Ниам Грийн
Правила за идеален живот (2)

Първо правило: Бъди професионалист

След шест месеца

— Маги, с теб става нещо тази сутрин — отбелязва Дом, докато аз с усилие си събличам палтото преди началото на поредния противен ден в брокерската фирма. — Изглеждаш променена.

— Грешиш — отговарям. Само дето откакто за последно съм обличала проклетото палто над лактите ми сякаш са се напластили сланинки. Сигурно затова ръкавите ме стягат като менгеме. Доста се озорвам, докато сваля проклетата дреха, също както се озорвам да се напъхам в нея.

— Не на мен тия — настоява той, докато аз се мъча да се освободя от хватката на палтото. — Има нещо, само че не разбирам какво е. Не, не ми казвай, остави ме да позная… Май са ботушите ти. Нови ли са?

Правя се, че не го чувам, най-после смъквам палтото, хвърлям го към закачалката и запъхтяна сядам зад бюрото си. Тактиката „не чувам какво ми говориш“ е често прилагана от сестра ми Тереза, когато близначетата й правят въртели. Всеки път като се проснат на пода и запищят като заклани (правят го често и поради най-различни причини — например че мюслито им не е достатъчно обло или че ягодовият им конфитюр не е достатъчно червен), Тереза симулира временно оглушаване. Което, разбира се, означава, че се прави на глуха почти през цялата седмица. От друга страна, всеизвестно е, че най-правилната тактика е да не обръщаш внимание на палавото дете, докато не миряса. А Дон е пораснало дете, което рядко мирясва, затова смятам, че горепосоченото правило важи и за него.

— Неее, не са ботушите ти — промърморва той, сменяйки тактиката. — Дали пък не е лицето ти? Случайно да си ходила на солариум? А?

Не се отказва. Може би трябва да създам стъпало за непослушни момичета и момчета и да го накарам да седне на него. Да, май е наложително. Тереза се кълне в ефикасността на тази тактика, уместна в случаите, когато някой не обръща внимание на пренебрежението ти. Имайте предвид, че тя често сяда на стъпалото за палавници, за да изпуши тайно една цигара и поне за малко да се порадва на тишината и спокойствието; понякога твърди, че само то и малките сини хапчета й помагат да издържи ежедневния стрес.

— Пренебрегвам те — обявявам и включвам компютъра. Известно време няма да му обръщам внимание — упорството е ключът към успеха.

— Не е лицето ти. — Той подпира с длан брадичката си, барабани с пръсти по страната си и се преструва, че е потънал в дълбок размисъл. — Какво ли може да е? Да видим… да видим…

Забелвам очи, защото знам накъде бие.

— Дали… дали не е прическата ти? — подхвърля той и се подсмихва.

— Млъквай! — изръмжавам, а Дом избухва в истеричен смях, толкова е доволен от шегата си. Добре де, може би тази сутрин прекалих с лака за коса, но само защото се успах и не ми остана време да взема душ. И проклетникът веднага забеляза, защото е метросексуален тип.

Хвърлям око към огледалото, което държа на бюрото си, за да проверявам дали половината храна от обяда не е полепнала по зъбите ми. Положението е по-лошо, отколкото предполагах: бях се опитала да оформя косата си на висок кок, само че прическата ми изобщо не е шик. Изглежда така, сякаш някакво космато животинче е умряло върху главата ми и тялото му е извито в предсмъртен гърч. Прическата ми е пълен провал. Виновна е Шерил Коул, задето лъже хората, че могат да изглеждат като нея. Никога няма да заприличам на нея, ако ще да изхабя цял флакон лак за коса.

— Може ли да ти пипна косата? — изкисква се Дом. — Да проверя дали помръдва.

— Поне си имам коса, Доминик! — озъбвам се. — За разлика от теб… — отчаяно търся достатъчно обидна дума, накрая изтърсвам: — … плешивецо!

