Нелсън Демил
Черният манастир (45)

44.

Франк се взираше в едно открито пасище сред стотици акри овощни градини и ниви. Трябваха му поне триста метра гол и сравнително равен терен, но парцелите бяха разделени с каменни и дъсчени огради, а и около повечето пасища растяха дървета.

Предпочиташе да кацне със спуснати колесници, обаче ако земята се окажеше прекалено влажна, камениста или изровена, можеше да се наложи да се приземи „по корем“, а и трябваше да се съобразява с ракетното устройство.

Нещо повече — имаше прекалено много гориво, около половин резервоар, а не можеше да рискува да остане във въздуха, за да го изразходва, така че каза на Вивиан и Хенри да скачат от самолета и да бягат надалече веднага щом кацнат.

Докато обикаляше над селото, видя няколко души, които гледаха нагоре към самолета. Надяваше се, че Ган е сред тях.

— Откри ли подходящо място за кацане? — попита Вивиан.

— Само едно. Онова пасище пред нас.

— Достатъчно ли е дълго? — обади се Меркадо.

— Ще гледам да е достатъчно.

Пасището се намираше върху полегат склон и Пърсел реши да заходи от долния му край, така че наклонът да намали скоростта им по-бързо.

Насочи се към дългото около триста метра пасище и видя в края му каменна ограда… но пък нямаше дървета и кладенци.

Не знаеше откъде духа вятърът и колко е силен, ала вече нямаше значение. Това щеше да е неговата писта и посоката беше нагоре по склона.

Спусна колесниците и задкрилките и изтегли ръчката. Летеше само с деветдесет и пет километра в час и предполагаше, че е на височина сто и петдесет метра, после на сто и двайсет, сто… Погледна приближаващата се ниска кафеникава трева. Козите се бяха пръснали, но виждаше камъни и дупки.

— Дръжте се!

Изтегли ръчката докрай, вдигна носа и нейвиънът кацна тежко, подскочи и продължи да се друса по каменистата повърхност. Франк угаси двигателя и натисна спирачките. Каменната ограда се приближаваше. Той задейства руля, с което накара самолета да поднесе, и започна да намалява скоростта, ала оградата беше на по-малко от сто метра, после петдесет…

— Франк…

— Дръжте се!

Натисна силно педала на руля и нейвиънът се запързаля странично. Очакваше колесниците да поддадат, но старата машина беше направена стабилно и издържа, докато колелата се въртяха косо по тревата.

Самолетът спря с разтърсване само на пет-шест метра от каменната ограда.

— Великолепно! — похвали го Вивиан.

— Браво — включи се и Меркадо.

Грабнаха раниците и Пърсел отвори капака и стъпи на крилото. Вивиан бързо се измъкна от кабината и скочи на земята, последвана от Хенри. Франк ги последва и затичаха настрани, в случай че нейвиънът реши да избухне в пламъци.

Пърсел впери поглед в самолета на синьоре Бокачо. Беше се приземил малко по-добре, отколкото бе летял. Вивиан откачи медальона на св. Христофор от ризата му, целуна го и го пъхна в горния му джоб.

Франк чу зад себе си шум, обърна се и видя приближаващ се ландроувър. Джипът спря, от него слезе полковник Ган — с бяла шама и по сандали — и тръгна към тях.

— Това кацане ли беше, или ви свалиха? — извика отдалече.

— Просто се отбихме да ви видим — в същия дух на британска налудничавост му отговори Меркадо.

— Тъкмо е време за чай — засмя се Ган.

Сега косата му беше съвсем къса и черна. И явно някъде бе изгубил рижите си мустаци и камшика за езда. Нямаше я и затворническата му бледност, заменена от чудесен загар.

Полковникът дойде при него и му стисна ръката.

— Всъщност кацнахте много добре. Е, подплашихте козите, но ще го преживеят.

— Аз също.

Белите зъби на Ган блеснаха в усмивка и той се ръкува с Вивиан.

— Прелестна, както винаги.

— И вие изглеждате чудесно с шама.

— Да не повярва човек. — Полковникът стисна ръката и на Меркадо и попита: — Гондарското летище да не е затворено днес?

— За нас е затворено.

— Е, сигурно имате много за разказване. Но първо да ви запозная с една приятелка.

Махна към ландроувъра и предната дясна врата се отвори.

От джипа слезе млада жена със зелена шама и Ган ги поведе към нея.

— Това е Мириам.

Жената кимна.

