Нелсън Демил
Черният манастир (47)

46.

Станаха преди разсъмване и се срещнаха във вътрешния двор, където ги чакаше Мириам с кафе, плодове и хляб.

Носеха раниците и екипировката си, а всичко останало щеше да изгори заедно с нейвиъна, за да скрият всички следи от пребиваването си в селото.

Вивиан и Пърсел бяха спали в една стая, ала не и в едно легло. И съответно бяха приятели.

Небето започваше да просветлява и Франк виждаше, че денят ще е ясен. Почти не разговаряха, защото вече си бяха казали всичко, а и защото нямаше думи, с които да изразят момента на отправяне в неизвестността.

Пърсел, Вивиан и Меркадо благодариха на Мириам за гостоприемството и обещаха пак да се срещнат при по-приятни обстоятелства. Тя явно съжаляваше, че тръгват, помисли си Пърсел, но сигурно изпитваше и облекчение. Не им даде карта на черния манастир, но им каза:

— Ако иска да откриете това място, Бог ще ви отведе там. Едмънд ще ви бъде водач в джунглата. Моля ви, бъдете негови водачи по пътищата Господни.

Хенри и Вивиан й обещаха.

Оставиха полковник Ган да се сбогува насаме с любимата си и излязоха през един заден вход в цветна градина.

Бяха взели толкова храна, колкото побираха раниците им, главно варени яйца, хляб, фурми и сушено месо, всичко това, беше ги уверил полковникът, било извънредно питателно и достатъчно за една седмица. Всеки имаше по две манерки, една с вода и една с лилав сок, който Пърсел май започваше да харесва. Хенри носеше бутилката „Моет“, естествено, а Вивиан — фотоапарата си. Франк отговаряше за картите.

Полковник Ган дойде при тях. Личеше, че раздялата му с княгинята е била мъчителна. Пърсел не познаваше от личен опит това чувство, а дори да го познаваше, усещането за загуба винаги се облекчаваше от по-силното усещане за облекчение.

Той погледна Вивиан на утринната светлина и видя, че го наблюдава. Сигурно си мислеше същото като него: „Как ще се разделим ние?“ Дано се разделяха като приятели.

Полковник Ган им изнесе петминутен урок за узито, което наистина се оказа лесно за зареждане и употреба, после ги поведе през една овощна градина и съседното пасище към гъстата джунгла около Шоан.

Ган познаваше пътя и след петнайсет минути намери пътека, която никой от тях не би могъл да открие дори на ярка слънчева светлина. Навлязоха в джунглата и от човешката цивилизация се озоваха в свят на флора и фауна, който от памтивека почти никой не беше смущавал.

Джунглата надвисваше отвсякъде над тясната пътека. Крачеха мълчаливо в колона по един и непрекъснато се налагаше да се навеждат. Ган носеше мачете, ала не искаше да го използва, за да не оставя следи от преминаването им.

Първото им спиране, след десетина минути, беше при огромно възлесто дърво, почти изсъхнало, според полковника — баобаб. На няколко крачки от дънера се намираше късовълновата радиостанция, увита в найлон и затрупана с палмови клони.

Ган се надяваше, че роялистките партизани са донесли нови батерии, но радиостанцията все още не работеше.

— Тази пътека ще ни отведе до балнеокурорта — каза Ган. — По шосето щяхме да стигнем по-бързо, обаче има по-голяма вероятност да се натъкнем на някого — автомобил, военен патрул или конници гала. Познавам някои от тези пътеки, но не съм единственият. Трябва да сме тихи и да се вслушваме в джунглата. Аз ще водя, а господин Пърсел ще поеме ариергарда. Ако някой чуе нещо, нека бързо и тихо да предупреди всички и да посочи натам, откъдето идва шумът. И тогава спираме и се спотайваме. Някакви въпроси?

— Може ли да пуша? — попита Франк.

— Не.