— Ох! — Дом се хваща за сърцето, сякаш съм го пронизала с кама, а пък аз се мъча да не се разсмея. Този път с един куршум убивам два заека. Първо, колегата ми е много чувствителен относно растителността на главата си — откакто забеляза, че косата му оредява, той всеки ден отделя часове, за да проверява за изчезващи фоликули. Второ, истинското му име е Доминик, обаче той предпочита да го наричат Дом, защото смята, че е по-секси. Освен това се мисли за голям сваляч — носи прекалено впити панталони, кълчи се пред всичко, което носи пола, и се фука, че е полов атлет. Дори кафето си пие в чаша, на която пише „Бог в леглото“… по-точно пишеше, докато един ден не ме хванаха бесните и с маркер промених надписа на „Бод в ухото“. Смятам за свой дълг да му напомням, че не е полов атлет и че е много, ама много далеч от това определение. За да се впише в категорията трябва редовно да прави секс с много жени, следователно изобщо не отговаря на критериите. Разбира се, Дом твърди, че прави секс поне три пъти седмично с навити гаджета, които уж му се лепят като мухи на мед в любимите му долнопробни клубове, обаче твърдението му не е подкрепено с доказателства. Разбира се, той си прави труда да измисля имена на сексапилните красавици, които уж не могат да му устоят, само че аз още не съм видяла доказателство за легендарния му сексуален магнетизъм или за успехите му сред „дамите“, както ги нарича. Например, нито едно от прословутите му завоевания не го е търсило в работата, нито пък му телефонират загадъчни жени с пресипнали гласове. Обажда му се само майка му, за да му съобщи, че му е изгладила дрехите и че го подсеща да се отбие да си вземе храната за вечеря. Дом е типичен пример за мамино детенце и се гордее с това — факт, заради който непрекъснато му се подигравах… докато не се запознах с родителката му. Оказа се доста страшничка.

— Обиди ме, Маги — чумери се той. — Засегна ме дълбоко.

— Я млъквай, смешнико — озъбвам му се. — Ти започна.

Знам, че ни най-малко не е засегнат от подмятанията ми. Взаимното заяждане е станало традиция помежду ни. Началото сложихме през първия ми работен ден във фирмата преди пет години и оттогава продължава с нестихваща сила. Щом се появя сутрин Дом коментара облеклото и прическата ми (понякога дори как мириша), аз му казвам да го духа и се захващаме за работа. Необяснимо защо ритуалът ни действа успокояващо, особено през тези несигурни времена, когато никой не знае какво ще му донесе бъдещето. Вестниците предвещават безработица, неизвестни досега грипни щамове и евентуален Армагедон, затова на нас с Дом ни остава само да се майтапим помежду си, въпреки че светът очевидно шеметно се срутва. Пък и аз не приемам насериозно злъчните му коментари, защото знам, че Дом всъщност е безкрайно добродушен човек, който ще направи всичко, за да помогне на приятел в беда. Естествено, никога няма да издам какво мисля за него — и без това самочувствието му е прекалено голямо.

