Нелсън Демил
Черният манастир (4)

3.

Сложиха го да легне на един спален чувал между джипа и тъмния ъгъл и Вивиан отвори консерва супа. Пърсел изхвърли черепа през близкия прозорец. Шамата на непознатия беше на парцали, затова завиха треперещото му тяло с единственото си одеяло. В мрака не забелязаха засъхналата кръв по дрипавата роба.

Не успяха да разберат и какъв е. Много етиопци имаха светла кожа, прави носове и семитско-хамитски черти и някои носеха бради като него.

Меркадо се наведе над мъжа и попита на амхарски:

— Кой си ти?

— Веха — отвърна на същия език непознатият. „Вода“.

Меркадо му даде да пие от една манерка, после извади от джипа фенерче и освети лицето му.

— Не е етиопец. Нито амхарец. Може да е еритрейски арабин. Знам малко…

— Italiano — каза старецът.

Последва дълго мълчание.

Меркадо приклекна до него и бавно заговори на италиански:

— Кой сте вие? Откъде сте? Болен ли сте?

Старецът затвори очи и не отговори.

Пърсел взе фенерчето от ръката на по-възрастния си колега, клекна до непознатия и го огледа. Брадата му беше дълга, кожата му не бе виждала слънце от години. Той извади ръката на стареца изпод одеялото. Дланта му беше мръсна, но мека.

— Струва ми се, че е бил затворен доста време.

Меркадо кимна в мрака.

Мъжът отвори очи и Вивиан се опита да излее лъжица супа в беззъбата му уста.

— Бедното старче, в ужасно състояние е.

Непознатият се опита да каже нещо, но устните му затрепериха и от гърлото му се изтръгна само тих хрип. Накрая проговори на италиански. Вивиан седна до Пърсел и шепнешком започна да превежда, като продължаваше да храни мъжа.

— Казва, че е ранен в корема.

Пърсел взе консервата и лъжицата от ръцете й и ги сложи на земята. Старецът се размърда неспокойно — явно беше гладен.

— Кажи му, че не бива да яде, докато не видим раната.

Меркадо отметна одеялото, разкъса шамата и пак включи фенерчето. Съсирена кръв покриваше корема на стареца.

— Как се случи? — попита го по-възрастният кореспондент. — От какво е тази рана?

Мъжът сви рамене.

— Сигурно от куршум. Или шрапнел.

— Ще трябва да го прегледаме утре сутринта — каза Меркадо. — Сега не можем да му помогнем. Да го оставим да поспи.

— До утре може да умре, Хенри — каза Пърсел. — И тогава няма да научим нищо. Поговори с него.

— Разбирам защо са те номинирали за „Пулицър“, Франк. Остави го да си почива.

— Скоро ще си почива цяла вечност.

— Не го отписвай просто така — възрази Вивиан.

Старецът въртеше главата си към онзи от тях, който говореше в момента, сякаш следеше разговора.

Меркадо го погледна и каза:

— Май дойде на себе си. Хайде да го разпитаме за името му и прочее, за всеки случай.

— Давай.

— Не можем да ви дадем да ядете повече заради раната в корема ви — започна Меркадо на италиански. — Сега трябва да си почивате и да поспите. Но първо ни кажете името си.

Старецът кимна и като че ли се усмихна.

— Вие сте добри хора. Какви сте?

— Журналисти — отвърна Меркадо.

— Заради войната ли сте тук?

— Да, заради войната.

— Americano? Inglese?

— И двете — потвърди Меркадо.

Мъжът пак се усмихна.

— Добри хора.

Меркадо постави длан върху ръката му.

— Как се казвате?

— Джузепе… Джузепе Армано. Свещеник съм.

Възцари се дълго мълчание. Грохотът на сражението навън постепенно стихваше, което показваше, че всички са удовлетворени от нощното клане. От време на време в небето избухваше осветителен снаряд, бавно се спускаше към земята и кръстосаната стоманена арматура на срутения бетонен покрив хвърляше специфичната си решетъчна сянка върху пода и помещението се окъпваше в синкавобяло сияние. Ала тяхното ъгълче от огромното фоайе оставаше тъмно.

Меркадо хвана ръката на стареца и я стисна.