Пътеката ставаше все по-непроходима. Вървяха на север, успоредно на тясното шосе, по което бяха минали през септември. Франк нямаше особено приятни спомени от шофирането по зловещия път в мрачната джунгла, не изпитваше удоволствие от прехода в джунглата и сега.

Небесната ивица над тясната просека изсветляваше все повече — някъде там горе сияеше слънцето.

Вивиан вървеше пред Пърсел и от време на време се обръщаше и му отправяше усмивка, на която той отвръщаше. Не можеше да се сърди дълго, когато всяка крачка можеше да е последна и бяха само на часове или дни от най-великото религиозно откритие, откакто Моисей записал десетте Божи заповеди — които, оказваше се, се намираха в Ковчега на завета в Аксум.

Франк продължаваше да не вярва във всичко това, но щеше да е щастлив, ако действителността го опровергае.

След около час Ган им даде знак да отбият надясно от пътеката, където сред ниската растителност под дърветата чернееше обсидиан. Насядаха на скалата и си починаха. Полковникът и Пърсел проучиха една от картите и се ориентираха.

— Балнеокурортът е на два-три часа път оттук — каза Ган.

Отново проучиха картата и решиха следващата им цел да е крепостта на княз Теодрос, която се намираше на пет-шест километра източно от псевдоримската баня.

— На картата не е означена пътека от балнеокурорта до крепостта и ако не успеем да намерим път и джунглата е прекалено непроходима като тук, ще се наложи да направим просека — каза сър Едмънд. — Тогава петте километра ще ни отнемат повече от ден.

— Отец Армано е стигнал от крепостта до балнеокурорта — отбеляза Вивиан. — Ние го видяхме към десет вечерта.

— По кое време е тръгнал от крепостта? — попита Ган.

— Не знам… но сигурно е било привечер… не може да е вървял дълго с тази рана.

— Гетачу каза, че неговите минохвъргачки обстрелвали крепостта на княз Теодрос — припомни им Пърсел. — Най-вероятно това е позволило на отец Армано да се измъкне от килията си.

Полковникът кимна и каза:

— Значи е било към седем и петнайсет. Аз засякох часа и се зачудих по какво стреля оня идиот, защото не стреляше нито по мен, нито по лагера на княз Иясу.

Така с малко проста аритметика стигнаха до заключението, че отец Армано е бил освободен от килията си — навярно от някой случаен снаряд — малко след седем и се е появил в балнеокурорта след около три часа, което означаваше, че от крепостта дотам има пряка пътека. Оставаше им само да я намерят.

Вивиан се загледа в обсидиана, върху който седяха, и попита:

— Възможно ли е това да е скалата, за която спомена отец Армано?

— В района има много оголени скали и точно в тази тук няма нищо особено — отвърна Ган. — Според мен трябва да забравите за скалата, дървото и потока, които може и да са имали някакво значение за свещеника, но ние нямаме никаква представа какво е то.

Продължиха през джунглата. Ставаше все по-топло и влажно и гъстата загниваща растителност изпускаше отвратителни изпарения, които напомняха на Пърсел за джунглите в Югоизточна Азия. Неслучайно почти никой не обитаваше тропическите гори по света — те бяха среда, враждебна към хората, и рай за насекоми, змии и зверове с нокти и зъби. Джунглата всъщност беше кофти място, реши той.

Полковник Ган се движеше с лекота, все едно правеше такива преходи всеки ден преди закуска, помисли си Франк. Вивиан имаше младостта на своя страна, но и трийсетина килограма багаж на гърба, и Пърсел виждаше, че вече започва да провлачва крака. Хенри също изглеждаше уморен и ако физическото изтощение бе най-вече в главата му, най-вероятно си спомняше за предишния им преход, когато силите му се бяха изчерпали в неподходящ момент и това бе довело до поредица събития, които за малко не бяха свършили със смъртта им. Сега той искаше да изкупи вината си и, естествено, да направи впечатление на Вивиан или поне да не припадне пред нея — и това сигурно щеше да го държи на крака. В противен случай трябваше да си мисли за воините от племето гала, които идваха да му резнат ташаците.

