Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Quest, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,9 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
mladenova_1978 (2016 г.)

Издание:

Автор: Нелсън Демил

Заглавие: Черният манастир

Преводач: Крум Бъчваров

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: Роман

Националност: Американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Излязла от печат: 02.12.2013

Редактор: Иван Тотоманов

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1749

История

  1. — Добавяне

24.

Барът на „Екселсиор“, каза си Пърсел, май датираше от Стария свят. Хенри обаче се чувстваше като у дома си и като че ли всички го познаваха. Някой ден сигурно щяха да кръстят на него коктейл.

Отведоха ги при маса до прозореца и те дадоха поръчките си на келнера, Джанкарло, който поздрави синьоре Меркадо по име, естествено, и знаеше какво пие.

Франк си спомни, че в „Харис Бар“ същият този синьоре Меркадо го беше предупредил никога да не прекрачва прага на „Екселсиор“. Оттогава бяха изминали дълъг път. Направи му впечатление, че Хенри носи модерен син костюм, бяла копринена риза и италианска копринена вратовръзка. Явно бе обиколил магазините. Вивиан беше направила същото във Флоренция и изглеждаше чудесно в бялата си зимна копринена рокля, за която Меркадо й направи комплимент.

Самият Пърсел се чувстваше почти гол в единственото спортно сако, което си носеше от Кайро. И той би отишъл на пазар, само че нямаше да се заседят тук още дълго.

Беше 1 януари, тиха вечер в Щатите, спомняше си Франк, но в бара на „Екселсиор“ цареше оживление.

— Италианците почиват до края на седмицата — осведоми го Хенри.

— А ти?

— Печатните преси никога не спират, както ти е добре известно. Но поне работя на половин ден.

— Джийн ще се присъедини ли към нас? — попита го Вивиан.

— Наложи се да замине за Лондон.

Пърсел запали цигара.

— Е, издали ли са ни визи? — попита фотографката.

Меркадо извади от вътрешния си джоб два паспорта и подаде синия на Франк, после разтвори червения швейцарски на Вивиан.

— Винаги съм смятал, че тази снимка не показва действителната ти красота.

Тя протегна ръка и Хенри й връчи паспорта.

При други обстоятелства, помисли си Пърсел, вече да е фраснал нахалника, който го дразнеше нарочно, но сега реши да види дали Меркадо ще продължи да се държи като гъз и чак тогава да предприеме съответните действия.

— Също като предишния път, визите ни са отпечатани в паспортите — делово заяви по-възрастният журналист и извади два листа от джоба си. — А това са копия на молбите ви, подписани и подпечатани от генералния консул. — И им ги даде.

Франк провери в паспорта си и видя, че някой е задраскал юдейския лъв с червено мастило върху новата виза. Молбата му носеше същия печат, аналогично коригиран, за да се вижда, че положението в Етиопия се е променило.

Донесоха поръчките им и Хенри каза:

— Тази вечер е за сметка на „Л’Осерваторе Романо“.

— Носиш ли журналистическите ни акредитации? — попита Пърсел, след като се чукнаха.

— Да. — Меркадо им даде картите, наред с по-голям документ, написан на няколко езика, включително амхарски, арабски и тигриня, който, по думите му, бил нещо като журналистически пропуск. И се усмихна.

Пърсел и Вивиан не отговориха на усмивката му.

Келнерът донесе ядки, маслини и сирена, които, подозираше Франк, сигурно представляваха обичайната вечеря на Меркадо.

— Нещо ново за Етиопския колеж? — попита Пърсел.

— Още не. Колежът е затворен до Богоявление.

— Подходящ момент да проникнем вътре с взлом.

Хенри само го погледна.

Вивиан също нямаше какво да каже по въпроса, но полюбопитства:

— Мен ще ме пуснат ли там?

— Не.

— Какво смяташ за отказа да ни допуснат до тяхната библиотека? — продължи да го разпитва Франк.

Меркадо се замисли за момент.

— Зависи от мащабите на параноята ти. Етиопският колеж е изключително затворена институция. В отказа им няма нищо странно, просто държат на уединението си.

— Всички държим на правото си на личен живот, Хенри, обаче това не е някакъв манастир на планински връх, нито пък в джунглата. Колежът се намира във Ватикана и е под властта на папската държава. Кой пише правилата, те или Ватиканът?

