Нелсън Демил
Черният манастир (19)

18.

Отидоха до близката лавка, взеха си кафе и бишкоти и седнаха на една пейка. Насреща се намираше казармата на швейцарските гвардейци, които се строяваха отпред по някакъв повод. Ватиканската поща също се управляваше от швейцарци.

— Швейцарска ефикасност и италиански бишкоти — отбеляза Пърсел. — Това място наистина е благословено.

— Италианците са единствените хора на света, които имат монументално его и в същото време страдат от комплекс за малоценност — отвърна Меркадо. — Намирам го за очарователно.

— Значи оставаш тук, така ли?

— Ще умра тук или в Етиопия.

— Може ли да те попитам… имаш ли си приятелка тук?

Хенри се поколеба.

— Ъъъ… Когато съм в Рим, се срещам с една жена на моята възраст.

Пърсел не попита повече. Запали цигара и се загледа в хората наоколо.

В тази част на Ватикана нямаше туристи и всички по улиците бяха служители на Светия престол или официални посетители като самия него. Този суверенен град-държава, знаеше Франк, имаше около хиляда жители, главно духовници, сред които папският щаб и свита или там както ги наричаха. Произведенията на изкуството и архитектурата във Ватикана нямаха равни в света и той разбираше защо папите, кардиналите и йерархията вярват, че това е единствената истинска църква на Иисус Христос. Тъкмо тук бяха костите на Петър, първия папа, погребани някъде под едноименната базилика. Онзи Петър, който поел чашата от Иисусовата ръка и пил от кръвта на своя Бог. Следователно би могло да се твърди, че тук е и мястото на същия този Свети Граал, ако изобщо съществуваше. Край на въпроса.

Ала дори отец Армано се беше съмнявал в това. Съмняваше се и Франк Пърсел.

— За онова, което научи преди малко, ли мислиш? — попита Меркадо.

— Не. Мисля си за отец Армано и черния манастир.

— Ще стигнем и до черния манастир.

Пърсел не знаеше дали Хенри има предвид, че ще стигнат до манастира по време на следващата им дискусия в библиотеката, или че ще отидат при него в Етиопия. Надяваше се да е второто.

— Кафето си го бива — каза той.

— Направено е със светена вода.

Франк се усмихна.

— И етиопско кафе.

— Наистина ли?

— Италианците още имат плантации за кафе в Етиопия. Въпреки че сега сигурно са в ръцете на гадните тъпи марксисти.

— Сигурно.

— В Адис Абеба живее един познат, синьоре Бокачо. Има плантации за кафе из цялата страна. Обикаля ги с аероплана си.

Пърсел кимна.

— Може да са го изхвърлили, естествено, или да са го пратили в затвора, обаче ако още е в Адис Абеба, не е зле да го потърсим, когато отидем там.

— Какъв е аеропланът му?

— Не знам. Никога не съм летял с него, но е возил журналисти.

— Дали ще ни го даде под наем, ако не е с нас?

— Ще го питаме.

Франк не се смяташе за изключителен пилот, ала можеше да управлява почти всякакъв едномоторен самолет, стига някой да му направеше едночасов инструктаж. Освен това разбираше, че Хенри вече е мислил по този въпрос. Не можеха просто да влязат в джунглата и да очакват, че ще се натъкнат на черния манастир. Малцина имаха такъв късмет и както бяха установили отец Армано и войниците от неговия дозор, късметът им стигаше само до стената на манастира — или още по-рано, когато се сблъскат с племето гала. А сега от манастира се интересуваше и генерал Гетачу.

Така че наистина трябваше да направят въздушно разузнаване и да се опитат да забележат нещо, което прилича на черен манастир — както и всичко, на което не искат да се натъкнат на земята.

Меркадо си погледна часовника.

— Ще се върнем в библиотеката, после ще отидем в Етиопския колеж.

— Свободен ден ли си си взел?

— Не, на работа съм. Както и ти.

— Ясно. Нали работя тук. Кога ще си получа акредитацията?

— След една-две седмици. Или след три. — Хенри се усмихна. — Тук не ти е Швейцария. След като снощи си тръгна от кабинета ми, пратих телекс до британското външно министерство, което се занимаваше с репатрирането на полковник сър Едмънд Ган. Помолих ги да му предадат да ми се обади в службата.

— Чудесно.

— Ти писа ли на Вивиан?

Беше й писал същата вечер, след като напусна кабинета на Меркадо и се прибра в хотел „Форум“. В писмото се казваше просто: „В Рим съм, отседнал съм във «Форум». Хенри е тук, работи в «Л’Осерваторе Романо». Срещнахме се и разговаряхме. Бихме искали да дойдеш при нас в Рим, ако е възможно, преди Коледа. Обсъждаме възможността да се върнем в Етиопия и е добре да участваш в дискусиите, ако все още проявяваш интерес. Моля, прати ми отговора си по телекс във «Форум». Надявам се, че си добре. Франк“.

Усещаше, че също като предишното, и това писмо е малко дистанцирано, и му се искаше да получи отговор, затова прибави послепис: „Много съм самотен без тебе“.

— Франк?

— Да… Писах й. Пуснах писмото вчера сутринта.

— Да се надяваме, че тази седмица италианската поща не стачкува. Половината послания на Павел до римляните още събират праха в пощата в Рим — пошегува се Меркадо.

Пърсел се усмихна.

— Всъщност го пратих по швейцарската поща.

— Разумно решение. Днес би трябвало да е в Женева. — Хенри се изправи. — Готов ли си?

Франк стана и тръгнаха към библиотеката.

