Нелсън Демил
Черният манастир (39)

38.

Езерото Тана се приближаваше от лявата им страна, а зад него се издигаше планината Симиен.

— На връщане ще минем над Шоан — каза Пърсел.

— Може да не видим никого — обади се Меркадо. — В момента фалашките юдеи масово се изселват.

— Чух. Но защо?

— Чувстват се застрашени.

— Това чувство ми е познато. Според Ган фалашите имали специално място в етиопското общество — напомни Франк на по-възрастния си колега.

— Вече не.

— Къде отиват? — попита Вивиан.

— В Израел, естествено. Израелците са организирали въздушен мост. По силата на Закона за завръщането всеки юдей по света има право да емигрира в Израел.

Пърсел си помисли, че всъщност си тръгват всички, които могат. Скоро в страната щяха да останат само марксисткото правителство, руските и кубинските съветници, селяните и побърканите журналисти. Монасите от черния манастир също спокойно можеше да са заминали и да са отнесли със себе си Светия Граал.

— Фалашите са единствените юдеи на света, които не са част от диаспората — продължи Меркадо. — Те са етиопци и изповядват юдаизма още отпреди времето на Савската царица. Етнически произхождат от тук, а не от Израил и Юдея, затова Законът за завръщането формално не се отнася за тях. Но израелското правителство ги приема с отворени обятия.

— Хубаво. Обаче се надявам още да са в Шоан, защото непременно ще включим селото в маршрута си.

— Струва ми се, че прекалено залагаш на Шоан за нашата мисия.

— Ще видим, когато стигнем там.

В десет и двайсет Пърсел видя града крепост Гондар да се издига над хълмовете. Приличаше на кинодекор за фантастичен филм, в който се разказва за дракони и магьосници. Всъщност обаче представляваше нещо много по-неприятно — щабквартирата на генерал Гетачу.

Летището, едновременно гражданско и военно, се намираше на едно недалечно плато и тъй като нямаше радиовръзка, Франк трябваше да се спусне, за да види ветрения конус и на свой ред да бъде видян от кулата, което го накара да се почувства като нарушител на вражеско въздушно пространство.

Контролната кула му даде зелена светлина, международния сигнал, означаващ разрешение за кацане.

Той се насочи към ориентираната в посока север-юг писта.

— Не виждам да ни очаква наказателен взвод — отбеляза Меркадо.

— Зад хангара са, Хенри.

— Може ли да престанем с черния хумор? — предложи Вивиан.

Нейвиънът стигна до дългата писта, Пърсел изтегли ръчката докрай и самолетът кацна.

— Добре дошли в Гондар.

Продължи до самия край на пистата, като се оглеждаше за признаци, че трябва да обърнат и да излетят за Судан или Френска Сомалия^[1] на около четиристотин километра на изток.

Хенри също се взираше към хангарите и паркираните около тях военни коли.

Нейвиънът спря и Франк рулира към хангарите.

Вивиан вдигна фотоапарата си, но Меркадо я спря.

— Тук не може да снимаш.

Тя прибра фотоапарата в чантата си.

Един транспортен С-47 бе кацнал наблизо и Пърсел се зачуди дали е онзи, който му беше попречил да излети по по-дългата писта на летището в Адис Абеба. Номерът на опашката му се струваше същият, ала не бе сигурен.

Спря до хангара и угаси двигателя. След четири часа във въздуха най-после се възцари тишина и можеха да разговарят спокойно, но никой нямаше какво да каже.

Франк отключи люка, плъзна го назад и студеният планински въздух нахлу в задушната кабина.

— Вземете всичко, оставете само шишето — каза той.

Измъкна се на крилото и се обърна, за да помогне на Вивиан и Меркадо.

Четирима мъже в масленозелени униформи и с кобури на кръста ги наблюдаваха.

Познаваха нейвиъна, естествено, и Франк виждаше, че са очаквали от кабината да излезе синьоре Бокачо или някой от етиопските пилоти, които използваха самолета, за да изстрелват димни ракети по враговете на държавата.

— Радостното е, че изглеждат изненадани от нашата поява — отбеляза той.

Тримата скочиха на бетона и тръгнаха към военните. Единият от етиопците, капитан, им даде знак да влязат в офиса на хангара, настани се зад бюрото и впери очи в тях.

Носеше червената звезда на новата марксистка власт, но допреди шест месеца сигурно беше носил юдейския лъв. Пърсел се надяваше, че няма да се окаже племенник на Гетачу и че знае международния език на пилотите, а също и че вярва в международното братство на хората, които покоряват висините. А можеше да се окаже и задник.

— Кои сте вие? — попита на английски капитанът.

— Журналисти от Адис Абеба и приятели на синьоре Бокачо — отвърна Франк.

— Каква е целта на посещението ви?

— Идваме да разгледаме древния град Гондар.

— Защо?

— Защото е много прочут.

Капитанът се позамисли, после каза:

— Планът на полета, паспортите и акредитациите ви.

Пърсел му даде формуляра, после му дадоха и паспортите и журналистическите си карти. Етиопецът проучи паспортите и провери имената им в някакъв напечатан списък. Франк, Вивиан и Меркадо се спогледаха.

Капитанът хвърли поглед на картите им, после върна всичко на Пърсел и каза:

— Има такса за кацане.

— Колко е днес?

Военният се втренчи в него.

— Каква валута имате?

— Лири.

— Петдесет хиляди.

Франк се обърна към Меркадо.

— Плати на господина, Хенри.

Меркадо изглеждаше едновременно облекчен и ядосан. Извади от портфейла си банкнота от петдесет хиляди лири и я подаде на капитана.