Обръщам се към компютъра си и ме обзема страх. Предстои ми поредният тягостен ден, през който ще се опитвам да запълня осем часа, преструвайки се на заета. Обожавах работата си, но откакто пазарът на недвижими имоти се срина, тя вече не ме радва. През доброто старо време хората харчеха безразсъдно, сякаш парите бяха на път да излязат от мода, и дори не се налагаше да положиш усилие да пробуташ някой имот, защото къщите и парцелите вървяха като топъл хляб. Само допреди няколко години тузарите се редяха на опашка и се молеха да им продадеш каквото и да било, но след като бумът се превърна в „Бум!“, клиентите се броят на пръсти и още малко ще започнем да им предлагаме като премия открити спортни автомобили, за да предизвикаме някакъв интерес. Тъкмо това правят колегите от агенциите за недвижими имоти, толкова са отчаяни. Коли, яхти, плазмени телевизори — каквото се сетите — готови са да ви го предложат като бонус, стига да осъществят бърза сделка. Миналата седмица един закъсал шеф на агенция дори се съгласи да предоставя за временно ползване разкошния си апартамент в Марбея, само и само да се отърве от жилище в центъра на града, което беше купил преди време. Нагледах се на какво ли не откакто пазарът се срина, но за съжаление дори тези уловки не действат: дори примамливите предложения за щедри бонуси не могат да убедят хората да се разделят с парите си. От друга страна, банките не отпускат заеми на онези, които искат да си купят имот или жилище. С Дом отделихме много време за безмилостна дисекция на въпросните банки, като си фантазирахме с какво да ги накажем, задето отказват ипотеки на потенциалните купувачи. Безкрайно се забавляваме, докато обсъждаме точно какъв метод за изтезание да използваме (лично аз съм за колелото, което чупи костите на жертвата), но най-важното е, че така убиваме времето. През последните месеци въпросното убиване на времето се превърна в единственото ми занимание, защото вместо да осъществявам продажби, се занимавам с каталогизиране на имоти. Дом е твърдо решен да не се предава и да гледа положението през розови очила, обаче (както често му повтарям), той е непоправим и наивен оптимист. Напоследък, вместо да се радва на тръпката от успешната продажба, той си намира други забавления, сред които най-любимото му е да упражнява сексуален тормоз върху всеки, който влезе в кантората, включително върху пощальона. А въпросният пощальон — човек на средна възраст на име Найджъл, който има седем деца, съпруга и две любовници, изобщо не му се сърди.

Докато ние се занимаваме с тези дейности, нашият шеф Дърмот по цял ден се взира в една точка. Изпадна в дълбока депресия след сриването на пазара. Дори Дом не може да го разведри, като му изпраща клипове от порносайтове. Колкото и да се старае, не може да го накара да се усмихне. Твърди, че тъкмо сега шефът трябва по-често да гледа как едрогърди блондинки са задоволяват взаимно. Разправя още, че само се опитва да помогне, обаче и двамата забелязваме провала на тактиката му, защото очите на Дърмот са хлътнали от стреса и от тревогите около агенцията. Разбирам защо шефът е провесил нос и не го виня — подобно на много други и нашата агенция сериозно е закъсала. Останали са ни непродадени осемдесет и девет имота, не можем да намерим наематели за деветдесет и девет апартамента. Пълен застой, който при тази криза вероятно ще продължи дълго. Спукана ни е работата, както изискано се изразяват агентите по недвижими имоти.

— Е… — Дом се придвижва към мен със стола си на колелца. — Изплюй камъчето. Май през уикенда си се запознала с някой готин тип, така ли е?

Повтаря го всеки понеделник, откакто се разделих с Робърт. Убеден е, че трябва да си търся партньор, преди да се превърна в преродена девственица и да забравя как се прави секс. Не иска и да чуе, че отново съм си била вкъщи и за кой ли път съм гледала сериите от „Приятели“. (Чат-пат още си фантазирам, че съм Дженифър Анистън в четвъртия епизод, когато косата й е права, изрусена и изкуствено удължена, а коремът й е плосък като дъска.) Обаче аз обичам да си стоя у дома, защото апартаментът, предоставен ми от агенцията, е толкова уютен. Намира се в жилищен комплекс, който Дърмот притежава в съдружие с местен строителен предприемач, и го приех като Божи дар след раздялата си с Робърт. Наемът е символичен, за което съм благодарна — щеше да ми е невъзможно да плащам голяма сума, след като към заплатата ми вече не се добавят комисиони.

— Изкарах чудесно почивните дни — отговарям предпазливо.

— Добре де, искам подробности. Запознала си се с мъж от провинцията и си го изтощила с извратен секс. — Дом ми намига. — Искаш ли едно силно кафе, за да не заспиш пред компютъра?

— Не, благодаря — отговарям студено. — Не бери грижа за мен.

Последното, което искам, е кафе. И без това стомахът ме свива от притеснение как ще изкарам деня. Струва ми се, че няма да издържа нито миг повече да се преструвам на заета или да правя досие на всеки непродаден имот.

