Нелсън Демил
Черният манастир (43)

42.

Нейвиънът се оказа свободен за следващия ден, включително пренощуването в Гондар. Синьоре Бокачо ги посрещна на летището по обед, за да вземе наема и да им съобщи новината.

— За съжаление това е последният ви полет. Създавате ми проблеми.

— Нали пилотирам аз?

Италианецът се усмихна, после лицето му отново стана сериозно.

— Не искам неприятности с властите.

— Разбирам.

— И вие трябва да внимавате с властите — посъветва го собственикът на самолета. — Вашите полети до Гондар ще породят подозрения.

— Ние сме журналисти.

— Веднъж седмично има пътнически самолет. Те сигурно ще се поинтересуват защо ви е моят „Нейвиън“.

— Не искаме да губим цяла седмица в Гондар. Как ви звучи това?

— На мене ми звучи добре, но на тях… Кой знае? — Синьоре Бокачо посочи стоящите до самолета Вивиан и Меркадо. — Вие сте добри хора, затова ви моля да внимавате.

— Не сме чак толкова добри. — Пърсел му плати двудневния наем в долари и го информира: — В Гондар откраднаха част от вашето кафе.

— То е за това: да го крадат.

— Ясно.

Уговориха се да се срещнат в „Хилтън“ на вечеря след завръщането им от Гондар. Тогава италианецът трябваше да им върне и депозита.

— Само че ще ми позволите да платя сметката, а аз ще задържа депозита като първоначална вноска за „Мия“ — усмихна се той.

Пърсел отговори на усмивката му.

— В седем вечерта обаче проверете на рецепцията за телекс от нас, в случай че не успеем да излетим от Гондар навреме.

Синьоре Бокачо го погледна.

— Внимавайте.

— До скоро.

Италианецът щеше да вечеря сам, но техният депозит от две хиляди долара щеше да му прави компания — и да покрие цената на самолетния му билет до Гондар, за да си прибере нейвиъна.

Франк понечи да каже arrivederci, но промени намерението си и го посъветва:

— Виждал съм емигранти и колонисти по целия свят да чакат подходящия момент да напуснат страна, която е станала враждебна към тях. Този момент е настъпил.

Синьоре Бокачо, собственик на плантации за кафе и други неща в Етиопия, кимна и каза:

— Обаче не е лесно. Моят дом е тук. Обичам Африка.

— Но тя вече не ви обича.

Италианецът се усмихна.

— Това е същото като с жените. Нима зарязвате любимата си само защото тя преживява тежък момент?

Пърсел не отговори.

— Съпругата ми е етиопка — осведоми го синьоре Бокачо. — Както и децата ми. Те ще бъдат ли щастливи в Италия?

— В Рим видях много етиопци.

— Да, знам.

— Поне си вземете дълга почивка.

— Още щом замина, властите ще конфискуват цялата ми собственост.

— И без това ще ви я конфискуват.

— Така е… Е, може би все пак ще си взема дълга почивка. — Той пак се усмихна. — Ще откарам семейството си в Рим с „Мия“.

— Лоша идея. Доведете жена си на вечерята в „Хилтън“ — предложи Франк.

— Много любезно от ваша страна.

Ръкуваха се и синьоре Бокачо им пожела buona fortuna^[1].

— Чао.

Пърсел вече беше подал плана на полета и като редовен клиент с банкнота от петдесет хиляди лири, прикрепена с кламер за формуляра, получи червения си печат без проблеми. Дежурният офицер записа като час на излитане 12:15 и оттогава бяха изтекли петнайсет минути, затова Франк се обърна към двамата си спътници.

— Да тръгваме.

Меркадо и Вивиан бяха натоварили багажа, съдържащ повече, отколкото им трябваше за една нощ в Гондар, и повечето от онова, което щеше да им върши работа в джунглата, както и бутилката „Моет“, за да отбележат откриването на черния манастир. Рано сутринта Хенри беше пратил един хотелски служител с триста долара и списък за покупки, включващ три раници, фенерчета и друга екипировка, налична в многобройните магазини за употребявани вещи в Адис Абеба, които бяха претъпкани с неща, продавани от хора, бягащи от страната или нуждаещи се от пари, за да си купуват храна. Момчето бе намерило почти всичко от списъка, не на последно място компас. Трябваха им само хранителни провизии, каквито можеха да си осигурят в Гондар, и късмет, какъвто не се продаваше никъде.