— Колко ще останете? — попита военният.

— Няколко часа.

— Дълъг полет за само няколко часа в Гондар.

— Аз съм фотографка — поясни Вивиан и потупа чантата си. — Днес ще направим пробни снимки и ако нашият вестник ги хареса, ще се върнем и ще подготвим фотоесе за древния град.

Капитанът я измери с поглед. Явно анализираше тази информация. После попита Пърсел:

— Имате ли друга работа тук?

— Не.

— Познавате ли някого в Гондар?

— Не. — Освен генерал Гетачу, естествено, но не си струваше да го отбелязва.

Етиопецът дълго ги наблюдава, после каза:

— Ако възникне военна необходимост, военновъздушните сили на временното революционно правителство имат правото да използват вашия самолет. Сигурен съм, че синьоре Бокачо ви е предупредил.

— Наясно сме с това.

— Като военни кореспонденти ли сте тук?

— Днес не.

— Каква е следващата ви дестинация?

— Адис Абеба.

— Докато ви няма, ще напълнят резервоара ви. Ще платите в западна валута. Ще заявите плана на полета и ще внесете такса за излитане.

— Разбирам.

— Преди да излетите, ще потърсите лично мен. Аз съм капитан Шареу.

— Добре.

— Можете да тръгвате.

Те се насочиха към изхода.

— Чакайте!

Тримата се обърнаха и Пърсел видя, че капитан Шареу чете формуляра.

— Излетели сте от Адис Абеба преди повече от четири часа — каза етиопецът.

— Имаше насрещен вятър.

Капитан Шареу посочи транспортния С-47 през прозореца.

— Онзи самолет е излетял от същото летище след вас. Пристигна преди два часа и не съобщи за насрещен вятър. Да не сте се отклонили от заявения маршрут?

— Всъщност се заблудих по картата и понеже не познавам района, се изгубих за около час.

— Значи сте имали насрещен вятър и сте се изгубили. Нямате късмет.

— Явно.

— Ще обърна внимание на използваното гориво от Адис Абеба дотук.

— Имайте предвид, че излетяхме с три четвърти резервоар.

— Сигурен съм, че някой в столицата ще си го спомни.

— Определено.

Известно време капитанът продължи да се взира в тях, после повтори:

— Можете да тръгвате.

Те се обърнаха и излязоха от хангара.

— Капитан Шареу не се върза на насрещния вятър и изгубването, Франк — каза Меркадо.

Пърсел беше забелязал малкия граждански терминал от въздуха и те тръгнаха натам, за да вземат такси.

— Моето обяснение като пилот беше логично и правдоподобно — увери Франк двамата си спътници.

— Според мен моето обяснение като фотографка за целта на двучасовия ни престой тук беше по-правдоподобно от твоето за четиричасовия ни полет — възрази Вивиан.

— Значи и двамата сме добри лъжци.

— Ще видим колко сме добри, когато се върнем на летището.

— Докато ни няма, може да ни реквизират аероплана — напомни Меркадо.

— Ще ни го върнат, ако междувременно някой не го свали.

— В този град има ли хотел? — попита Вивиан.

— Предишния път, когато идвах, имаше няколко доста прилични — отвърна Хенри.

— Кога е било това?

— През хиляда деветстотин четирийсет и първа.

Стигнаха до терминала и влязоха през задния вход. Малката сграда пустееше.

— Оттук изобщо има ли граждански полети до Адис Абеба? — полюбопитства Вивиан.

— По-рано имаше по един дневно — осведоми я Меркадо. — Доколкото чух, сега имало веднъж седмично.

— Явно сме го пропуснали — отбеляза Пърсел.

— Може за дълго да останем в Гондар. — Фотографката се намръщи.

— Това съвсем не е най-страшното, което може да ни се случи — посочи Пърсел. Забеляза, че единственото гише за автомобили под наем е затворено, и предложи: — Докато сме тук, хайде да потърсим джип под наем.

Излязоха от предния вход на терминала. На таксиметровата стоянка чакаше самотен черен фиат. Меркадо събуди шофьора и се качиха. Хенри седна отпред и каза:

— Гондар.

Шофьорът изглеждаше смутен, сякаш не е имал клиент отпреди революцията.

Пърсел потупа Меркадо по рамото и каза:

— Дай му двайсет хиляди.

— Това са петнайсет долара, Франк. Той печели по около един долар дневно.

— Това е повече, отколкото ми плаща „Л’Осерваторе Романо“. Да тръгваме.

Хенри неохотно даде на етиопеца банкнота от двайсет хиляди лири и шофьорът потегли.

Докато се спускаха от платото, Меркадо се опита да поведе разговор с шофьора на амхарски, италиански и английски.

— Според мен другия път не бива да идваме с нейвиъна — каза фотографката на Пърсел. — Това вече ще е прекалено. Може да дойдем с редовен полет, когато сме готови да започнем нашето пътуване.

— Трябва да направим още един разузнавателен полет, за да проверим всичко интересно на твоите снимки.

— Не съм сигурна, че изобщо ще се измъкнем оттук.

— Ние сме избрани да се измъкнем оттук.

Тя не отговори.

Меркадо се обърна към задната седалка.

— Шофьорът всъщност е чакал генерал от съветските военновъздушни сили.

Вивиан се засмя.

— Тогава защо ни взе?

— Защото Хенри му даде едномесечна заплата — обясни Пърсел.

— Днес нищо не върви както трябва — рече Хенри.

— Нито разбих аероплана, нито ни арестуваха — не се съгласи с него Франк.

— Денят още не е свършил — изсумтя Хенри.