Нелсън Демил
Черният манастир (7)

6.

Тесният планински път не бе ремонтиран от края на дъждовния сезон. Колкото повече се изкачваха, толкова повече оредяваше джунглата и през праха, който вдигаха след себе си, различаваха развалините на белия балнеокурорт в долината. От червената почва пред тях се издигаха червеникави скални образувания. Нямаше следи от снощното сражение, забеляза Пърсел, но планинските ветрове носеха слаб мирис на барут и разлагаща се плът.

— Защо не се мярка никой? — попита Вивиан.

Пърсел я погледна в огледалото. Бяха свалили брезентовия покрив на джипа, за да ги разпознаят по-лесно като западняци. Фин червеникав прах покриваше черната й коса и високите й скули. Тя носеше широкопола шапка, за да предпази млечнобялата кожа на лицето си от слънцето.

— Те ще видят праха, който вдигаме, преди да ги видим ние — отвърна журналистът.

Меркадо разсеяно зяпаше лъкатушещия път. Мислите му витаеха другаде. След като го бяха освободили от руския лагер, бе насочил професионалните си интереси към издирване на религиозни преживявания. По време на служебните си пътувания се бе срещал с папа Йоан XXIII, Далай Лама, индуистки мистици, будистки монаси и хора, които се обявяваха за Бог или близки приятели с Него. Целият му живот и творчество до арестуването му бяха посветени на антифашизма и социализма, но с разпада на дотогавашната система и хвърлянето му в затвора от новия режим целият му живот и творчество също бяха съсипани, изчерпани, пусти.

Много хора го убеждаваха да пише за годините в съветския лагер, ала Хенри не можеше да разкаже преживяванията си с думи. Или по-точно, признаваше пред себе си той, не намираше смелост да потърси такива думи.

Спечели си нова слава като журналист с материал за бягството на Далай Лама от китайските комунисти и изгнанието му в Индия, който публикува в „Ню Йорк Таймс“. През 1962-ра смело се завърна в Съветския съюз и написа статии за религиозните гонения. За малко не го пратиха в затвора, но все пак го изгониха от страната. По-късно също имаше добри репортажи, ала напоследък отново започваше да се изчерпва.

Меркадо се опасяваше колкото за кариерата си, толкова и за затихващата си религиозна страст. Двете бяха тясно свързани. За да пише добре, се нуждаеше от парене под лъжичката, нещо като смъртоносната рана на свещеника. В момента имаше договор с Юнайтед Прес Интърнашънъл да публикува серия статии за състоянието на древната Коптска църква в условията на гражданската война. Освен това поддържаше връзки с ватиканския вестник „Л’Осерваторе Романо“, който купуваше голяма част от неговите материали. Ала в думите му вече нямаше плам и редакторите му го усещаха. Почти се беше предал. До този момент. Сега в съзнанието му пламтяха преживяванията от предишната нощ. Струваше му се, че Бог го е избрал да разкаже историята на свещеника. Нямаше друго обяснение за върволицата съвпадения, в резултат на които беше научил тази тайна. Външно запазваше спокойствие, но душата му гореше от нетърпение да се отправи в търсене на Граала. Само че тайната си беше негова.

Пърсел се обърна надясно и го погледна.

— Добре ли си?

Меркадо се откъсна от унеса си.

— Да, нищо ми няма.

Франк възприемаше Меркадо като ходещ барометър за опасност. Хенри отлично познаваше обстановката и когато го обземеше тревога, нещата не вървяха на добре.

Войната не беше нищо ново и за самия Пърсел — и двамата сигурно бяха виждали повече сражения и смърт от средния пехотинец. Меркадо обаче бе кален професионалист и по време на тридневното им пътуване сред хаоса и насилието в тази разкъсвана от гражданска война страна инстинктът за самосъхранение на по-възрастния мъж правеше изключително впечатление на Пърсел. Хенри Меркадо знаеше кога да блъфира и да вдига скандали, кога да дава подкупи или да се държи любезно и почтително и кога да си плюе на петите.