— Няма ли да ме попиташ за моя уикенд? — нацупва се Дом. Очевидно изгаря от желание да разкаже пикантерии за сексуалните си похождения.

— Как мина уикендът ти, Дом? — питам покорно.

Държи всеки понеделник да ми описва въображаемите си завоевания и по принцип се опитвам да не го слушам. Сега обаче нямам спешна работа и съм склонна да го поглезя. Иска ми се да чуя нещо, което ще ме разведри, а измислената история за поредното похождение на Дом е като хумористичен разказ.

Той примъква стола си по-близо до бюрото.

— Не само ти си имала бурни сексуални преживявания през почивните дни — заявява и се изпъчва като пуяк. — И аз едва се държа на краката си.

— Сериозно? — промърморвам и се преструвам на отегчена.

— Да. — Дом се обляга на плота, за да се приведе към мен. — В събота вечерта се запознах с тази жестока австралийка. Оказа се тигрица в леглото.

— Нека позная — стюардеса е, нали?

— Да! Как се досети? — Той не е забелязал иронията ми.

— Чакай да си помисля… Дали не е защото всяка жена, с която уж спиш, е стюардеса?

Дом самодоволно се усмихва. Убеден е, че е легенда, а пък аз обвинявам майка му, задето му е вдъхнала толкова голямо самочувствие.

— Какво да направя, като стюардесите ме обожават, Маги? Може би защото с мен достигат непознати висини… сещаш се за какво намеквам, нали? — Той се засмива гръмко на изтърканата си и плоска шега.

Не отричам, че е симпатяга, само дето се изживява като комик. Смята, че ако поиска, може да сложи в малкото си джобче дори Греъм Нортън, водещия на едноименното хумористично шоу по Би Би Си. Въздишам:

— Е, разказвай…

Той изглежда засегнат от безразличието ми към изказването му, което според него е върхът на остроумието. Обаче на бърза ръка забравя обидата и започва да обяснява:

— Нямаш представа какво ме попита, докато бяхме в леглото. — Отново ми се ухилва и аз се насилвам да не се усмихна. Не ми се ще да го насърчавам, въпреки че любопитството ми е възбудено. Макар да са изцяло плод на фантазията му, разказите на Дом са изключително забавни. Никога няма да го призная, разбира се.

— Да видим… — Преструвам се на замислена. — Поиска да й обясниш за птичките и за пчеличките ли?

— А? — Той не разбира шегата ми и решавам да не се впускам в обяснения.

— Не знам какво те е попитала — промърморвам. — Моля те, кажи ми.

— Дадено. Поиска да се престоря на Дънди Крокодила!

— Дънди Крокодила ли?

— Да, като във филма. Дънди живее в нещо като джунгла и е прочут ловец на крокодили.

— Помня филма — измънквам и се питам откъде му хрумват толкова идиотски истории.

— Та тази мацка е с шапка. Като онази на Дънди Крокодила.

— Широкопола мека шапка, така ли?

— Точно! И така, слагам си я и веднага се вживявам в ролята, разбираш ли?

— Не съвсем, но продължавай.

Леко ми призлява, като си представя Дом гол и с глупавата шапка на главата. Насилвам се да прогоня от съзнанието си нелепия образ.

— Аз се боря с възглавницата, все едно е крокодил човекоядец.

— Преструвал си се, че възглавницата е крокодил човекоядец, така ли?

— Ами, импровизирах, за да стане по-интересно.

— Ясно.

— Налагам с юмруци възглавницата, крещя й, че дните й са преброени, но изведнъж гаджето откача.

— Сериозно?

— Да. Пъшка, стене… дива работа!

— И какво стана после? — Очаквам поантата. Може би от гардероба са изскочили куп голи стюардеси и са провели обучение по даване на първа помощ.

— Ами… направихме го, разбира се. — Дом изглежда озадачен от въпроса ми.

— Това ли ти е голямото преживяване? Преструвал си се на Дънди Крокодила и си се чукал със стюардеса, така ли?