Пърсел я огледа. Трийсетинагодишна, може би дори по-млада, с къса къдрава черна коса. Определено имаше семитски черти, въпреки че кожата й беше много тъмна и очите й бяха тъмнокафяви. И бе много красива.

Полковникът ги запозна и тя каза:

— Добре дошли.

Ган не каза, че Мириам му е гадже, но това беше очевидно и обясняваше някои неща. Всичко винаги се свеждаше до cherchez la femme, Пърсел го знаеше много добре и отдавна.

— Преследват ли ви? — попита полковникът.

— Сигурно по въздух — отвърна Франк.

— Добре тогава… ще покрием аероплана с палмови клони. — Погледна Мириам и тя каза на английски:

— Аз ще се погрижа за това.

— Мириам е… е, тя командва тук — обясни Ган и добави: — Тя е княгиня от императорския род.

— Извиняваме се за натрапването, ваше височество. — Меркадо й се поклони.

— Наричайте ме просто Мириам, моля.

— Всъщност ни покани сър Едмънд — напомни на всички Пърсел.

— Така си е — потвърди Ган. — Радвам се, че сте разбрали писмото ми. Е, щом вече сте тук, да вървим. — Отвори вратата на ландроувъра на княгинята. — Качвайте се. Има кой да донесе багажа ви.

Пърсел, Меркадо и Вивиан се натикаха на задната седалка, Ган седна зад волана и потеглиха към селото.

— Опасявам се, че Шоан ще ви се стори малко пуст, както може би сте забелязали, когато прелетяхте оттук предния път. Почти всички заминаха за Израел. Останаха само десетина души, които скоро също ще заминат.

Никой не му отговори и той сложи ръка върху рамото на Мириам и добави:

— Но всички ще се върнат. Ще видите. След една-две години.

Княгинята не каза нищо.

Селото се състоеше от петдесетина измазани къщи и ако не бяха ламаринените покриви и непавираните улици, спокойно можеха да са в Берини. Нямаше черква, но Пърсел видя на площадчето сградата, която беше забелязал от въздуха, и тя наистина се оказа синагога. Над вратата синееше Давидовата звезда.

Площадът пустееше, както и тясната уличка, по която завиха и която свършваше в края на Шоан. Там се издигаше голямата къща, която също бяха видели по време на първото си въздушно разузнаване — дворецът на княгинята.

Ган паркира под няколко високи палми.

— Стигнахме.

Слязоха и полковникът отвори малка дървена врата в голата фасада без прозорци. Мириам влезе и той покани гостите си вътре.

Всъщност не беше дворец, установи Франк, но варосаните стени бяха чисти и светли, както и настланият с червени плочки под. В ниши в стените имаше керамични гърнета с цветя.

Последваха Мириам и Ган през сводест портал в павиран вътрешен двор с кръглото езерце, което бяха видели от въздуха. Под издигащите се наоколо палми растяха черни африкански теменужки, по стените на къщата пълзяха екзотични храсти.

Полковникът посочи няколко стола от тиково дърво и всички седнаха.

— Мога да ви предложа само плодови напитки и хляб — каза княгинята.

— В самолета имаме петдесетина килограма кафе на зърна — отвърна Пърсел. — Смятайте го за подарък за вас.

Мириам се усмихна, обърна се към Ган и му каза нещо на амхарски.

Той отговори на усмивката й и Франк си помисли, че сигурно й е разказвал за тях.

— Много красива къща — отбеляза Вивиан.

— Благодаря — отговори княгинята.

Пърсел премина към очевидния въпрос.

— Е, как се запознахте с княгинята?

— С бащата на Мириам бяхме приятели още от четирийсет и първа — отвърна Ган. — Запознахме се в Гондар, след като изхвърлихме италианците. Повечето тъкачници и магазини за сребро в Гондар са собственост на фалашите, а гадните фашисти им отнеха всичко, понеже са юдеи, и арестуваха всеки, който се опитваше да им се противопостави. Открих Сахле полумъртъв в затвора и му дадох хляб и чаша джин. Изправих го на крака за нула време. Та със Сахле се сприятелихме и преди да си замина през четирийсет и трета, дойдох в Шоан, за да присъствам на раждането на дъщеря му. — Погледна нежно Мириам. — Тя е хубавица като майка си.

Вивиан се усмихна и попита княгинята:

— Родителите ви… тук ли са?

— Починаха.

— Мириам има по-голям брат, Давид, който за съжаление отиде по работа в Гондар преди няколко месеца и не се върна — поясни Ган. — Твърди се, че бил жив. Гетачу го е арестувал.