Пърсел си помисли, че въпреки излежаното от тях време двамата общо взето са имали късмет като военни кореспонденти или поне са били достатъчно умни, за да останат живи. Но Меркадо оцеляваше много по-отдавна от Франк Пърсел. Затова и когато Хенри и Вивиан бяха дошли при него в бара на „Хилтън“, въоръжени с пропуск от временното правителство, и го бяха попитали дали иска да ги придружи до горещата точка, в която се намираха в момента, той се съгласи, без много да се колебае.

Но сега… е, онова, което в Адис Абеба му звучеше добре, вече от три дни му се струваше кофти. Беше попадал и на по-лоши места и в много по-опасни ситуации, ала след като излежа една година в затвор на червените кхмери, през която ежедневно се сблъскваше със смърт от глад и болести и виждаше как безпричинно екзекутират мъже и жени, той смяташе, че е изчерпал полагащата му се квота късмет. За съжаление го осъзна цял ден след като напуснаха етиопската столица. А сега бяха стигнали до момент, от който нямаше връщане. Avanti.

Запали цигара, като държеше волана с една ръка, и каза:

— Надявам се да се натъкнем на редовната армия. Сигурен съм, че снощи са спукали от бой княз Иясу, и предпочитам да се движа с победителя. С победените пътуват воините от племето гала.

Меркадо оглеждаше хълмистия терен с военен бинокъл.

— Да, но според мене при княз Иясу за нас има повече хляб. От изгубените каузи и рухналите империи винаги излизат добри репортажи.

— Може ли повече да не споменаваме племето гала? — предложи Вивиан.

Хенри прибра бинокъла.

— По-добре да ги споменаваме ние, отколкото те — нас.

Отпусна се на седалката и добави:

— Най-голямата опасност в гражданските войни е това, че фронтовете се менят като спагети, подскачащи в цедка.

— Може ли да те цитирам? — попита го Пърсел.

— Отразявал съм Испанската гражданска война — без да му отговори, продължи по-възрастният кореспондент. — Стига да се движиш с едната или другата страна, ти си част от техния обоз. Но ако попаднеш между тях или изостанеш и се опиташ да се върнеш, вече подлежиш на арест. Знаеш ли, Франк, ако се беше движил с червените кхмери, сигурно нямаше да те затворят. Предполагам, че всичко това се дължи на шпионофобия. Не обичат хора, които търчат насам-натам между армиите. Номерът е да пресечеш фронта, без да те застрелят. Ако те спре часовой, трябва да се държиш дръзко и да размахваш журналистическия си пропуск и фотоапарата си, като че ли си получил специална покана за войната. Щом се озовеш там, големите началници обикновено са любезни. Но никога не бива да имаш вид на човек, който подлежи на арест. Освен с воюване армиите се занимават с арести и екзекуции. Няма как да се променят, така са програмирани. Не бива да имаш вид на човек, който подлежи на арест или екзекуция. Разбираш ли?

— Защо не вземеш да покараш ти, Хенри, пък аз ще държа проповедите?

Меркадо се засмя.

— Да не улучих болно място, а, Франк? Недей се ядосва, говоря от личен опит.

Пърсел обаче смяташе, че Меркадо всъщност иска да направи впечатление на Вивиан.

— В Източен Берлин имах възможност да вдигна гюрултия и да избегна ареста — отново поде Меркадо. — Само че се уплаших и те станаха по-самоуверени. Нататък всичко беше въпрос на техника. От един уличен ъгъл на няма и хиляда метра от Чекпойнт Чарли до уралския трудов лагер на хиляди ледени километри оттам. И все пак имаше момент, в който можех с дързост да се измъкна от тази ситуация. Така е, когато си имаш работа с общества, в които властват хора, а не законът. Франкистите в Испания застреляха един мой приятел, защото носеше червено-черната кърпа на анархистите. Той обаче нямаше представа, че кърпата е анархистка. Носеше я само заради потта. Кърпа, която всъщност си беше купил в Англия. Изправиха го до стената и го застреляха на светлината на фаровете на един камион. Нещастникът даже не знаеше испански. Така и не разбра защо го екзекутират. Ако беше направил съответните жестове, когато усети, че са се разгневили заради кърпата, ако я беше смъкнал и я беше заплюл или нещо от тоя род, сега щеше да е жив.