— Да. — Той доволно се усмихва. — Не е ли страхотно? Тази сутрин едва се държа на краката си — тигрицата едва не ме разкъса.

— Това ли е всичко?

Той очевидно е разочарован, задето не ме е впечатлил.

— Да, това е. Защо се учудваш? Ти какво прави през почивните дни?

— За какво намекваш? — Определено не желая да подхващаме тази тема.

— Изглежда, твоят уикенд е бил по-вълнуващ от моя — мърмори Дом. Изглежда съкрушен от предположението, че не е най-големият завоевател на женски сърца в целия свят. Въобразява си, че е царят на нестандартните сексуални изживявания, затова веднъж в месеца си прави епилация на целия гръб. Естествено, не го признава, обаче аз знам истината. Неведнъж съм го хващала да излиза от козметичното студио.

— Грешиш — процеждам и включвам компютъра.

— Ооо, недей да скромничиш. Чакай да позная… — Лицето му се поразведрява. — Играла си на Джейн и Тарзан с някой чаровен непознат, нали?

Втренчвам се в монитора и не отговарям.

— Аха! — Той размахва показалец. — Познах по гузното ти изражение! Познах, признай си!

— Стига глупости! — Чувствам, че лицето ми пламва и още повече се ядосвам. Тази сутрин не ми остана време да използвам специалния коректор, който прикрива спуканите вени и зачервяванията на кожата на лицето.

— Ооо, Маги, ти се изчерви! Какви си ги вършила? Сто на сто си правила див секс. Случайно да имаш видеозапис? — добавя и наостря уши.

Телефонът иззвънява и ме избавя от необходимостта да отговоря на нахалника.

— Агенция „Ханли“. С какво да ви услужа? — казвам в слушалката, като влагам в гласа си възможно най-голямата доза ентусиазъм. Може би това ще е единственото обаждане за деня, затова е важно да убедя потенциалния клиент, че съм отзивчива и услужлива. Не че има значение, разбира се — пазарът е мъртъв и позитивизмът ми няма да го съживи.

— На телефона е Рита Хайд Смайт — лаконично и делово казва жената от другата страна на линията, а на мен сърцето ми отива в петите, като пътьом махва за здрасти на свиващия ми се стомах. Рита Хайд Смайт е най-голямата злобарка и гадина в града, може би дори в цялата страна. От няколко месеца напразно се опитва да продаде отвратителната си къща, дето прилича на мавзолей, и е, меко казано, безкрайно недоволна. Мавзолеят е построен в края на деветдесетте години на миналия век, когато икономическият разцвет в Ирландия беше във върховата си точка, и е най-очебийният пример за просташка парвенющина. Което, повярвайте, означава много, защото съществуват още доста храмове на лошия вкус.

Крановете за вода в деветте бани на Рита са позлатени, плотовете в кухнята й, обзаведена по поръчка, са ръчно изработени от мрамор и, като тя не пропуска да ми напомни при всеки наш разговор, подовете във всички помещения са от висококачествен махагон. Сега, освен другите прякори Дом й е лепнал прозвището Махагонката Хайд Смайт.

Тя плати неприлично голям хонорар на един надут специалист по вътрешна архитектура, за да й осигури интериор, който според нея е върхът на лукса, но за съжаление този „разкош“ засега не е привлякъл нито един купувач. Неколцина клиенти огледаха къщата, обаче натруфеният стил, съчетан с безбожно висока цена, отблъскваше всички. Рита смята, че вината е изцяло моя и не пропуска случай да ми го натякне. Обажда ми се често, за да ме скастри, защото смята, че не съм уредила достатъчно огледи. Обвинява ме още, че не предлагам активно грозния й мавзолей. И че не преследвам потенциалните купувачи. Тоест единствената причина отвратителната й къща да остане непродадена е моята некомпетентност, а не безвкусното обзавеждане и фактът, че цената е надута минимум с половин милион евро. Ако зависи от Рита, двайсет и четири часа в денонощието ще крача напред-назад пред дома й с рекламен плакат, възхваляващ парвенюшкия й рай. Дори и тогава вероятно ще е недоволна, понеже е от семейство, забогатяло по време на икономическия бум в средата на деветдесетте и не проумява защо не може да получи каквото иска, след като досега всичките й желания са били задоволявани.