— Те се ползват с ограничена автономия. Аз им излизам с легендата, че правим проучване за етиопската си задача — което всъщност си е вярно. Обаче не ги притискам прекалено силно, за да не си помислят, че интересът ми е продиктуван от нещо друго.

— Добре — отстъпи Пърсел. — Тази библиотека изобщо струва ли си усилията?

— Предполагам, че техните карти ще са ни много полезни. Но може и да греша.

Франк кимна. Проучванията на Хенри във Ватиканската библиотека и неговата молба за достъп до Етиопския колеж не излизаха извън рамките на журналистическата му работа в „Л’Осерваторе Романо“. От друга страна, ако някой от ватиканската йерархия събереше две и две, включително искането на Меркадо да се върне в онзи ад със същия репортер и същата фотографка, с които беше лежал в затвора, щеше да се очертае подозрителна картина. Всъщност две картини: едната на журналист, който си върши работата, а другата на същия журналист, ровещ в нещо, което не би трябвало да знае. И картината щеше да е кристално ясна, ако Хенри беше съобщил във Ватикана за смъртта на отец Джузепе Армано, което щеше да означава, че е чул предсмъртните думи на италиански свещеник, някога получил папско писмо, нареждащо му да отмъкне Светия Граал от коптски манастир.

— За какво си се замислил, Франк? — попита го Меркадо.

— За нашата легенда.

— Нейният най-голям плюс е, че е вярна.

— Да. — Но само до навлизането им в джунглата. А и тогава пак щяха да си изпълняват задачата, макар и не непременно онази, която им бяха възложили от „Л’Осерваторе Романо“.

Освен това Пърсел виждаше, че Хенри проявява далеч по-голямо въодушевление, отколкото преди няма и месец в „Харис“. Зачуди се дали го е осенил Светият Дух, или просто е надушил добра история — Светия Граал на всички истории. А и искаше да компенсира предишното си слабо представяне в Етиопия, разбира се. Вивиан и Франк Пърсел не биваше да си помислят, че е изгубил някогашната си дързост. Меркадо трябваше да послуша собствения си съвет за правилните мотиви.

Хенри явно приключи с деловата част, защото започна да ги разпитва за екскурзията им в Тоскана и Вивиан задоволи любопитството му. Той заяви, че сигурно са си прекарали чудесно, и прибави:

— Ако още сте тук през пролетта или есента, това е най-прекрасното време в Тоскана. — След което ги посъветва: — Но не ходете там през лятото. Фрашкано е с британци. Италианците й викат Тосканшир.

Меркадо продължи с туристическите си препоръки и на Франк му хрумна, че Хенри може би се чувства самотен. Явно имаше доста познати в Рим, например колегите му в редакцията, както и всеки барман и келнер по Виа Венето. После пък идваше загадъчната жена, която не се казваше Джийн. Пърсел обаче усещаше самотата му — беше я преживял самият той. В рядка проява на съчувствие Франк осъзна, че Меркадо не е изгубил в Етиопия само любовницата си — беше изгубил приятел. Или като се имаше предвид възрастовата разлика, беше изгубил младо протеже. Човек, когото да наставлява. Или да манипулира?

Докато Хенри разказваше нещо за Перуджа, Пърсел насочи вниманието си към Вивиан и му се стори, че и тя, от своя страна, е изгубила романтичните си чувства към Меркадо. Всъщност преживяванията в Етиопия я бяха преобразили, също като самия него. Тогава му изглеждаше малко… незряла, почти като момиче, и в Адис Абеба, и по пътя за фронта, и още повече в балнеокурорта и шатрата на княз Иясу. Ала бързо беше пораснала — травмите на войната имаха такова въздействие върху хората. Той знаеше и че срещата с отец Армано дълбоко й е повлияла, както и неотдавнашните й любовни усложнения. Оценяваше нейното „оттегляне в манастир“ като зряло решение и макар да обичаше жената, която го беше напуснала в Кайро, харесваше и жената, която бе дошла при него в Рим.

Хенри, от друга страна, преживяваше обратното развитие. Само че Пърсел нямаше намерение да подценява старата лисица.

Меркадо се прехвърли на Милано и Вивиан съсредоточено кимаше, въпреки че очите й започваха да губят фокус.