— Можело е да се издъни някъде другаде и пак да го застрелят.

— Възможно е. Но никога не бива да имаш вид на човек, който подлежи на арест, Франк.

Пърсел изсумтя. В Камбоджа имаше един момент… кхмерски офицер, който знаеше френски. Можеше да поговори с него. Американското гражданство не представляваше непременно основание за арест. Сред силите на комунистите в цял Индокитай имаше американци. При червените кхмери имаше американски журналисти. Само че той се издъни. Да, Меркадо наистина беше улучил болно място.

— Е, сега ще ти се удаде възможност да докажеш твърдението си, Хенри — каза Пърсел, когато излязоха от поредния завой. — Ей там стои човек, който е насочил автомата си към нас.

Вивиан светкавично се надигна.

— Къде?

— Спри! — извика Меркадо.

Пърсел продължи напред и посочи с ръка.

— Виждате ли го?

Преди Хенри или Вивиан да успеят да отговорят, мъжът натисна спусъка и високо над главите им изсвириха червени трасиращи куршуми.

Франк знаеше, че онзи не може да е чак толкова неточен и че изстрелите са предупредителни. Ала Меркадо скочи от джипа и се претърколи в крайпътната канавка.

Пърсел спря и му извика:

— Имаш вид на човек, който подлежи на арест, Хенри! — Изправи се и размаха ръце. — Хайле Селасие! Хайле Селасие! — После прибави: — Рас Иясу!

Войникът — носеше мръсна сива шама — отпусна автомата и им даде знак да се приближат.

Вивиан надникна измежду седалките.

— Откъде знаеш, че е роялист, Франк?

Пърсел отново седна зад волана и включи на скорост.

— Не знаех.

Меркадо се измъкна от канавката и се върна на мястото си.

— Пое адски глупав риск.

— А ти не поемаш никакви рискове, нали? — Франк бавно потегли напред.

По-възрастният кореспондент направи опит да обясни скока си в канавката.

— Помислих го за воин гала.

— Аз пък видях, че не е.

— Имаш ли изобщо представа как изглеждат те?

— Честно казано, не.

Приближиха се до мъжа, който носеше пояс с цветовете на Етиопия и императора: зелено, жълто и червено.

— Е, вече сме в императорската армия — обяви Пърсел.

— Чудесно — отвърна Меркадо. — Защото истинският репортаж е тук.

— Силите на временното правителство можеха да ни върнат в Адис Абеба — напомни му Франк. — Княз Иясу сигурно и себе си не може да измъкне оттук.

— Още не знаем какво е положението.

— Аз обаче знам, че твоят пропуск от временното правителство няма да ни е особено полезен пред княза.

Отговорът на Меркадо се позабави.

— Срещал съм се с Хайле Селасие, първо тук през трийсет и шеста и после, когато беше в изгнание в Лондон. Непременно ще го спомена пред княз Иясу.

— Наистина ли, Хенри? — попита Вивиан, която познаваше Хенри Меркадо по-добре.

— Не, но така ще си осигурим царско отношение.

— Точно затова те обичам, Хенри — възкликна тя.

— Гледай да нямаш вид на човек, който подлежи на арест — посъветва го Пърсел.

Бяха на двайсетина метра от войника и му махнаха. Той им посочи надясно, без да отговори на поздрава.

— Иска да отбием по оня път — каза Меркадо.

— Виждам го. — Франк зави надясно и махна за сбогом на дрипавия войник. Миризмата на смърт рязко се усили, въпреки че още не забелязваха трупове. Пътят, по който се движеха, приличаше по-скоро на козя пътека.

Меркадо посочи един равен участък пред тях. Десетина тела се разлагаха под слънцето. Към джипа се насочи войник със стара винтовка. Пърсел заобиколи телата и подкара джипа към мъжа, който ги наблюдаваше любопитно.