Една прислужница донесе поднос с плодове, хляб и керамични чаши с някакъв лилав сок. Мириам я попита нещо и после каза на гостите си:

— Самолетът е скрит и багажът ви е донесен. Кафето също. После ще ни сервират.

Полковникът вдигна чашата си.

— Добре дошли в Шоан.

Отпиха от тръпчивия сок — леко газиран и ферментирал.

— Е, разкажете ми всичко — подкани ги Ган.

— Хенри го бива да разказва всичко — отбеляза Франк.

Меркадо започна с пристигането им един по един в Адис Абеба и как открили синьоре Бокачо и неговия самолет. Полковникът кимаше, но като че ли знаеше повечето неща, и Пърсел се впечатли от нелегалната роялистка организация — или там с каквито контрареволюционери имаше връзка Ган.

Хенри продължи с въздушното им разузнаване и чудесните снимки на Вивиан и не забрави да благодари на полковника за картите, обаче пропусна да спомене за доброто пилотиране на Пърсел. А и не каза на сър Едмънд, забеляза Франк, че наскоро е чукал гаджето на Франк Пърсел. Но пък това не беше тема за смесена компания — може би по-късно Хенри можеше да осведоми сър Едмънд по мъжки.

Пърсел погледна Ган и Мириам, после Меркадо и Вивиан. Надяваше се на шейсет и той да има същия късмет. Помисли си и за синьоре Бокачо с неговата етиопска съпруга и деца. Ако всичко минеше добре, което едва ли щеше да се случи, след няколко седмици всички те щяха да са в Рим: той, Вивиан, Хенри, полковник Ган, Мириам и семейство Бокачо; щяха да седят в „Ристоранте Етиопия“ и да пият вино от Светия Граал. И това нямаше да се случи, но беше приятно да си го мисли.

Хенри вече стигаше до най-хубавата част — когато Франк Пърсел бе свалил хеликоптера на етиопските военновъздушни сили.

— Може би трябва да го разкажеш ти, Франк — предложи му Меркадо.

Пърсел разбираше, че това е подходящ разказ за бар, далече от Етиопия, но не и тук. Той всъщност беше изложил спътниците си на смъртна опасност. Въпреки че в тази страна опасността се срещаше под път и над път.

— Франк?

— Ами, според мене хеликоптерът търсеше нас и мисля, че го е пратил нашият стар приятел генерал Гетачу. Тъй че залозите бяха направени и ние… аз де, реших да го извадя от играта.

— Въоръжени ли сте? — попита Ган.

— Не. — Пърсел му обясни за ракетното устройство и за това как се бе сетил да използва димните ракети. Не навлезе в подробности, но посочи: — Когато отразявах войната във Виетнам, съм се возил на много хюита и знам доста за димните ракети. Стори ми се лесно… а и без това бяхме мъртви, ако кацнехме в Гондар. Даже по-зле от мъртви.

— Съвършено вярно — съгласи се полковникът.

— Обстрелваха ни с картечница — каза Вивиан. — Франк беше невероятно смел. Аз се бях вцепенила от страх.

— И аз се бях поуплашил — призна Меркадо.

Ган се замисли, после попита:

— Срещнахте ли друг хеликоптер или самолет?

— Не — отвърна Пърсел.

— Сигурно ви търсят някъде към Френска Сомалия.

— Мислехме дали да не се насочим натам вместо към Шоан. Или към Судан.

— Е, добре че не сте. Нямаше да успеете. Етиопците нямат много самолети, само няколко миража, обаче им пращат руски бойни хеликоптери с руски пилоти и сигурно щяха да ви пресрещнат по пътя към Сомалия или Судан.

Франк кимна и каза:

— Все пак съжалявам, ако сме ви поставили в трудна ситуация.

Отговори му Мириам:

— Ние вече сме в трудна ситуация. Добре сте дошли при нас.

— Благодаря.

— Няма да останем дълго — увери я Вивиан.

Княгинята я погледна.

— Добре сте дошли, ако решите да останете. А ако искате да заминете за Френска Сомалия, можем да ви помогнем. Но бих предпочела да не ходите там, закъдето сте тръгнали.

— Изминахме дълъг път, за да намерим това място — отвърна фотографката. — Не желаем злото на тези монаси, нито на техните светини.

— Едмънд ми каза. Знам също, че според вас сте избрани да откриете това място. И уважавам вашата вяра. Но не мога да ви помогна в търсенето.

— Защо? — попита Пърсел и повдигна вежди.

Тя се обърна към него.

— Ние в Шоан имаме свят завет с монасите от черния манастир.

— Вие сте юдеи, а те са копти — напомни й Франк.