На Франк му хрумна и че Хенри най-вероятно вече чува „на времето крилатата каляска“[1] и че за него новото им пътуване до Етиопия във всички случаи е печеливша комбинация. Ако умреше там, нямаше да изгуби много от живота, но ако се завърнеше, със или без Светия Граал, щеше да има какво да разказва до края на дните си. За предпочитане на някоя красива жена, обаче и всякаква щеше да му свърши работа.

За Вивиан и Пърсел обаче въпросът с жизнения път не стоеше така. Особено за Вивиан. Хенри Меркадо се намираше в края на този път, а Пърсел — някъде в средата, докато Вивиан едва започваше живота и кариерата си на фоторепортерка. Тя вече трябваше да е разбрала, че животът не е лек и бляскав, но затова пък е безкрайно вълнуващ и интересен. За нещастие вълнуващите части бяха опасни, а интересните нямаха нищо общо с работата. И често щеше да я съпътства самота.

Франк не знаеше дали Хенри някога е водил този разговор с Вивиан, а и във всеки случай самият той не би го направил. Франк Пърсел нямаше да й изнесе Урока. Тя трябваше да го научи сама. Засега Вивиан смяташе, че между тях има нещо, и наистина имаше, ала бъдещето беше друга работа. В живота му се бяха изредили няколко като нея и имаше голяма вероятност в нейния живот да се изредят още няколко като него, а може би и още един-двама като Хенри Меркадо.

А можеше и Етиопия завинаги да ги свърже — по един или друг начин.

— Франк?

Той погледна Хенри.

— Тук ли си мислено?

— Не.

Меркадо се засмя.

— Научи се да послъгваш. Иначе е обидно.

— Уча се от майстор, Хенри.

— Така си е. Тъкмо обяснявах на Вивиан условията на редакцията. Покриват ви всички разходи, без да ви дават заплата.

— Ясно. Ватиканът е в криза.

Хенри се засмя.

— Вестникът се опитва да се самоиздържа.

— Пускайте реклама на цигари.

— Назначени сте за един месец. — Меркадо ги погледна. — Това време би трябвало да ни стигне… по един или друг начин.

Те не отговориха.

— Трябва да си подпишете договорите.

— Още преди години престанах да подписвам договори в барове — информира го Пърсел.

— Договорите са в редакцията, Франк, не ги нося със себе си — отново се засмя Хенри. — Всичко, което напишете и снимате, става изключителна собственост на „Л’Осерваторе Романо“.

— У кого остава Светият Граал?

— Ще видим.

Келнерът им донесе още по едно и плато хапки. Основното ястие.

— Между другото, писмено уведомих Ватикана за смъртта на отец Джузепе Армано от Берини, остров Сицилия — каза Меркадо. — Пратих копия от писмото до няколко ватикански служби, какъвто е бюрократичният обичай, и до военното министерство, понеже покойният е бил в армията, служила на отечеството в Етиопия.

— Получи ли отговор? — попита го Пърсел.

— Не.

— Описа ли им обстоятелствата на смъртта му? — поинтересува се Вивиан.

— Да, разбира се, но пропуснах да спомена за черния манастир и Светия Граал.

— Посочи ли нашите имена в писмото си? — Франк впери очи в него.

— Да. Не исках да си мислят, че съм получил халюцинации заради серните изпарения в банята — поясни Хенри.

— Не е зле да ни го покажеш това писмо — заяви Пърсел.

Меркадо извади от джоба си фотостатно копие и му го подаде. Франк го прочете и видя, че е сравнително вярно описание на случилото се онази нощ, макар че разказът на отец Армано за залавянето му от етиопски сили — които всъщност бяха коптски монаси — и четирийсетгодишното му затворничество в крепост на императорската армия беше съкратен до няколко реда. Забеляза също и че Хенри не пише нищо за голото им къпане.

Пърсел подаде писмото на Вивиан и се обърна към по-възрастния си колега.

— Струва ми се логично някой да ти отговори.

— Кореспонденцията с Ватикана обикновено е еднопосочна. Същото важи за министерствата.

— Добре, но няма ли да поискат още информация?

— Не непременно.

— Поне едно „благодаря“ няма ли да кажат?

— Доброто дело не чака благодарност. — Той лапна един от миниатюрните сандвичи. — Понеже не бях сигурен кого трябва да уведомя, пратих копия до шест ватикански служби и признавам, самият аз малко съм изненадан, че не ме потърси никой от Ватикана — обаче ме потърсиха от другаде.

