се доставяше от фирма за кетъринг и се поднасяше от сервитьори. Като се замисля, си давам сметка колко претрупано еснафски бяха тези „събития“. Пег се държи така, сякаш жестът й е в реда на нещата, обаче на мен не би ми хрумнало да приготвя вечеря за някой съсед. Всъщност бегло познавах съседите си в града, само си кимахме, ако случайно се засечахме. А пък откакто съм в Глакън, Пег и Тед положиха големи усилия да ме приобщят към живота в селото. Предполагам, че думата „приобщаване“ е свързана с обичая хората да общуват помежду си и взаимно да си помагат.

— Още веднъж благодаря, Пег — промърморвам. — Чувствам се неловко от добротата на тези хора.

— Пак заповядай. И така, довиждане до вторник, когато е балът. Ще те вземем точно в седем.

Усмихвам се:

— Добре. Ще ви чакам.

— Разбрахме се. А, още нещо — с нас ще са Едуард и Матилда. Не възразяваш, нали?

Едуард и Матилда ли?

— И те ли ще са на бала?

— Разбира се. Не ти ли казах? — Пег се плясва по челото. — Май чавка ми е изпила ума. Казахме си, че малко разнообразие ще се отрази добре и на двама им.

— Точно така — кима Тед. — Да разпуснат, както се казва сега на модерен език. Ще присъстват и много връстници на Матилда и тя няма да скучае.

— Да, да… разбирам — измънквам; приятното замайване ме напуска, пропъдено от осъзнаването, че съм приела да отида на бала с моя наемодател и със своенравната му дъщеря, която ме мрази в червата. Красота! Направо разкош!

— Приготви си най-хубава рокля — съветва ме Тед. — Помни ми думата, че те очаква прекрасна вечер. Старите кокали ми го подсказват.

Наблюдавам го как отстранява опаковката на поредното десертче „Марс“ и как отхапва голямо парче. Сърцето ми е свито — добродушният любител на шоколада е в голяма грешка. Вечерта няма да е прекрасна, а кошмарна — нищо, че нямам стари кокали да ми го подскажат.