— Какво се е случило с вас, отче?

Старият свещеник потрепери от болка.

Меркадо стисна ръката му по-силно.

— Можете ли да говорите, отче?

— Да… Да, мога. Трябва да говоря. Мисля, че умирам.

— Не. Не. Ще оздравеете. Ще…

— Мълчете и ме оставете да говоря. — Макар и слаб, гласът му излъчваше свещеническа авторитетност. — Повдигнете ми главата. — Меркадо пъхна един камък под спалния чувал. — Така. Добре. — Усетил, че пред него стои вярващ, старият свещеник отново се превърна в пастир — на паство от един-единствен човек. Вивиан навлажни устните му с мокра носна кърпичка.

Старецът си пое дълбоко дъх и поде:

— Аз съм отец Джузепе Армано и съм свещеник от ордена на свети Франциск. Енорията ми е сицилианското село Берини. Прекарах последните… четирийсет години, струва ми се, от хиляда деветстотин трийсет и шеста… коя година сме сега?

— Седемдесет и четвърта, отче.

— Да. От хиляда деветстотин трийсет и шеста досега са почти четирийсет години. Бях в затвор. На север. Някъде край Гондар.

— Четирийсет години?! — Меркадо и Пърсел се спогледаха. — Четирийсет години?! Защо? Защо сте били в затвор четирийсет години?

— Криеха ме от света. За да запазят тайната. Но не ме убиха, защото и аз съм духовник. Само че те са от друга църква. Коптите. Те пазят свещената кръв и… — Гласът му секна и той безмълвно се вторачи в небето.

— Продължавайте — настоя Меркадо. — Бавно. Говорете бавно.

— Да… Трябва да отидете в Берини и да разкажете какво ми се е случило. Джузепе Армано. Те ще си ме спомнят. Имам роднини там. Брат. Две сестри. Възможно ли е да са живи? — Очите на стария свещеник се насълзиха, но той продължи. Вече говореше по-бързо. — Напуснах селото си през хиляда деветстотин трийсет и пета. През август. Денят беше горещ. Дойде един човек и ми каза, че ме мобилизират. На Дучето му трябвали свещеници за армията. И ние заминахме… с още неколцина свещеници… и много момчета. Вървяхме пеш до Алкамо. В Алкамо ни чакаше влак, а после се качихме на кораб в Палермо. Никога не се бях качвал ни на влак, ни на кораб, и ме беше страх от влака, обаче от кораба — не особено. И някои от момчетата, селянчета като мене, също се страхуваха, но повечето се вълнуваха. Отплавахме с кораба за Реджо. И в Реджо взехме влак, и потеглихме на север за Рим… — Той се отпусна и облиза пресъхналите си устни. Вивиан пак ги навлажни, докато превеждаше на Пърсел.

Старецът се усмихна и й кимна признателно. След това отново отхвърли предложението на Меркадо да поспи.

— Зле ми е. Оставете ме да довърша. Стомахът ми пари.

— Това е от храната, отче. Киселини. Разбирате ли?

— Разбирам, че умирам. Млъкнете. Как се казвате?

— Хенри Меркадо.

— Хенри… добре. Та значи ние потеглихме за Рим, Хенри. Цял живот съм искал да ида в Рим. И най-после отидох. Какъв град… виждали ли сте го? Всеки трябва да види Рим, преди да умре… Католик ли сте, Хенри?

— Ами… Да.

— Добре. — Свещеникът помълча, после продължи: — Заведоха ни във Ватикана… всички свещеници от Сицилия… бяхме дванайсет, спомням си… във Ватикана, някъде във Ватикана. В малка сграда до Сикстинската капела. Там имаше един кардинал, целият в бяло. Не си каза името и аз си помислих, че не е учтиво, ама какво можех да кажа на един кардинал от Светата колегия? Седнахме на столове с фина дамаска и го изслушахме. Кардиналът ни каза, че заминаваме с армията на Мусолини. На война в Етиопия. Слушахме го и никой не го прекъсваше. Кардиналът ни показа един плик, красив плик от твърда хартия с цвят на масло. На плика беше печатът на негово светейшество… пръстенът на рибаря… — Старият свещеник замълча и Вивиан довърши превода.