— Откъде?

— От Францисканския орден. И в техния архив нямало човек с името Джузепе Армано от Берини, Сицилия.

Вивиан вдигна поглед от писмото и се вторачи в него.

— Какво мислиш за това? — попита го Пърсел.

— Не съм сигурен. Отец Армано със сигурност съществуваше. Видяхме го със собствените си очи. Или поне видяхме някого.

— На смъртния си одър човек не лъже, че е някой друг — отбеляза Вивиан.

Меркадо се съгласи с нея.

— Става все по-любопитно. Обадих се на францисканците в Асизи да проуча въпроса и някой там ми каза, че щели да се свържат с мен, само че не го направиха. После опитах във военното министерство и един майор ми съобщи, че войната в Етиопия през трийсет и пета не била най-неотложният му проблем. Все пак ми обеща да направи проверка.

Пърсел се замисли за всичко това.

— Ватиканската бюрокрация е мудна, не се съмнявам, но скоро може да те потърсят — каза на Хенри.

— От коя дата е писмото ми?

Вивиан погледна листа.

— От десети ноември.

— С други думи, по-малко от седмица след пристигането ми от Лондон. Тъкмо затова, както ще видите в писмото, не се извинявам, че съм се забавил да съобщя за смъртта на този човек на съответните власти.

— Нали ми каза, че не си уведомил Ватикана? — напомни му Франк.

— Излъгах те — усмихна се Меркадо. — Тогава не те харесвах. Сега сме приятели и съдружници в това голямо приключение и подпечатахме завета си с кръв. Е… с евтино вино. И както се казва, сваляме всички карти на масата.

Пърсел си помисли, че Хенри продължава да крие някой и друг коз, така че попита:

— Според тебе какво всъщност става?

Меркадо допи джина си.

— Ами, явно става нещо. Някой, сигурно от Ватикана, е поръчал на францисканците да пратят отговор и да ми кажат, че отец Армано не съществува.

— Защо?

— И аз съм на тъмно като теб.

— Във Ватикана знаят кой е отец Армано и какво е правел в Етиопия — каза Вивиан. — И сега се чудят какво пък знаем ние.

— Много проницателно заключение, Вивиан. И ще продължават да се чудят какво знаем — какви са били последните думи на отец Армано.

Франк не вярваше в световни конспирации, нито си падаше по хора, които вярват в тях. Отец Армано обаче им беше разкрил конспирация във Ватикана, целяща открадването на Светия Граал. Следователно все още съществуваше конспирация, пазеща в тайна неугасналия стремеж на Светия престол да лиши Коптската църква от Граала.

— Ще правиш ли още запитвания? — попита Вивиан.

— Това няма да е много разумно — отвърна Меркадо.

Тя кимна.

— Щеше да е по-разумно някой от Ватикана просто да ти каже: „Благодаря, ще уведомим роднините и Бог да ви благослови“ — отбеляза Пърсел.

— Наистина щеше да е по-разумно от тяхна страна — съгласи се Хенри. — Подозирам обаче, че моето писмо ги е разтревожило и са решили да… как се казваше? Да се направят на глухи.

— Може би изобщо не е трябвало да им пращаш това писмо — прибави Франк.

— Отначало и аз мислех така. Мислех да не им съобщавам нищо. Но после изникна работата в „Л’Осерваторе Романо“ и понеже се канех да пиша по въпроса, нямаше как месеци или години по-късно да разкрия тази история, без да обясня защо съм я пазил в тайна.

— А може би тъкмо писмото ти е причината да те вземат на работа във Ватикана — предположи Пърсел.

Меркадо се вторачи в него.

— Да. Може би.

— И да вземат на работа във Ватикана нас с Вивиан.

— Всъщност вие ще работите във вестника на Ватикана, Франк, обаче няма да се хващам за думата.

— Постъпил си правилно, като си съобщил за смъртта на отец Армано, Хенри — заключи Вивиан.

— Да, никога не можеш да навредиш, като постъпиш правилно. — Меркадо спря за момент. — Хайде да оставим конспирациите и да приемем, че това е типично бюрократично безразличие, придружено от нехайно водене на архиви във всички институции. И италианците като немците мразят да им се напомня за трийсетте и четирийсетте години.

— Това може да обясни безразличието на военното министерство, но не и на Ватикана — възрази Пърсел.