По-възрастният кореспондент се изправи и извика няколко приветствени думи на амхарски.

— Страхотен си, Хенри — похвали го Вивиан. — Питай го как се справят децата му в Йейл.

— Тъкмо това направих.

Войникът тръгна към тях и Пърсел спря. Меркадо размаха журналистическата си карта и каза: „Газетана“, а Франк му протегна пакет египетски цигари.

Мъжът носеше оръфана шама и части от военна екипировка. Усмихна се и взе цигарите. Пърсел му поднесе огънче и каза:

— Рас Иясу.

Онзи кимна и посочи.

Франк потегли нагоре по склона. Беше обрасъл с трева, която стигаше до предното стъкло. Почти не се забелязваха следи от бойни действия и признаци от среднощния артилерийски обстрел. Пърсел знаеше, че повечето армии в Третия свят използват модерните оръжия не толкова по предназначение, колкото за вдигане на шумотевица и разпалване на страстите. Пък и повечето снаряди не попадаха в целта. Истинските убийства се извършваха по начин, останал почти неизменен през последните две хилядолетия — с нож, копие, ятаган и понякога щик.

Скоро видя, че се намират в самия щаб на княза. От храсталаците се подаваха върховете на ниски палатки, прекалено пъстри за тактически цели. Малко по-нататък по пътя зърна зелено-жълто-червеното знаме на Етиопия, увенчано с юдейския лъв. Когато се приближиха, от храстите наизлязоха войници. Всички мълчаха.

— Махай им, Хенри — подкани Вивиан възрастния кореспондент. — Покани ги всичките на гости във вилата си в Съри. Дръж се приятелски.

— Млъкни и не си надигай главата, Вивиан.

Пърсел спря на прилично разстояние от шатрата с императорското знаме и тримата слязоха, като дружелюбно махаха с ръце и се усмихваха. Някои войници им отговаряха. Други обаче изглеждаха начумерени и зли, забеляза Франк, като всички пехотинци по света, които току-що са участвали в сражение. Те не си падаха по сравнително чисти и бодри непознати, които се мотаят наоколо. Особено ако армията е била разбита. Победената войска беше опасно нещо, разбираше той, много по-опасно от победителите. Бойният дух е нисък, уважението към командирите е подронено, настроението е отвратително. Беше го наблюдавал в южновиетнамската армия след загубата на войната. Меркадо го бе наблюдавал по целия свят. Срамът от поражението. Той води до изнасилвания, плячкосване и понякога до убийства. Това е своеобразен катарзис за войниците, които не могат да победят другите войници.

Тръгнаха бързо към шатрата на княза, сякаш закъсняваха за среща. Пърсел се безпокоеше за багажа им, ала всеки опит да го вземат със себе си или да направят съответните предупредителни жестове по посока на джипа щеше да им навлече неприятности. Знаеше, че най-добрата тактика е да оставиш скъпите си вещи като че ли очакваш да ги завариш непокътнати, когато се върнеш. Вивиан обаче взе един от фотоапаратите си.

Князът излезе да ги посрещне. Нямаше как да не го познаят. Беше още млад, четирийсетинагодишен, и много висок. Носеше златна корона със скъпоценни камъни в европейски стил, но и шама от лъвска кожа с леопардов пояс. И държеше копие. Зад него крачеха адютантите му, облечени в модерни бойни камуфлажи, само че с лъвска грива на шията. Явно се бяха издокарали така за пред европейците. Добър признак, помисли си Меркадо.

Князът и свитата му спряха. От двете страни на отъпканата във високата трева пътека се бяха струпали любопитни войници.

Меркадо ускори крачка, спря пред княза и се поклони.

— Рас Иясу — каза на амхарски. — Простете ни, че идваме без предизвестие. Изминахме дълъг път, за да дойдем при вашата армия…

— Знам английски — каза князът с британски акцент.

— Чудесно. Аз съм Хенри Меркадо. Това са Франк Пърсел, американски журналист, и нашата фотографка Вивиан Смит. — Отново се поклони и отстъпи настрани.