— Това няма значение. Имаме обща двехилядолетна традиция.

— Ясно. Е, тогава ще ви помолим само да ни позволите да се наспим и да ни снабдите с храна за из път.

— С удоволствие ще го направя, но бих искала да се откажете от пътуването.

— Това е невъзможно.

Мириам не отговори.

— И по някое време може да се наложи да се върнем тук — прибави Пърсел.

— Добре сте дошли, но когато се върнете, нас вече може да ни няма.

Франк погледна Ган и каза:

— Вие ни съобщихте, че сте тук. Защо?

Полковникът се поколеба.

— Искам да дойда с вас — отвърна накрая и поясни: — Разговарях с Мириам и тя разбира, че според нас онова, което търсите, е застрашено от опасност и трябва да бъде отнесено на сигурно място, макар да смята, че монасите могат да го направят и сами.

— Може и да е така. Но ако го вземем ние, къде да го отнесем?

Ган хвърли поглед към Меркадо.

— Аз не мога да взема такова решение. Ще трябва да го обсъдим.

— Още не сме го намерили и честно казано, сигурно няма да го намерим — отбеляза Пърсел. — Тъй че в момента навярно говорим чисто хипотетично.

— Когато го открием, ще разберем какво да направим — заяви Вивиан.

Франк смяташе, че Хенри несъмнено е обещал Граала на Ватикана, а Ган — може би на Британския музей, за да заеме мястото на етиопската императорска корона, която британците бяха отмъкнали и впоследствие бяха върнали. Така или иначе, Граалът, ако изобщо съществуваше и ако го намереха, трябваше да се съхранява на сигурно място до освобождението на Етиопия. Поне това можеха да обещаят.

— Какво е положението в провинцията? — попита Меркадо.

— Малко нестабилно. — И Ган им разказа за контрареволюционерите и роялистките партизани, двете организации, с които поддържал връзка. Накрая каза: — Гала като цяло се изтеглиха на изток, където еритрейците се борят за независимост от Етиопия. Отделни групи обаче останаха, за да видят дали сраженията тук няма да се възобновят.

— Видяхме ги от въздуха — каза Пърсел. — Отдавна искам да ви питам: какво правят с всичките тия ташаци?

— Ядат ги, приятелю. Не християнизираните и ислямизираните гала, естествено. Езичниците. Това им дава смелост.

— Ясно. Нужна е много смелост, за да правиш такова нещо.

— Не ми беше хрумвало. — Ган продължи отговора си на въпроса на Меркадо. — Израелците доставиха известно количество оръжие на фалашите, за да се погрижат преселването им да мине безпроблемно. — Бръкна в едно гърне и извади автомат „Узи“. — Добра стока. — Подаде го на Пърсел. — Ще го вземем с нас.

Франк разгледа компактното оръжие, чийто пълнител беше по-дълъг от цевта.

— Това би трябвало да изкара ангелите на ония монаси.

Ган се усмихна.

— По-скоро си мислех за племето гала — или който и да е друг, когото срещнем в джунглата. Гетачу прати насам военни части, обаче роялистките партизани и антимарксистките контрареволюционери не ги посрещнаха особено любезно.

— Чудесно. Имате ли още три узита?

— Не, съжалявам. Те са нужни на ония неколцина, които останаха в селото.

Пърсел подаде автомата на Меркадо.

— Напомня ми за стария британски картечен пистолет „Стен“ — отбеляза възрастният репортер и го протегна на Вивиан.

— Узито е просто оръжие — обясни полковникът. — Ще ви покажа как се борави с него, в случай че… не съм с вас.

Мириам погледна любимия си, ала не каза нищо.

— В Шоан безопасно ли е? — попита Хенри.

— Доколкото временното правителство се съгласи да позволи на юдеите да заминат, без да им пречи. Засега преселението върви нормално в цялата страна, макар че има някои инциденти. Затова са и узитата.

— Как се свързвате с роялистите тук и в Адис Абеба? — полюбопитства Франк.

— Имам късовълнова радиостанция. Пазя я извън селото, за да не компрометирам тукашните хора.

— Ще ни я покажете ли?

— Разбира се. Само че батериите ми се изтощиха и чакам нови. — И прибави: — Стихотворението на Киплинг, което ви пратих, беше последното ми излъчване.

— Можехме да ви донесем батерии, ако ни бяхте съобщили.

— Ако ви бяха заловили с батерии за късовълнова радиостанция, щяха да ви разстрелят. И то след като ви подложат на изтезания.