На Пърсел му се стори, че мъжът е припаднал, но той отвори очи и попита:

— Кой е сега на престола на свети Петър? Колко папи са се сменили след Пий?

— Трима, отче — отвърна Меркадо.

— Човекът е на смъртното си ложе, обаче се интересува кой е шефът му — каза Пърсел. — Виж, Хенри, той ще ти задава хиляди безсмислени въпроси. Моля те, накарай го да продължи.

— Той разказва по свой начин, Франк. Страдал е много. И двамата с тебе знаем колко е страдал. Тези въпроси са важни за него.

Вивиан сложи длан върху ръката на Пърсел.

— Остави Хенри да се оправя.

Пърсел изсумтя.

— След Пий Единайсети дойде Пий Дванайсети — каза Меркадо на италиански. — После Йоан Двайсет и трети. Щеше да ви хареса, отче. Добър човек. Почина преди единайсет години. Сега на престола на свети Петър е Павел Шести. Също добър човек.

Старият свещеник тихо заплака. Когато отново заговори, гласът му звучеше дрезгаво.

— Да. Всички са добри хора, убеден съм. А Дучето? Още ли е жив?

— Имаше война — отвърна Меркадо. — В Европа. Мусолини беше убит. Сега в Европа е мир.

— Да. Война. Предвиждах я, дори в Берини. Всички я предвиждахме.

— Видяхте ли какво има в плика, отче? — попита Меркадо. — Оня, дето ви го показал кардиналът?

— В плика ли… — Старецът замълча за миг. — Да. Имаше по един плик за всеки свещеник. Кардиналът ни каза, че трябвало винаги да го носим със себе си. Никога, ама никога да не се разделяме с него… и не бивало да споменаваме пред никого за плика. Даже на офицерите. Обясни ни, че когато мобилизираният свещеник умре, всичките му вещи отиват при друг свещеник. Тъй че пликът винаги щял да е в ръцете на онези, които са се заклели… трябваше да положим клетва… които са се заклели никога да не го отварят… но сме щели да разберем кога да го разпечатаме. И освен това ни каза, че като допълнителна предпазна мярка писмото вътре било написано на латински и ако попаднело в чужди ръце, трудно щели да го разберат. Мене не ме биваше много в латинския и си спомням, че се засрамих. Селските свещеници не знаехме много латински. Само за месата, нали разбирате? Обаче писмото било на латински и ако го отворели по погрешка, несъмнено щели да го дадат на някой свещеник да им го преведе. Та кардиналът каза, че ако някога ни попадне такова писмо, трябвало да кажем, че ще го вземем, за да го проучим. И после да направим фалшив превод и да изгорим оригинала. — Въздъхна тежко, после изпъшка.

Вивиан довърши превода и каза:

— Става интересно. Хенри, побутни го мъничко.

— Той сам ще ни разкаже всичко по своя си начин — възрази Меркадо.

Старецът отново простена и Вивиан постави длан върху потното му чело.

— Той гори, Хенри. Съвсем нищо ли не можем да направим?

— Боя се, че не. Ако издържи до утре сутрин, можем да стигнем до Гондар за няколко часа. Към местната английска мисия има болница.

— Силите на княз Иясу и армията на временното правителство са на по-малко от един час път, ей на ония хълмове — напомни им Пърсел. — Сега не бих опитал, но сутринта бихме могли. Те би трябвало да имат лекар.

Меркадо се замисли за миг.

— Не знам. Той явно е беглец. Когато научим подробностите, ще решим къде да го закараме.

— Добре. Но го побутни мъничко, Хенри — повтори Вивиан.

Меркадо се обърна към свещеника.

— Можете ли да продължите, отче?

— Да. Какво обсъждахте? Не мога да отида в Гондар.