Вивиан се изправи до Меркадо и той й прошепна:

— Реверанс.

Тя се подчини и каза:

— Приятно ми е да се запознаем.

— Благодаря ви, че ни приемате — каза Пърсел.

— Елате — рече княз Иясу.

Последваха го към раираната червено-бяла шатра и влязоха.

Вътре цареше непоносима жега и миришеше на вкиснато. Князът им даде знак да седнат на възглавниците около ниска дървена маса с инкрустации, която приличаше на европейска антика с отрязани крака. Също толкова нелепо, каза си Пърсел, като всичко останало в тази страна.

Етиопия, беше установил той, представляваше смесица от великолепие, пищност и абсурдност. Антикварната маса с подкъсените крака обобщаваше всичко. Бойните камуфлажи с лъвски гриви може би го обобщаваха още по-точно. Тук я нямаше онази комбинация от каменната ера, бронзовата епоха и съвременността като в повечето африкански страни на юг от Сахара — тази древна изолирана цивилизация сама бе достигнала изключителни върхове много преди да се появят италианците. Но сега, както можеха да видят, уникалният аромат на някогашната култура умираше заедно със стария император.

— Искате ли да видите журналистическите ни акредитации? — попита Меркадо.

— Защо?

— За да се уверите…

— Какви други бихте могли да сте?

Възрастният кореспондент кимна.

— Как стигнахте дотук? — поинтересува се княз Иясу.

— С джип от Адис Абеба — отвърна Пърсел.

— Наистина ли? Изненадан съм, че сте стигнали толкова далече.

— Ние също — призна Франк.

Прислужниците на княза сложиха на масата бронзови бокали и ги напълниха от бутилка „Джони Уокър“ черен етикет. Меркадо и Пърсел се престориха, че не са учудени от подходящия избор на освежителна напитка, но Вивиан направи удивена физиономия, като че ли е очаквала да й поднесат ферментирало овче мляко.

— Я какво имало тук! — Тя се наведе над масата и вдигна фотоапарата си. — Нали не възразявате? — И снима шишето на фона на княз Иясу. — Страхотна снимка.

Меркадо потъна в земята от срам. Лошите обноски бяха едно от нещата, които не приемаше в младите хора. В Ню Йорк и Лондон това се смяташе за много яко, обаче в страни като тази можеше да е опасно. Князът изглеждаше приятен човек, ала никога не се знаеше какво може да разгневи тези хора. Така че той се усмихна на домакина и каза на амхарски:

— Младежи.

Иясу отговори на усмивката му и каза:

— Боя се, че нямаме сода. Нито лед за американеца. — Усмихна се на Пърсел, но Меркадо знаеше, че са нужни изключителни усилия да се държиш учтиво, когато една династия на три хиляди години пада позорно, императорът ти е арестуван и вече са екзекутирани стотина души от императорското семейство.

Княз Иясу ги огледа поред и попита:

— Е, защо сте дошли в „лъвовата яма“?

Хенри ясно съзнаваше, че се намира в старозаветна страна, в която важните неща винаги се изразяват с библейски алюзии.

— „И Господ беше с Иисуса, и славата му се разнасяше по цяла земя“^[1] — цитира той.

Князът пак се усмихна.

— „Може ли етиопец да промени кожата си, и леопард — петната си?“ — обади се Вивиан и също се усмихна.

Меркадо погледна Иясу, после фотографката.

— Вивиан!

— Това е от Книга на пророк Иеремия, Хенри. — Тя се заозърта. — Май не избрах подходящ цитат, а?

Князът впери очи в нея.

— „Не гледайте ме, че съм мургава… двете твои ненки са като близначета от млада сърна, които пасат между кринове“. Песен на песните. — Продължи да се взира в лицето й.

Вивиан се усмихна.

— Харесва ми.

Иясу вдигна бокала си.

— Добре дошли.

Всички последваха примера му и Меркадо заяви:

— За императора!