Хенри не отговори.

— Отец Армано е реална личност и ние ще се погрижим хората, които са го пратили на война, да признаят неговите страдания и смърт — заяви Вивиан.

Меркадо се вгледа в нея и на Франк му се стори, че по-възрастният журналист едва сега забелязва промяната в бившата си приятелка.

— Ще отидем в Берини и ще открием роднините му — прибави тя.

— Такъв е планът — съгласи се Хенри и поръча по още едно.

Пред Вивиан имаше две пълни чаши червено вино, а Пърсел още работеше по последния си „Джак Даниълс“. Зачуди се къде слага целия този джин неговият колега.

Обсъдиха пътуването си до Берини и Етиопия, както и проблема как да изпълнят възложената им от вестника задача, като в същото време търсят черния манастир, намиращ се на територията на Гетачу.

Вивиан изненада всички, включително себе си, с думите:

— Надявам се да арестуват и разстрелят Гетачу, преди да отидем там.

— Революцията не изяжда такива като него — осведоми я Меркадо. — Тъкмо те изяждат другите.

Тя кимна и каза:

— Може би не бива да предлагаме на полковник Ган да дойде с нас.

— Хайде да говорим за това по-късно, когато се срещнем с него — предложи Хенри.

Вивиан отиде до тоалетната и Пърсел каза на Меркадо:

— Както ти споменах в редакцията, входните визи не са непременно и изходни.

— И както ти отговорих аз, запази параноята си за Етиопия.

— Само се упражнявам.

Меркадо смени темата.

— Тя изглежда много щастлива.

Франк запази мълчание.

— Казах ти: преживях го, преживях и гнева си. Не го ли усещаш?

— Този разговор е излишен.

— Не става дума за нас, Франк. Нито пък за нея. А за нашата… задача.

— И тримата сме наясно с това. Нали затова сме тук.

— Ще ми се да сме истински приятели.

— Какво ще кажеш за близки колеги?

— Да не би аз да съм ти я отмъкнал?! Ти я отмъкна от мен!

— Май си ядосан.

— Постави се на мое място. Вися аз на тъпия стълб и какво гледам? Ебане!

— Ти си пиян, Хенри.

— Прав си… Извинявай.

— Извинен си. — Пърсел стана. — И ако още веднъж споменеш името Джийн, ще те фрасна.

— Това пък какво означава?

— Не ти трябва да знаеш.

Меркадо се изправи неуверено и му подаде ръка. Франк видя, че Вивиан се връща, затова я стисна.

— Тръгваме ли си? — попита тя.

— Да.

— Пътят от Флоренция беше уморителен — каза Вивиан на Хенри. — Благодаря ти за виното.

— Благодари на нашия вестник.

Тя се втренчи в него и каза:

— По-добре си тръгвай и ти.

Той се наведе към нея, Вивиан се поколеба, после се целунаха по бузите. И по двете.

— Buona notte, signorina.

— Buona notte.

Пърсел я хвана за ръка и излязоха от ресторанта.

— Никога не съм го виждала толкова пиян — каза тя, докато портиерът им спираше такси.

Франк не отговори.

Вивиан го погледна.

— Е, аз го познавах само няколко месеца…

Таксито спря пред тях и се качиха.

— Хотел „Форум“ — каза Пърсел.

Известно време пътуваха в мълчание, после Вивиан каза:

— Ако не го бях срещнала, нямаше да срещна и теб.

Франк запали цигара.

Тя стисна ръката му.

— Да не сте се скарали, докато ме нямаше?

— Не.

— Обичам те.

Той измъкна ръката си от нейната и я прегърна през раменете.

— Веднъж ме прати по дяволите.

— Бях ти сърдита. — Вивиан го имитира: — „Щеше да е по-добре, ако бях сам. Може ли да оставим тази тема за бара в «Хилтън»?“ Мръсник!

Пърсел я притегни към себе си и тя отпусна глава на рамото му.

— Аз дадох идеята да те поканим да дойдеш с нас.

— Нали беше Божият план?

— Да де. Просто се съобразих с него.

— И какво предвижда планът по-нататък?

Таксито спря.

— „Форум“.

— Да се качим горе и да се съблечем — каза тя.

— Страхотен план.

Бележки

[1] „На неговата свенлива любима“, Андрю Марвъл (1621–1678). — Б.пр.