Нелсън Демил
Черният манастир (48)

47.

Полковник Ган ги чакаше в осеяното с отломки фоайе. То изглеждаше също като предишния път, само че по мраморния под край покритата с фрески стена, където Пърсел беше паркирал джипа и където бяха чули разказа на отец Армано, бяха пръснати кости и черепи.

— Наказателен взвод — поясни сър Едмънд.

Вивиан се вторачи в костите и вдигна ръка пред устата си.

— Божичко…

Франк се приближи до мястото на екзекуцията. Частите от военна екипировка и гниещите шами потвърждаваха, че тук са разстреляни войници на княз Иясу. Чакалите и мравките почти бяха оголили костите, ала тук-там бе останала изсушена кафява плът и по мраморния под още тъмнееха кървави петна.

Фреските на стената носеха следи от многобройните залпове, разкъсали телата на обречените. Пръските кръв и мозък стигаха до три метра височина и придаваха зловещ вид на къпещите се розови нимфи.

— Това е доказателство за военно престъпление — заяви Меркадо, който също се взираше в ужасната сцена.

— Тая страна е удавена в кръв, Хенри — каза Франк, като се помъчи да не го каже прекалено равнодушно. — Какво значение има това тук?

— Просто е нечовешко.

— Прав си. — И двамата бяха виждали смърт на бойното поле, ала това минаваше за нещо нормално по време на война. От друга страна, масовите екзекуции бяха особено отвратителни.

Пърсел почна да брои черепите, но след петдесетия се отказа.

Ган обикаляше фоайето с револвер в ръка.

Вивиан се беше отдалечила от тях и стоеше в дъното, където фоайето се отваряше към вътрешния двор и градините.

Меркадо впери очи в ъгъла, където бяха сложили свещеника да легне, и дълго остана втренчен в оскверненото място, където според него и Вивиан се беше случило нещо като чудо.

— Кръвта на мъчениците подхранва Църквата — промълви той сякаш на себе си.

Франк не разбираше как хора като Хенри Меркадо и до известна степен Вивиан могат да упорстват във вярата си в някаква благосклонна сила, но беше установил, че има специален език, обясняващ едновременното съществуване на Бог и човешката греховност. Човек трябваше да използва съответните думи, смяташе той, еволюирали в продължение на хиляди години, за да съхрани вярата си.

Вивиан дойде при тях, пое си дъх и направи няколко снимки на страховитата сцена. После отиде до ъгъла, където беше лежал и умрял свещеникът, за да заснеме фотографски свидетелства и за светостта, и за масовото убийство.

Меркадо стоеше до нея, за да й оказва морална подкрепа и безмълвно да я насърчава. На Пърсел му хрумна, че Вивиан и Хенри спокойно може да са по-подходящи един за друг, отколкото Вивиан и Франк. Тази мисъл го смущаваше, ала можеше и да е истина. Хенри и Вивиан в известен смисъл бяха сродни личности, вечно свързани духом, докато той и Вивиан бяха свързани само веднъж на нощ. Е… но пък между тях имаше нещо повече.

— Костите на свещеника едва ли са сред тези тук, нали? — попита Ган.

— Не, ние го погребахме — отвърна Вивиан.

— Ясно. Е, тогава водете.

Излязоха от фоайето и бързо пресякоха павирания вътрешен двор, Вивиан и Меркадо отпред, а Пърсел и Ган по фланговете, с оръжия в ръце.

Полковникът посочи няколко конски фъшкии, очевидно свидетелство за присъствието на гала, но ги увери, че изглеждат отпреди месеци. Или поне отпреди седмици.

Франк си спомни как бяха вървели из балнеокурортния комплекс, без прекалено да се притесняват от гала, войници, партизани или въоръжени и отчаяни разбойници, вилнеещи из провинцията. Бог наистина пазеше идиотите.

— Невероятно строителство — отбеляза Ган, в момента едновременно и военен, и турист. После прибави: — Всъщност пълно прахосничество.