— Утре сутринта ще ви закараме в английска болница — успокои го журналистът. — Продължавайте, ако сте…

— Да. Трябва да довърша. Пликът… той ни каза, че при никакви обстоятелства не бивало да го отваряме, освен ако в Етиопия не видим черен манастир в джунглата. Черен като въглен, рече, построен от черен камък. Скрит… в джунглата. В Етиопия нямало друг като него, така ни каза. Това бил манастирът на староверците — коптите. И в този черен манастир имало реликварий, и в реликвария се пазели мощите на светец, така ни каза кардиналът. На светец, така каза, светец. Важен светец. Светец от времето на Иисус… Мощите на светеца били толкова важни, че негово светейшество искал да бъдат пренесени в Рим, където им било мястото, в истинската църква на Иисус Христос. В „Свети Петър“.

— Нямат ли си достатъчно такива неща във Ватикана? — подметна Пърсел, след като Вивиан преведе думите на стареца.

Меркадо се наведе към свещеника.

— На кой светец? Какви мощи? Кичур коса ли? Или кост? Къс от дреха?

Старецът се засмя.

— Това не бяха никакви мощи. Можете ли да си представите?! Кардинал от Светата колегия да лъже група селски свещеници… Да, ние бяхме идеално подбрани за служба в италианската пехота. Не задавахме такива въпроси, каквито сега задавате вие. Бяхме прости селски свещеници. Имахме здрави крака, силни сърца и яки гърбове, тъкмо за пехотата. И не задавахме никакви въпроси на кардинала, който ни говори в сянката на базиликата „Свети Петър“, човек, който нямаше име, но говореше от името на негово светейшество. Един свещеник обаче, младеж… та той попита защо трябва да изнасяме мощи от една християнска, та макар и не католическа страна. Резонен въпрос, нали? Но кардиналът рече, че мястото на мощите било в Рим. Онзи свещеник не дойде в Етиопия с нас. — Старецът се усмихна, после изпъшка и се отпусна по гръб.

Пърсел изслуша превода на Вивиан и отбеляза:

— Отец Армано май наистина е видял тези мощи — или там каквото всъщност са били.

Меркадо кимна.

— И сигурно се е опитал да ги отмъкне за папата, както му е било наредено — прибави Пърсел. — Сигурно затова са го тикнали в пандиза за четирийсет години.

— Това може би обяснява разказа му — съгласи се Меркадо.

— Може да се получи страхотен репортаж, Хенри.

Меркадо погледна свещеника, който или спеше, или беше изгубил съзнание, и каза:

— Това може да е краят на репортажа.

— Събуди го — подкани го Пърсел.

— Не, оставете го да спи — възпротиви се Вивиан.

Пърсел и Меркадо се спогледаха. Знаеха, че свещеникът може изобщо да не се събуди.

— Ако е писано, по-късно ще чуем продължението на неговата история — все пак реши възрастният кореспондент.

— Завиждам ти за вярата, Хенри.

Вивиан впери очи в стареца.

— Той е изминал дълъг път, за да се срещне с нас, и ще довърши разказа си, когато се събуди.

Пърсел не можеше да спори с нелогичността на вярата на Меркадо и мистиката на Вивиан, така че отстъпи.

— Ще оставим един от нас на пост, за да внимава за гала и да следи дали старецът няма да бълнува, да се събуди или да умре.

— Ти си изключително практичен човек — отвърна Вивиан и прибави: — Чист разум без сърце.

— Много ти благодаря — нацупи се Пърсел.

Меркадо предложи да поеме първата смяна и Пърсел и Вивиан легнаха върху спалните си чували.

Двете армии на хълмовете очевидно бяха изгубили бойния си ентусиазъм, макар че от време на време автоматични откоси разцепваха нощната тишина.

Пърсел се вторачи в черното небе и се замисли за историята на свещеника и Хенри Меркадо. Кореспондентът или знаеше нещо, или беше направил някаква връзка от разказа на стареца.

Замисли се и за лежащата до него Вивиан и си я представи гола, изправена до серния басейн.

Спомни си запознанството си с нея и Хенри Меркадо преди няколко дни в бара на столичния „Хилтън“. Срещата изглеждаше случайна и може би наистина беше случайна, също както напълно неочаквано бяха открили свещеника в тази пустош. И все пак… е, Вивиан би го нарекла съдба, а Хенри — воля Божия.

В небето избухна осветителен снаряд и бавно започна да се спуска към земята. Пърсел го погледа известно време, после затвори очи, за да запази ориентацията си в нощния мрак, и се унесе в неспокоен сън.