Нелсън Демил
Черният манастир (36)

35.

Пърсел взе такси от летището до хотела и се обади в стаята на Меркадо. Срещнаха се на кафе в коктейлната на „Хилтън“, където поднасяха и закуската.

Меркадо се надяваше да дойде и Вивиан — така щеше да преживее онзи посткоитален миг, който според нея щял да го накара да се почувства по-добре. Срещата само на двамата рогоносци някак си не му донесе такова удовлетворение.

— Къде е Вивиан? — попита той.

— Позвъних и в двете стаи, но не ми вдигна.

На Хенри му се искаше да каже, че тя вече не е в неговата стая, ала вместо това отвърна:

— Може да е заспала, сутринта стана много рано. Потърси я пак.

— Сама ще слезе.

Келнерът им донесе менюто за закуска.

— Всяко ядене ми напомня за глада в страната — отбеляза Меркадо.

— Поръчай си нещо леко.

— Ти си голям циник, Франк. Ако Вивиан беше тук, нямаше да го кажеш.

Пърсел го погледна над горния ръб на менюто, но не отговори. Избра си богата закуска и поясни:

— Огладнявам от летенето.

Освен кафе Меркадо си поръча портокалов сок и корнето.

— Как е аеропланът?

— Не е особено повратлив, но изглежда достатъчно стабилен. На тебе как ти се стори от разстояние?

— Е, не мога да преценя, естествено, обаче ти явно си разбираш от работата.

— Вивиан на какво мнение е?

— Развълнува се, когато ти прелетя покрай нас. Сам я видя.

— Видях я.

— Да, ние също те видяхме в кабината.

— И как ти се сторих, Хенри?

— Моля?

— Сторих ли ти се приятно изненадан да видя Вивиан на балкона на твоята спалня?

Меркадо не отговори директно на въпроса.

— Я стига, ние просто пихме кафе, докато те чакахме. Надявам се, не си мислиш, че е имало нещо друго.

Пърсел безмълвно го измери с поглед.

Моментът не носеше на Меркадо онова удовлетворение, което очакваше. Щеше да е много по-добре, ако Вивиан и Пърсел вече се бяха сдърпали за случилото се и Франк се мусеше по време на коктейлите или на вечеря.

Хенри нямаше желание да се кара, затова отбеляза:

— Ние сме цивилизовани хора, Франк. И тримата непрекъснато ще сме заедно, когато се наврем в гъсталака. — Моментално съжали за избора на думи. „Да се наврем в гъсталака ли?“ Мръсно подсъзнание? Потисна усмивката си.

— Добре де. Няма нищо — каза по-младият журналист.

„Как така нищо?!“ На Меркадо му се искаше да му каже, че всъщност я е чукал, но така щеше да прати целия им план по дяволите.

— Тя е много привързана към тебе, Франк — вместо това каза той.

— Точка по въпроса.

— Впрочем, според мен трябва да обсъдиш този въпрос с нея.

Пърсел не отговори. Меркадо започваше да го дразни. Темата за Вивиан обтягаше отношенията им и фамилиарността на другия мъж щеше да му донесе най-малкото юмрук в корема, както го беше предупредил в Рим. Само че Франк не искаше да провали мисията им. Пък и Хенри му харесваше.

— Не съм сигурен, но ми се струва, че когато минаваше покрай нас, летеше прекалено бавно — рече Меркадо.

— Остави пилотирането на мене, Хенри.

— Мисля за себе си. Аз съм твой пасажер. Както и Вивиан.

— Не се бой. Ако това ще те успокои, пилотските ми качества направиха силно впечатление на синьоре Бокачо.

— Добре. Обаче дали ще ти позволи пак да пилотираш аероплана му?

— В момента мисли по въпроса.

— Този аероплан ни е нужен. А как е самият синьоре Бокачо? Преструва ли се, че марксистите не са взели властта и досегашният му спокоен живот продължава постарому?

— Не, като че ли е наясно, че това е краят.

— Явно е по-голям реалист от мнозина мои сънародници в бившите британски колонии.

— Така е.

— Със стария световен ред е свършено.