Вървяха през джунглата — или тропическата гора, както настояваха да я наричат редакторите на Пърсел. Насекомите и птиците вдигаха шум, който заглушаваше звуците, издаващи опасност. Но както Франк беше научил във Виетнам, докато пътуваше с военните патрули, ако птиците млъкнат, значи са чули нещо. Или теб, или нещо друго.

Самият той смяташе, че е в сравнително добра форма въпреки алкохола и цигарите и този преход, въпреки тежкия багаж, засега му приличаше на разходка в парка. Обаче предполагаше, че след една седмица път, спане на земята и оскъдни порциони всички ще имат проблеми. Сега разбираше защо воините гала яздят коне и защо много армии използват мулета за товарни животни. Полковник Ган беше отхвърлил и двете възможности от практични съображения, свързани главно с вдигането на шум и снабдяването на животните с вода и храна. Пърсел обикновено не отстъпваше пред никого в своята област и тъкмо затова беше на свободна практика и често сменяше работата си, но отстъпваше пред сър Едмънд в неговата област, поне доколкото смяташе, че Ган знае какво прави.

След около два часа полковникът им махна да спрат и каза:

— Балнеокурортът е на петдесетина метра пред нас. Ще отида пръв и ще проверя обстановката. — Взе бинокъла на Меркадо и подаде на Пърсел узито с три резервни пълнителя. — Прикривайте ме. — Измъкна револвер с дълга цев изпод сафарито си и тръгна напред. Франк даде знак на Вивиан и Хенри да стоят на място и го последва.

Пътеката излизаше на поляната около балнеокурорта. На петдесетина метра напред слънцето ярко огряваше страничната стена на белия хотел. Ган огледа района около сградата и тръгна към нея.

Пърсел свали предпазителя на автомата и също тръгна през високата трева на двайсетина метра зад него. Ган мина отпред, качи се по стълбището и влезе. Пърсел зачака. След няколко минути сър Едмънд се появи и му даде знак, че теренът е чист.

Франк се обърна и видя Меркадо и Вивиан във високата до гърдите трева. Махна им да се приближат и всички заедно тръгнаха към входа на хотела.

Спряха пред стъпалата, по които се бяха качили с джипа, и Вивиан каза тихо:

— Върнахме се.

Пърсел погледна към тясното шосе, по което бяха пътували онази вечер, и разпозна мястото, където беше пресякъл гъстите храсталаци, скриващи балнеокурорта от пътя. После отново се обърна към хотела. Сигурно бе зърнал купола, помисли си, или го беше регистрирал подсъзнателно. Точно затова бе свърнал от шосето.

Вивиан сякаш прочете мислите му и каза:

— Съдба, Франк. Не се мъчи да я проумееш.

— Виждам намесата на Божията ръка — заяви Меркадо.

С това трудно можеше да се спори, така че Пърсел изобщо не се и опита.

Вивиан се изкачи по няколко стъпала и Франк и Хенри я последваха.

Тя се огледа.

— Можете ли да повярвате? — Обърна се към Франк. — Върнахме се тук, откъдето започна всичко.

Всъщност всичко беше започнало в бара в „Хилтън“, поправи я той наум, когато Хенри го покани да отиде с тях на фронтовата линия. Едно просто „не“ щеше да е добър отговор. Само че поканата на Меркадо го поласка. А и Вивиан му се усмихна. И може да беше обърнал някоя и друга чаша повече.

Самолюбие, дързост, алкохол и безмозъчна похот — сигурна комбинация за слава или катастрофа.

— Ще започнем от тук, където свърши животът на отец Армано — каза Вивиан. — Бяхме в Берини, бяхме и в Рим и ще проследим пътя на свещеника до неговия затвор. И с неговата и Божията помощ ще проследим пътя на отец Армано до черния манастир и Светия Граал.

Хвана ги за ръце и продължиха заедно нагоре по стъпалата към мястото, където съдбата на отец Армано се беше пресякла с тяхната.