Пърсел се покатери на крилото и помогна на Меркадо да се качи, след това хвана Вивиан за ръката и я изтегли горе. Двамата се спогледаха за миг, после тя пусна ръката му, вмъкна се в кабината и се настани на дясната седалка.

Франк я последва, натисна главния ключ и провери уредите, натисна ръчката и запали двигателя, който реагира бързо. Той погледна пулта. Налягането на маслото продължаваше да е ниско.

— Тук отзад е възтясно заради багажа — измърмори Меркадо.

— Не смущавай пилота, докато си върши пилотските работи — скастри го Вивиан.

— Коланите — напомни им Пърсел.

Освободи спирачката и обърна нейвиъна. Видя, че синьоре Бокачо стои до стария си фиат и им маха. Франк му отвърна, затвори капака и рулира към началото на дългата писта, която този път беше свободна.

— Налага ли се да се моля на свети Христофор? — поинтересува се Вивиан.

Франк не й отговори.

Фотографката още от сутринта се опитваше да го въвлече в лек разговор, ала Пърсел не беше в настроение. Предишната вечер Вивиан бе проявила достатъчно разум да не му се обади в стаята и да не почука на вратата му и той бе абсолютно сигурен, че не е разговаряла с Меркадо за новото нощно прегрупиране, защото Хенри изглеждаше както обикновено.

Увеличи подаването на гориво, провери уредите още веднъж и излезе на пистата.

— Пригответе се за излитане. — Натисна ръчката и нейвиънът се понесе напред.

Самолетът се издигна и Пърсел зави на север към Гондар. Надясно се разстилаше Адис Абеба, град, който сигурно никога повече нямаше да види, а ако го видеше, щеше да е от затворническа килия — освен ако пак не го хвърлеха в предишната, с изглед към вътрешния двор с бесилките.

Насочи нейвиъна между два високи планински върха и погледна назад. Надяваше се, че това е последният му поглед към етиопската столица.

Беше се оказало, че онази сутрин Хенри не е отишъл в пресслужбата, а от хотела е пратил в „Л’Осерваторе Романо“ телекс, с който съобщава на шефовете си, че групата им заминава за няколко дни в Гондар, за да отрази преселението на фалашите.

Пърсел, Вивиан и Меркадо прекараха сутринта в стаята на Хенри, прегледаха пак снимките и отбелязаха на картите още няколко подозрителни местонахождения на черния манастир. Другото подозрително нещо в стаята, черният косъм, продължаваше да си е там. Хенри трябваше да се оплаче от камериерката си. Само че те повече нямаше да се върнат в хотела. Както ги съветваше полковник Ган, беше време да тръгнат и да ГО открият.

Що се отнасяше до това накъде ще се насочат, в случай че наистина ГО открият, сред пратените им от полковника карти имаше листове, покриващи района от Гондар и езерото Тана до крайбрежието на Френска Сомалия. Ган очевидно им предлагаше план за изтегляне.

Тъй че, със или без Светия Граал, щяха да отидат във Френска Сомалия, най-близкото убежище, където бяха избягали много западняци и етиопци. Френските власти помагаха на всеки пресякъл границата. Само трябваше да се доберат дотам.

— Нали ми каза, че ще бъдем приятели — прошепна му Вивиан.

— Приятели сме.

— Цяла сутрин почти не си ми продумал. — Хвърли поглед назад към Хенри, който разглеждаше с лупа една от снимките, и добави: — Това няма да се повтори. Обещавам ти.

— Хайде да го обсъдим в Гондар. В момента пилотирам.

Вивиан го погледна, после се извърна и се вторачи през страничния прозорец.

— Стигнахме до онази точка от нашето пътуване, от която няма връщане назад — каза Меркадо след малко.

— Още не сме — възрази Франк. — Не сме изгорили мостовете. Мога да обърна към Адис Абеба и да им кажа, че сме имали проблем с двигателя.

Отговори му Вивиан:

— Avanti!