— Абсолютно. Синьоре Бокачо се интересува дали нашият вестник иска да купи „Мия“.

— Кого?

— Аероплана. „Мия“.

— Ааа… едва ли.

— Попитай, ако обичаш. Синьоре Бокачо иска да се измъкне оттук — поясни Франк.

— И ще постъпи правилно. Трябваше да му кажеш, че обмисляме да купим неговия аероплан, за да продължи да ни го дава под наем.

— Може и да съм му намекнал нещо подобно.

— Голям си измамник, Франк.

— Аз ли?! Ти току-що ми каза, че е трябвало да го излъжа.

Донесоха им закуската и Пърсел каза:

— На отиване към летището с таксито видях деца с подути коремчета.

Меркадо помълча малко, после призна:

— Понякога ми се плаче за тази страна.

— Ако беше видял каквото видях в Камбоджа аз, щеше да ти се плаче и за нея. — Погледна го в очите. — Може да плачем за целия свят, Хенри, само че с това няма да го променим.

Меркадо кимна.

— На моята възраст, Франк, човек започва да си задава въпроса… какво се е объркало, по дяволите.

— Всичко се е объркало.

— Да. Но после срещаш… е, срещаш отец Армано. И онези от ООН. И всички доброволци и мисионери, които идват в страни като Етиопия да вършат добро. Да помагат на своите събратя.

— Звучи обнадеждаващо.

— За всеки Гетачу има по един свестен човек, който се бори със страданията на човечеството.

— Надявам се да е така — каза Пърсел и добави: — И кога ще победят добрите?

— Когато свърши последната битка между силите на доброто и злото. Когато Христос и Антихристът се срещнат при Армагедон.

— Ще е страхотно събитие. Дано си уредя да го отразявам.

— Ние го отразяваме всеки Божи ден, Франк.

Пърсел кимна.

Установи, че всъщност не е толкова гладен, колкото си мислеше, и след като си изпи кафето, запали цигара.

Меркадо — взираше се във витража — каза:

— Не е показано как се любят Соломон и Савската царица.

— Използвай въображението си.

— Такава сцена щеше да увеличи клиентелата.

— Или да докара полицията. Чувал ли си нещо за господин Селасие, както вече го наричат?

— Носи се слух, че предпазливо го разпитвали за авоарите му в страната и чужбина и той им давал по лъжичка на час в замяна на живота на свои роднини.

— А какво ще се случи, след като им даде всичко?

— Марксистите удушиха с възглавници няколко стари аристократи и обявиха смъртта им за естествена — отвърна Хенри. — Такава ще е и неговата съдба. Или нещо подобно.

Пърсел отново кимна.

— Според тебе императорът знае ли къде е черният манастир?

— Интересен въпрос. Императорският двор обикаляше страната, за да раздава правосъдие, да помилва осъдени, да дарява пари на черквите и така нататък. Редовно посещаваха Ковчега на завета в Аксум. Тъй че е възможно императорът да е ходил и в черния манастир, обаче инстинктът ми подсказва обратното. И даже да е ходил, не би могъл да даде координатите му на тъмничарите си.

— Да де, нали не е бил зад волана на туристическия автобус.

— По-скоро са му донасяли Граала някъде извън манастира.

— Например в Шоан.

— Възможно е. Императорският двор е бил забулен в тайнственост в продължение на три хилядолетия. В сравнение с него японският императорски двор е като разграден двор.

— А в сравнение с Ватикана всяка друга затворена институция прилича на бюро „Справки“.

— Твоите антипапистки възгледи ме дразнят, Франк. Не забравяй, че си на работа във ватиканския вестник.

— Бог да ми е на помощ.

— Така или иначе, етиопският императорски двор вече не съществува.

— Освен ако Ган не постигне своето.

— Това е невъзможно. Няма връщане назад.

— Според мене си прав, Хенри. И като стана дума за сър Едмънд, къде е той?

— И аз започвам да се чудя.

— Каза, че щял да пристигне на двайсет и четвърти, което беше вчера. Но помоли да го почакаме четири дни, преди да го отпишем.

— Значи ще го чакаме. Ако обаче не се появи, ще тръгнем. Без него.

— Онези карти ни трябват.