Отидоха в градината, в която бяха погребали отец Армано. Войниците на Гетачу бяха изровили тялото и чакалите бяха пръснали костите наоколо. Самият гроб зееше и в него се беше настанила колония червени мравки.

Полковникът видимо се зарадва за Вивиан заради всички тези кости и Пърсел си помисли, че британецът ще й подаде някоя с думите: „Ето ви един особено хубав кокал. Хайде сега да тръгваме, че няма време“. Ган обаче търпеливо и почтително зачака, вперил очи в гроба. Вивиан снима ямата и разпилените кости; Меркадо стоеше до нея.

Настъпи моментът да вземат кост като реликва от бъдещия светец.

— Черепът се смята за най-важната реликва от тленни останки — каза Хенри.

Само че наоколо не се мяркаше череп, така че почнаха да търсят из обраслата градина.

— Чакалите често отнасят плячката в леговищата си — каза сър Едмънд.

Части от скелета наистина липсваха. Все пак имаше няколко големи кости, една бедрена и тазовата. Франк би посочил този факт на Хенри и Вивиан, но не беше сигурен в етикета.

Фотографката вече май щеше да се задоволи с бедрената кост, когато Меркадо възкликна: „Ето го!“, измъкна един череп от храсталака и го вдигна високо във въздуха. Долната челюст я нямаше.

Франк беше близо до него и видя, че слава богу, меките тъкани са оглозгани докрай от чакалите и мравките. Дъждовете и слънцето бяха дали своя принос за чистотата на черепа, въпреки че по бялата кост имаше червеникава пръст.

Вивиан се поколеба да снима Хенри с черепа в ръце — това явно можеше да се сметне за зловещо във Ватикана, затова Меркадо го остави на каменната пейка, после промени решението си и го премести до гроба. Тя направи шест снимки от различен ъгъл и височина. Ган си погледна часовника.

Трябваше да вземат черепа, за да го отнесат във Ватикана. Пърсел знаеше, че ако изобщо се върнат в Рим, той няма да е с Хенри или Вивиан, когато предават реликвата на съответните църковни власти. А когато идеха в Берини, щяха да занесат снимките.

Вивиан носеше в раницата си найлонов чувал за пране от „Хилтън“, в който можеше да прибере черепа на отец Армано на сигурно и хигиенично място. Отвори чувала и Меркадо за последен път погледна черепа, сякаш се надяваше да му проговори. После го пусна в чувала и двамата го прибраха в раницата.

Трябваше да препогребат костите на свещеника и Пърсел помогна на Хенри да изровят с ръце пръстта от ямата — с което изхвърлиха от дома им червените мравки и други буболечки. Ган също се включи с мачетето си — разрохкваше почвата. Стигнаха до шейсетина сантиметра дълбочина, защото сега щяха да погребват само кости, при това не много.

Събраха останките и внимателно ги поставиха в плиткия гроб, без да ги подреждат специално. После тримата мъже запълниха ямата и Вивиан я снима. Франк предполагаше, че също като с фотосите, направени по време на изтощително пътешествие, да речем в пустинята Мохаве, щяха да оценят истински тези сцени едва когато се приберат у дома.

Дойде време за молитва и Меркадо я прочете.

— Пръст при пръстта, прах при праха, с твърда надежда във възкресението за вечен живот — каза той и прибави: — Почивай в мир.

Прекръсти се и всички последваха примера му.

Пърсел седна на каменната пейка, избърса потта от лицето си и си спомни, че смъртта на отец Армано му беше навяла мисли за собствената му тленност. Ала кой знае защо, сега видът на костите на свещеника и препогребването им го изпълниха с още по-силно усещане за смъртност. Разликата между двата момента, разбра той, се дължеше на видяното в лагера на Гетачу и на сцената във фоайето на тези зловещи руини. От личен опит в Югоизточна Азия знаеше, че животът е евтин, а смъртта се среща под път и над път. Но тук… тук той търсеше нещо отвъд гроба. И искаше да го открие преди гроба. „С твърда надежда във възкресението за вечен живот…“

Вивиан сложи ръка на рамото му.