 

 

— Тук се съхраняват над половин милион печатни томове и над петдесет хиляди редки ръкописи, много от които излезли от ръката на Цицерон, Вергилий и Тацит — каза Меркадо.

— Значи е забранено да се влиза с кафе.

— Нужен е цял живот, за да прочетеш дори само ръкописите, камо ли печатните томове — продължи другият журналист.

— Най-малко.

— Във всеки случай, след едномесечно проучване, не открих документални свидетелства за това как Граалът, след като отпътувал за Светите земи, се озовал в Етиопия. Обаче имам едно предположение. Ако си внимавал в часовете по история, би трябвало да знаеш, че през четиристотин петдесет и първа година в Халкидон е свикан Четвъртият вселенски събор, на който се опитват да решат някои теологически противоречия в раннохристиянската църква.

— Известно ми е.

— Папа Лъв Първи и християнският император на Източната римска империя Маркиан влизат в спор с египетските и етиопските представители, които отказват да приемат сложната доктрина за Светата Троица и твърдят, че Христос е един и е изцяло божествен. Та тия представители са прогонени и разколническите църкви са наречени „египетски“, а по-късно „коптски“. С това се поставя началото на изолацията на Етиопия от християнския свят, която продължава до ден-днешен.

— Забелязах.

— Така или иначе, липсващата част от пътуването на Граала може да е следната. Пърсивал и Гауейн…

— Които отплавали в мъглите…

— … стигат до Светите земи, които са в границите на Източната римска империя и се управляват от константинополския император — продължи Меркадо. — Двамата рицари трябва да са предали Граала на християнския епископ на Йерусалим, който по онова време е влиятелна личност в Църквата. Във Ватиканския архив се пазят документални свидетелства, че през следващите няколко века Граалът е циркулирал из важните черкви в Йерусалим. През шестстотин трийсет и шеста година обаче градът е превзет от мюсюлманите и огромен брой важни християнски реликви са изгубени или пренесени в Рим.

— Тогава как се е озовал в Етиопия, Хенри?

— Предполагам, че Граалът е стигнал до Александрия или някъде другаде в Египет. След шест години, през шестстотин четирийсет и втора, християнски Египет също пада под ударите на исляма. По онова време Граалът вече се съхранява от коптски свещеници или монаси, които го пренасят с лодка по Нил в Аксум. Това е логично от историческа, географска и теологична гледна точка — поясни Меркадо. — Египтяните са копти и са получили Граала от християнски бежанци от Йерусалим, който е паднал под мюсюлманска власт. След шест години са завладени и те и за да спасят чашата, я пренасят по сигурен път при своите едноверци в Етиопия.

— Вълнуваща история.

— Която се основава на известни исторически събития. Освен това има по-късни исторически извори за Светия Граал в Етиопия — и никъде не се споменава, че се е намирал другаде.

Пърсел не отговори.

— Не искам от тебе сляпа вяра. Опитвам се да запълня празнотите от момента, в който Граалът напуска Гластънбъри, до времето, когато първичните извори посочват, че вече се намира в Етиопия.

Имаше много по-просто обяснение, помисли си Франк: че чашата, използвана от Христос на Тайната вечеря, изобщо не е напускала Йерусалим. Британците обаче обожаваха своята история за крал Артур, рицарите на Кръглата маса и Светия Граал и хора като Меркадо подреждаха фактите така, че да съответстват на легендата. В крайна сметка нямаше значение как Граалът се е озовал в Етиопия, стига да се намираше там. Ако изобщо съществуваше, разбира се.

— Нали разбираш, Хенри, че ние не се стремим да проследим пътя на Светия Граал, нито даже как е стигнал до Етиопия? — отбеляза Пърсел. — Имаме информация от достоверен източник, отец Армано, че е в черния манастир. Сега остава само да открием това място.

— А аз ти обясних, че нашето пътуване, духовно и интелектуално, започва тук.

— Не споря с тебе, Хенри. Просто искам тази част от пътуването да приключи до обяд.

— Ако намерим Граала, непременно трябва да установим неговия произход, също като на всяка друга антика — да докажем автентичността му.

— Ако намерим Граала, Хенри, ще разберем дали е автентичен. Особено ако над него виси копие, от което капе кръв. И даже да няма копие, пак ще разберем още щом го зърнем. Ще го усетим. Ето в какво вярвам аз. В същото би трябвало да вярваш и ти. Тъй че няма значение как е стигнал там и не сме длъжни да доказваме нищо на никого. Res ipsa loquitur — нещата сами говорят за себе си.

Меркадо го погледна.

— Нямах представа, че знаеш латински.

— И аз.

Известно време помълчаха.

— Все пак успях ли да те убедя? — попита накрая Хенри.

— Справил си се чудесно. В работно време ли свърши цялата тази работа? Или ти плащат, за да я вършиш?

Меркадо не отговори.

Пърсел затвори бележника си.

— Е, имам достатъчно информация, за да напиша материала. А сега да вървим да търсим черния манастир, за да допиша края.

Той се изправи.

— За журналиста едно пътешествие на хиляда и петстотин километра започва в библиотеката и свършва пред пишещата машина.

— Ще имаме невероятен късмет, ако нашето пътешествие свърши пред пишещата машина.

Излязоха от читалнята и Меркадо каза нещо на италиански на един монах, който се насочи към вратата с голям ключ в ръка.

Навън ги посрещна декемврийското слънце. Тръгнаха през парка към Етиопския колеж, където Пърсел се надяваше да открият карта с надпис: „Черният манастир — местонаходище на Светия Граал“.

Щеше да е невероятен късмет, ако се натъкнеха на такава. Или може би нямаше да е късмет?