— Имаме аероплан.

— Въздушното разузнаване не може да замени топографските карти. Едното допълва другото. Пък и полковник Ган притежава умения, каквито ние нямаме.

— Мисля, че ще се справим и без него. Но няма да се справя без вас с Вивиан.

Пърсел го погледна.

— Би ли ми обяснил пак защо всъщност рискуваме живота си?

— Моите мотиви, Франк, както и твоите, се менят ежедневно. Понякога мисля за безсмъртната си душа, друг път си мечтая как ще стана богат и прочут и ще обикалям света с Граала. Сигурен съм само в едно: тримата сме избрани да го направим и ми се струва, че ще разберем причината чак в присъствието на Граала и Светия Дух.

— Добре. Брой ме, даже Ган да не се появи. Ще питам и Вивиан.

— Излишно е да я питаш. — Меркадо завъртя глава към фоайето. — Но ако непременно държиш, тя идва.

Вивиан влезе в коктейлната с голяма найлонова торба в ръка. Носеше панталон каки, торбест пуловер и практични обувки. Видя ги веднага и усмихнато се насочи към масата им.

Хенри се изправи, усмихна й се и изтегли стола й назад.

Вивиан целуна по бузата и двамата и седна.

— Предположих, че ще ви заваря в бара, както обикновено.

— Сега тук сервират закуската — осведоми я Меркадо. — Но мога да ти поръчам „Блъди Мери“.

— Не, мерси. За какво си приказвате?

— За въздушното разузнаване — отвърна Пърсел.

Тя го хвана за ръката.

— Ти беше невероятен, Франк! Имаш ли и други способности, за които още не си ни споменавал?

— Не мога да връзвам папийонка.

Вивиан се засмя и грабна препечената филийка от чинията му.

— Умирам от глад.

— Тъкмо разправях на Франк, че пилотирането му ни направи страхотно впечатление — каза Меркадо.

Тя погледна Пърсел, който се опитваше да привлече вниманието на келнера, после се обърна към Хенри. Той й се усмихна. Фотографката направи престорено сърдита гримаса.

Сервитьорът дойде и Вивиан си поръча чай и плодове, след това изяде една от наденичките на Франк.

— И двамата изпитваме угризение заради глада — каза й Меркадо.

— Ти ли си го предизвикал, Хенри?

— Аз си взех само едно корнето.

— Е, трябва да си поддържаш силите. Ще имаш нужда от тях.

— Основателен аргумент. — Меркадо не получаваше пълно удовлетворение от тази среща, така че предложи: — Може би не е зле да се изясним за сутринта.

Вивиан реагира с известно закъснение.

— Какво искаш да кажеш?

— Франк се чудеше защо сме пили заедно кафе на моя балкон.

Тя се обърна към Пърсел.

— Наистина ли си се чудил?

— Хенри вероятно е изтълкувал въпроса ми неправилно.

Вивиан отново погледна Меркадо, който каза на Пърсел:

— Извинявай. Стори ми се, че нещо ревнуваш.

Франк впери очи в него.

— Всъщност се чудех, че толкова рано си вдигнал дъртия си задник от кревата.

— Нагласих будилника, за да те гледам, Франк. И после си рекох: „Ами ако Вивиан се успи?“ Затова й позвъних и я поканих на кафе. Ако не ни беше видял, сигурно щеше да се чудиш къде сме. — И се засмя.

На Пърсел не му беше смешно и Вивиан срита Меркадо под масата.

— Хайде да сменим темата. Нещо ново за сър Едмънд?

— Не — отвърна Хенри.

— Не трябва ли вече да се безпокоим?

— Според Франк не.

— Ще се справим ли без него?

— Франк смята, че няма. Заради картите.

Тя бръкна в найлоновата торба, извади дебел кафяв плик и го остави на масата.

— Дадоха ми го на рецепцията.

Пликът бе адресиран на ръка до „Меркадо, Пърсел, Смит, «Л’Осерваторе Романо», хотел «Хилтън»“. Нямаше подател.

— Да го отворя ли? — попита Вивиан.

Франк се огледа дали не ги гледат и каза:

— Давай.