Мислено се проклинам, задето вдигнах слушалката. Защо не оставих Дом да се разправя с Рита? За разлика от мен умее да я обуздава, може би понеже тя неизменно се поддава на чара му. Защото не подозира, че докато я омайва и я уверява, че скъпоценният й имот много скоро ще се продаде, той се преструва, че повръща.

— Добро утро, Рита — казвам, като се старая тонът ми да е на опитна професионалистка.

— Мери, ти ли си?

— Маги — поправям я.

Госпожата никога не ме нарича с истинското ми име. Убедена съм, че го прави нарочно, за да ме вбеси.

— Имаме ли запитвания за Ривър Хаус? — пита с леден тон, без да размени поне една любезна дума с мен. Не е от хората, които любезничат. Освен това винаги говори като кралска особа: „Не сме положили достатъчно усилия“ или „Трябва да си направим повече труд“.

— Момент да проверя, Рита — отговарям възможно най-мило. — Дай ми секунда да прегледам досието. — Превключвам на „изчакване“ преди тя да продума.

Опитвам се да печеля време. Много добре знам, че откакто с нея разговаряхме преди уикенда, не е постъпило нито едно запитване. И Рита го знае, защото ако имаше дори най-малката надежда, веднага щях да я уведомя. Питам се дали не е настъпил моментът да хвана бика за рогата, да настоявам тя да се освободи от натруфеното обзавеждане и да намали наполовина цената. Може би тогава поне няколко души ще проявят интерес. И още нещо, което е от особена важност и е свързано с названието на къщата: макар да е наречена Ривър Хаус, не е построена край река. Най-близкото поточе, което е толкова мижаво, че пресъхва през лятото, се намира на шестнайсетина километра от имението — факт, който шепата потенциални купувачи, оглеждали къщата през последните месеци, приеха като подигравка. Единствената причина Рита да кръсти така „мавзолея“ е, че названието й се е сторило „величествено“. Дори е поръчала да гравират името на каменна плоча, която е изтипосана пред автоматичната врата на имението.

Иска ми се да се престраша да й изредя съображенията си, обаче знам, че ще побеснее — отново! — а тази сутрин не съм в настроение за истериите й. Всъщност изобщо не й е спешно да продаде имението: наследи милиони след смъртта на чичо си и къщата дори не е ипотекирана. Рита е в много по-изгодно положение от други наши клиенти, които непременно трябва да продадат къщите си, защото вече не могат да си ги позволят. Може би ако й го кажа деликатно, чрез леки намеци, ще реагира по-благосклонно.

Отварям папката и моментално забелязвам бележка, залепена на най-горната страница — изглежда, в петък, докато съм била на оглед, Дом е приел обаждане от заинтересован клиент. Почеркът му е ужасен и не мога да разчета написаното, но сърцето ми подскача от радост. Може би положението не е толкова отчайващо. Може би някой иска да разгледа къщата. Дом говори по другата линия, а пък аз не бива повече да държа Рита на изчакване — нямам време да го накарам да си разчете драсканиците. Налага се да блъфирам: ще й кажа, че има запитване за нейния имот и по-късно ще разпитам Дом за подробностите.

— Рита? — Натискам бутона за превключване.

— Да. Чакам. Откровено казано, мразя да ме оставят на изчакване. Ако беше професионалистка, щеше да знаеш подробностите за Ривър Хаус, без да правиш справка в досието.

Едва устоявам на желанието да затворя телефона. Тази жена е непоносима!

— Изглежда има интерес към имота — казвам, потискайки желанието си да заръмжа. — В досието е отбелязано, че в петък някой е телефонирал.