Отпиха. Князът не каза нищо повече.

Меркадо пое инициативата.

— Бях тук през хиляда деветстотин трийсет и пета, когато италианците окупираха вашата страна. Тогава имах честта да се запозная с негово императорско величество. И после, когато императорът беше в изгнание в Англия, написах репортаж за него.

Княз Иясу се вгледа в Хенри с известен интерес.

— Не ми се струвате достатъчно възрастен за това, господин Меркадо.

— Ъъъ… благодаря. Но съм достатъчно възрастен, уверявам ви.

— Е, с какво мога да ви бъда полезен? — попита Иясу.

— Ами, вижте, специално идваме от Адис Абеба при вас и вашата армия — отвърна кореспондентът. — По пътя преживяхме много злополуки. Воините гала опустошават района и навсякъде се водят сражения. Затова ви молим да ни дадете пропуск и ако е възможно, войници, които да ни осигурят безопасно връщане в столицата, за да отразим…

— Моля ви, господин Меркадо. Аз не съм глупак. Вие сте тук, защото не сте успели да откриете армията на временното правителство. Не съм в състояние да ви дам пропуск за никъде. В момента контролирам единствено този хълм. Моите части понесоха тежко поражение и армията всеки момент ще поиска да се предам, иначе пак ще ни атакува. Освен ако преди това не ни нападне племето гала, разбира се. Хората ми дезертират със стотици. Нашето време свърши.

Меркадо погледна спътниците си и отново се обърна към княза.

— Ясно… но… това ни поставя в доста неприятно положение…

— Е, много съжалявам, господин Меркадо.

— Напълно разбираме, че вие сте в много по-тежка ситуация от нас — включи се в разговора Пърсел. — Но бихме искали да отразим вашата история, да разкажем за храбростта на роялистките сили. Тъй че ако ни дадете няколко войници…

— Ще видя какво мога да направя, за да стигнете до армията на временното правителство — прекъсна го князът. — Оттам можете да вземете хеликоптер или да се присъедините към продоволствен конвой до столицата. Не искам да видя как загивате тук с мен. — Думите му прозвучаха малко принудено. — Нещо ново за императора? — попита той.

— Още е добре — отвърна Меркадо. — Военните го местят от един дворец в друг в столицата и покрайнините, но се твърди, че е жив и здрав. Един колега журналист го е видял миналата седмица.

— Добре. — Иясу отпи глътка скоч. — При мен има още един англичанин. Някой си полковник сър Едмънд Ган. Познавате ли го?

Хенри кимна.

— Чувал съм за него, да.

— Тук е като военен съветник. В момента инспектира позициите. Казах му, че не са останали позиции за инспектиране, обаче той настоя. — Князът поклати глава. — Англичаните понякога се държат странно.

Пърсел вдигна чашата си.

— Пия за това.

— Вече закъснява. Но когато се върне, ще се опитам да организирам безопасното ви прехвърляне, ако мога.

— Благодаря, княже. — Старата тъга отново обзе Меркадо. Пак преживя Испанската гражданска война, планината Арадам, попадналите в капан войници в Дюнкерк, бягството от Тибет с Далай Лама. На този хълм си даваха среща всички изгубени каузи. И той, Хенри Меркадо, винаги се измъкваше в последния момент, докато смелите обречени мъже му махаха за сбогом и му пожелаваха добър път. Но и той беше дал своето. В Берлин през 1946-а. С един скапан фотоапарат „Кодак“ от излишъците на американската армия. Вече не изпитваше угризения, че се измъква. Изпитваше облекчение. — Да, това напълно ни устройва.

— И ако успеете да стигнете до столицата, напишете хубав репортаж за императора и неговата армия — както по време на италианската окупация.

— Непременно.

— Добре. — Князът се изправи. — Трябва да се върна към задълженията си.

Пърсел, Меркадо и Вивиан също станаха и се поклониха. Князът понечи да излезе, но Вивиан го спря.

— Рас Иясу?

— Да?

— Сигурно знаете за княз Теодрос. Сражавал се е с италианците по време на окупацията и е имал крепост в джунглата на няколко дни път оттук.