Тя сряза с ножа за масло здраво залепения капак, надникна в плика и възкликна:

— Карти!

— Виж дали няма писмо — каза Пърсел.

Вивиан бръкна ръка в плика, извади един лист и прочете на глас:

— „В Адис Абеба съм. Ще се свържа с вас. Чудесен полет, господин Пърсел“. Не е подписано.

— Слава богу, че е тук и е в безопасност — въздъхна Меркадо.

— Това, че е тук, не означава, че е в безопасност — поправи го Франк.

— Е, във всеки случай имаме картите и ако не се свърже с нас, можем да продължим и само тримата.

Вивиан погледна Пърсел и попита:

— Откъде е разбрал за полета?

— Предполагам, че роялисткото нелегално движение ни наблюдава.

— Колко вълнуващо! — възкликна тя.

— Ще стане още по-вълнуващо, когато на вратата ти почука държавна сигурност — увери я Франк.

След закуската Пърсел им каза, че ще се обади на синьоре Бокачо да види дали ще могат да разполагат със самолета в седем на другата сутрин.

— Не е задължително да идваш и ти, но още едни очи ще са ни от полза — каза на Меркадо.

Хенри се поколеба, но отвърна:

— За нищо на света не бих пропуснал такова преживяване, Франк.

— Добре.

От своя страна, Меркадо щеше да се отбие в „Империал“ да провери за телекси и да чуе слуховете и клюките.

— Ще напиша и материал за глада — каза той и се обърна към Пърсел. — Видях статията ти за католическите бежанци, в която пишеш, че временното правителство не им помагало.

— Надявам се, че ти е харесала.

— В това изобщо има ли някаква истина?

— Взимам пример от тебе, Хенри, и проявявам творчество.

— Вярно е, че вестниците са чернова на историческо повествование, но все пак не са чернова на исторически роман.

На Пърсел започна да му писва.

— С нетърпение очаквам твоя достоверен репортаж за глада.

— В моя материал ще се подчертава, че правителството продава национални богатства, за да купува храна за народа.

— Само че това не е вярно. Те купуват оръжие.

— Не говоря за истините и измислиците, Франк. Не бива да пишем нищо, заради което може да ни експулсират от страната. Или да ни арестуват.

— Това ми е известно, Хенри.

— Хубаво. Ще казваме истината, когато се махнем оттук.

— Не „когато“, а „ако“. Все пак сме в Етиопия.

— Междувременно съобщих в редакцията да задържат статията ти.

— Когато се махнем оттук, ще имаме да разказваме нещо много по-важно — обади се Вивиан, която ги слушаше внимателно. — Разбрахме се да работим заедно, Хенри, да сме приятели и колеги и да забравим миналото. — Тя впери очи в Меркадо. — Нали така?

Възрастният кореспондент се усмихна.

— Да.

Пожела им приятен ден и излезе.

Фотографката помълча, после погледна Пърсел.

— Съжалявам.

— За какво?

— Ти знаеш.

— Виж, Вивиан, знам, че още го обичаш, и в това няма нищо лошо. — Той си спомни думите на Меркадо. — Когато напуснем Адис Абеба, ще сме непрекъснато заедно, затова трябва да преглътнем… ревността.

Тя се усмихна.

— Значи може всички заедно да се къпем голи?

— Не.

— Виждаш ли? Все пак ревнуваш.

— Какво ти се прави днес?

— Искам да снимам всичко, което изгубих предишния път, след като онези гадове претършуваха стаята ми.

— Звучи добре.

— Трябва да си взема фотоапарата. — Вивиан стана. — Ще се качите ли с мен, господин Пърсел? Искам да ви покажа новия си „Канон“.

Той се усмихна и също стана.

— Не забравяйте, че сме на служба във Ватикана, госпожице Смит.

— В нужния момент ще извикам: „О, Господи!“

Пърсел вдигна плика и двамата тръгнаха към нейната стая.

Докато се събличаше, той забеляза бялата й шама, преметната на един стол. На леглото забеляза и хотелския й халат. Хрумна му, че Вивиан е трябвало да си го облече, преди да излезе на балкона на Хенри — сутринта беше доста хладна.