— Какво ще кажеш да се изкъпем?

Франк се изправи и се усмихна. Отидоха при серния басейн, но в интерес на безопасността и може би от свенливост полковник Ган забрани каквото и да е голо къпане и предложи:

— Ние с господин Пърсел ще останем на пост, докато господин Меркадо и госпожица Смит се изкъпят, но не голи. Пет минути, после ще се разменим.

Беше приятно да се потопиш в топлата вода, която се оказа по-студена от горещия влажен въздух. Франк срещна погледа на Вивиан, която седеше на една каменна пейка до Меркадо, и тя му намигна.

 

 

След като Пърсел излезе от басейна, Ган му даде револвера и кутия патрони и взе много по-смъртоносното узи.

Тръгнаха към задната страна на балнеокурорта, където имаше стотина метра обрасло с треволяци пространство, свършващо при гъстата като стена джунгла.

— Оттук е минал отец Армано, след като е излязъл от гората — каза Вивиан, докато го пресичаха.

Обърна се и погледна назад към белите руини.

— Чудя се какво си е помислил, когато е видял тези сгради? И дали е знаел за съществуването им?

— Когато са хвърлили свещеника в затвора, балнеокурортът още не е бил построен — напомни на всички Ган. — Шосето също още не е било оправено, както видяхме на картата в Етиопския колеж.

— И сега не е оправено — увери го Пърсел.

— Е, настилката се е разрушила през годините. Но през трийсет и шеста или трийсет и седма италианската армия го е разширила, изкопала е дренажни канали и го е настлала с чакъл и асфалт чак до Гондар. Такова го заварих през четирийсет и първа, когато минах оттук с британския експедиционен корпус, преди да превземем Гондар.

— Значи знаем, че отец Армано не е вървял към балнеокурорта, нито даже към шосето — заключи Меркадо.

— Към балнеокурорта — със сигурност — отвърна Франк. — Но може да си е спомнял етиопския черен път от придвижването си със своя батальон или от онзи патрул. Може да е възнамерявал да стигне по него до Гондар.

— Когато са затворили отец Армано, Гондар още е бил в етиопски ръце. Неговата представа за света е замръзнала в онзи момент и се е съхранила непроменена до бягството му след четирийсет години — отново им напомни Ган.

— Вярно е — призна Пърсел. — Тогава къде е отивал?

— Може да е вървял без посока — предположи Меркадо. — Просто е бягал. И ако наистина е помнел черния път, може да е искал да стигне до езерото Тана на север, където преди четирийсет години се е установил на лагер неговият батальон. Или да тръгне на юг към Адис Абеба, откъдето главните части на италианската армия са настъпвали към Тана и Гондар. Както отбеляза полковник Ган, представите му са били замръзнали във времето и е действал въз основа на онова, което е знаел или си е мислел, че знае.

Всички се съгласиха с тази теория, освен Вивиан, която заяви:

— Не. Той е дошъл да ни намери.

Пърсел знаеше, че не бива да спори с нея, но не се сдържа да повтори:

— През трийсет и шеста балнеокурортът още не е съществувал.

— Няма значение — увери го тя. — Ние бяхме тук.

Стигнаха до дърветата, разделиха се и започнаха да търсят пътеката. Откри я Ган, който явно имаше нюх за просеки в джунглата.

Събраха се при нещо, което на пръв поглед приличаше на плътна стена от гъсталаци, но полковникът разтвори клоните и им показа тясната пътека, навлизаща в тъмните недра на гората.

— Животинска е — осведоми ги той. — Но става и за хора.

Пърсел извади картата и снимката на разрушената крепост.

Ориентира се с компаса и се увери, че пътеката наистина води на изток към крепостта, макар че нямаше откъде да знае дали някъде не завива в друга посока.

Провряха се през храстите и тръгнаха по обраслата просека.

Франк не се съмняваше, че тя ще ги отведе до крепостта, която бяха видели от въздуха. А от нея със сигурност тръгваха много пътеки. Само че отец Армано беше избрал тъкмо тази и Пърсел вече смяташе, че знае защо.