Князът кимна.

— Теодрос ми е чичо. Загинал е в бой с италианците през трийсет и седма. Братовчед ми, който носи същото име, още държи гарнизона в джунглата. Яка крепост. От бетон и камък. Защо питате?

— Чух, че там се водели сражения и се чудех дали знаете за това.

— Не. Не съм чул нищо. Нямам представа коя страна е държала крепостта, нито кой я е нападнал. Защо?

— Просто си помислих, че ако боевете са свършили, може да намерим убежище там.

— Съмнявам се. Извинете ме.

— Рас Иясу?

Князът пак се обърна и въздъхна нетърпеливо.

— Да?

— В района има и един манастир. Надявахме се да го посетим. Манастир от черен камък, струва ми се.

— Няма такова нещо. Скоро ще дойде сър Едмънд и можете да зададете въпросите си на него. Извинете ме. — Той рязко се завъртя и излезе.

Пърсел избърса потта от тила си.

— Каква нахална кучка си, Вивиан! Ама въпросите си ги биваше.

Меркадо отново седна на възглавницата.

— Човека го заплашва клане от племето гала или наказателен взвод, а ти го дразниш! Наистина си безчувствена, Вивиан.

Тя също се настани на мястото си и си наля още скоч.

— Не се намираме в столичния „Хилтън“, нали знаеш, Хенри? Неговата съдба спокойно може да сполети и нас.

— Да, права си, разбира се. Само че ние имаме шанс.

Пърсел се опря на ниската маса и също си наля.

— Е, поне знаем, че гарнизонът в джунглата съществува.

Навън се чуваха възбудени гласове и типичната врява на разпадаща се войска. Избухваха кавги и най-малко един спор завърши с употреба на огнестрелно оръжие. Бягащи войници плячкосваха палатките наоколо, но знамето с юдейския лъв засега осигуряваше на тримата сигурност, макар да усещаха, че докато седят и пият скоч в горещата зловонна шатра, периметърът на безопасността им бързо се смалява.

Пърсел се обърна към Меркадо.

— Ти беше прав, Хенри. Тук е истинската история. И ние май ще участваме в нея.

По-възрастният му колега не отговори.

— Искам да поснимам — каза Вивиан.

Франк отиде до редицата церемониални щитове и копия, опрени на стената, и каза:

— Бива ги, Хенри, нали?

Меркадо отново не му обърна внимание. Погледна Вивиан и каза:

— Няма да мърдаш оттук.

Пърсел предложи да потърсят други оръжия в шатрата, освен копията.

— Не ни трябват оръжия — категорично възрази Меркадо. — Ние сме журналисти.

— Всички останали са въоръжени.

— Точно това е въпросът, Франк. Не можем да се измъкнем оттук със стрелба. Това не ти е американски филм за каубои и индианци.

Пърсел помълча, после рече:

— По-скоро си мислех как да избегнем участ, по-страшна от смъртта.

Никой не му отговори.

— Май си падаш фаталист, Франк — въздъхна Меркадо след малко. — Какво предлагаш?

Пърсел се замисли.

— Остава ни само една възможност.

— А именно?

— Да пием по още едно. — И изпразни бутилката в трите бронзови бокала. — Надявам се, че от върховете на тия копия в чашите ни ще потече още скоч.

— Не богохулствай.

Пърсел вдигна едно от копията и го заби в земята.

Франк нямаше представа кой ще влезе в шатрата — разбунтували се войници, полковник Ган, князът или воините гала. Ако извадеха късмет, щеше да пристигне кавалерията под формата на правителствени бойци и Хенри щеше да размаха журналистическата си акредитация и пропуска си и да си спомни как е на амхарски „Благодаря, че ни спасихте от княза“.

Междувременно глъчката на разпада и дезертирането навън стихна. Тишината започваше да става злокобна.

— Май останахме сами — отбеляза Вивиан.

Платнището се отметна.

— Вече не сме — отвърна Пърсел и посегна към копието.