— Сериозно? — Настроението на Рита мигом се подобрява. — А ти защо веднага не се свърза с мен? Редно беше да ме информираш.

— По това време не съм била в работата. Ще попитам…

Тя не изчаква да довърша изречението и грубо ме прекъсва:

— Не ме интересуват оправданията ти, Мери! Плащам ти да търсиш клиенти за Ривър Хаус, нали така? Липсата на комуникация във вашата агенция е непростима. — Тонът й е леден.

— Бях излязла по работа, Рита — казвам, сдържайки гнева си. — Дом е приел обаждането, затова те моля да имаш малко търпение, докато той ми съобщи подробностите.

— Ясно. — Тонът й леко се смекчава — тя със сигурност има слабост към колегата ми.

— Ще го разпитам и веднага ще ти позвъня.

— Гледай да не забравиш, Мери — надменно произнася проклетницата. — В противен случай ще се обърна към конкуренцията ви. Недоволни сме от обслужването — очакваме да се стараеш повече.

Тя затваря, аз трясвам слушалката и крясвам на телефона:

— Казвам се МАГИ, тъпа краво!

— Маги, какво ти става? — Дом ме поглежда и повдига вежда. — Не че се оплаквам. Най ми харесваш възбудена и запотена.

— Млъкни или ще те обвиня в сексуален тормоз! — процеждам през зъби. Днес Махагонката ме е вбесила повече от всеки друг път.

— Откога чакам този момент, захарче. Ако предпочиташ, можем да си поиграем на съдилище. Аз ще бъда съдията, а ти — лошото момиче. Навита ли си? Няма да е щуро като да се правим на Тарзан и Джейн, но обещавам да дам всичко от себе си.

Прокарва език по устните си и аз неволно се засмивам, макар да съм в отвратително настроение.

— Маги, Дом. — Дърмот се появява на вратата и аз веднага забелязвам, че е пребледнял като платно. През последните седмици изглежда все по-болнав, но днес прилича на мъртвец.

— Добре ли си, Дърмот? — пита Дом.

— Не съм — избърборва шефът. — Всъщност искам да си поговоря с двама ви. Елате в кабинета ми, ако обичате. — Обръща се и изчезва.

С Дом изплашено се споглеждаме и ставаме, без да продумаме. Опитвам се да прогоня паниката, но предусещам нещо много неприятно. Дърмот никога не ни вика в кабинета си и ако се съди по изражението му, днес не ни кани, за да ни раздаде премии и да ни съобщи, че фирмата ни предоставя безплатни автомобили.

— Горе главата, Маги — шепне ми колегата и ме хваща за ръката. — Може да не е каквото си мислиш. Пък и дори да е, няма да е краят на света.

Усмихвам му се и кимвам, но ми се струва, че съм излязла от тялото си и кръжа над него. Ако шефът ни вика да ни съобщи, че ни освобождава, това наистина ще е краят на моя свят. Вече напуснах човека, който според всички е най-голямата ми любов. Моите родители толкова се разстроиха от раздялата ми с Робърт, че им се наложи да заминат на почивка в Марбея, за да се възстановят от шока. Как ли ще приемат поредната лоша новина? Ами Тереза? Вече няколко пъти ми трие сол на главата и изтъква каква фатална грешка съм направила, като съм напуснала приятеля си; твърди, че той е „добра партия“ и че няма да намеря друг като него, особено на моята възраст. Не смятах, че на трийсет и две съм престаряла, но пък и не знаех на каква възраст трябва да е една жена, та свестните мъже да не й обръщат внимание. Сестра ми не пропусна да ме осведоми с най-малките подробности — твърди, че се е вкопчила в Малкълм като удавница, въпреки че той я е изоставил по време на най-голямото й изпитание.

А сега ще съм не само без мъж, ами и без работа. Положението е трагично, което на практика означава, че съм трагичен образ. Странно, но дори тази мисъл не ме развеселява, когато с невиждащ поглед влизам в кабинета на Дърмот, за да чуя присъдата си.