— Вярно. — Можеха да обяснят наличието на картите и снимките, но щеше да им е също толкова трудно да обяснят наличието на батериите, колкото и ако ги бяха хванали с оръжие. Пърсел всъщност предпочиташе да има оръжие, което можеше да се обяснява само.

Ган взе узито от Вивиан и каза:

— Трябва да тръгнем още утре. Имате ли представа къде да търсим?

— Надявах се вие — или Мириам — да предложите нещо — отвърна Франк.

— Боя се, че не мога, приятелю. Не сте ли видели нещо от въздуха?

— Видяхме. Обаче не искаме да проверяваме всичките тези места.

— Е, може и да ни се наложи. — Полковникът помълча, после погледна Мириам за миг и каза на гостите си: — Както ви споменах в Рим, фалашите от Шоан поддържат връзка с манастира. Само че онези, които поддържат връзката, са заминали.

Пърсел също погледна княгинята.

— Тайната се пази от старейшините, които заминаха и я отнесоха със себе си — каза тя.

— С тази връзка… с това приятелство, продължило четиристотин години, още от построяването на манастира, вече е свършено — обясни Ган. — Последната среща е била преди две седмици, когато е било съобщено на монасите.

Франк отново изпита усещането, че се е озовал в алтернативна вселена, и попита Мириам:

— Колко дълго отсъстваха хората, които ходеха на тези срещи?

Княгинята го погледна, ала не отговори.

— Накъде тръгваха?

— Всеки път в различна посока и се връщаха след различен брой дни — отвърна тя.

— Е, това ще ни е от голяма полза.

— Държиш се невъзпитано, Франк — смъмри го Вивиан.

— Извинявам се. Просто искам да открием това място и да се махнем оттук — обясни той безцеремонността си.

— Ще помисля над въпросите ви — обеща му Мириам.

— Благодаря.

— Това време е трудно за всички — тихо каза тя. — С християнската и юдейската цивилизация е свършено. Ала трябва да гледаме към бъдещето, което ще е по-хубаво. Сега всички трябва да си заминем, но когато се върнем, трябва да възстановим своите обичаи и традиции, своите завети.

— Разбирам. — Пърсел кимна.

— Ние сме тук, за да направим същото като вас — увери я Вивиан. — Да отнесем нещо, което не бива да остава тук. Да го съхраним, докато този кошмар не свърши.

— По-добре оставете монасите да се погрижат за това — отвърна Мириам и се изправи. — Трябва да се погрижа за настаняването ви. Скоро ще се върна.

Мъжете също станаха и княгинята се оттегли.

— С Мириам вече водихме този разговор и ви уверявам, тя не знае нищо повече от онова, което ви каза — осведоми гостите си Ган.

— Сигурен съм, че е щяла да ви каже, ако е знаела нещо повече — отговори Меркадо.

Пърсел се зачуди дали Хенри наистина вярва, че жените нямат тайни от мъжете. Ако вярваше, поне веднъж годишно щяха да му слагат рога.

— Утре искаме да отидем до балнеокурорта — каза Вивиан и обясни на Ган, че не става дума за носталгична разходка, а за експедиция за издирване на мощи.

— Доста странен обичай, не смятате ли? — Той повдигна вежди.

— Това е изключително важно за Римската църква, когато предлагат някого за канонизиране — поясни Меркадо, някогашен атеист, а сега набожен служител във ватиканския вестник. — Тленните останки се смятат за първокласни реликви. Късчетата от дрехи са второкласни, а другите…

— Добре, можем да се отбием до балнеокурорта и да изровим една-две кости. Набързо. Най-много за половин ден.

— Бихме искали да видим и крепостта, в която отец Армано е бил затворен почти четирийсет години — продължи фотографката.

— Забелязахме от въздуха постройката, означена на картата като incognita, и тя наистина се оказа крепостта на княз Теодрос — прибави Меркадо.

— Провели сте истинско разузнаване. И това ли е свързано с канонизирането? — попита полковникът.

— Свързано е с историята на отец Армано. Просто трябва да я видим — обясни Вивиан.

— Разбирам… Е, ако ни е на път…

— Повечето вероятни местонахождения на черния манастир са на един-два дни път от крепостта — каза Хенри.

— Там може да открием нещо, което да ни насочи — отбеляза Вивиан.

— Може би — съгласи се Ган.

Уговориха се пътуването им да продължи една седмица — или по-кратко, ако открият каквото търсят. В противен случай щяха да се върнат в Шоан и както се изрази полковник Ган:

— Ще се прегрупираме, ще се снабдим с провизии и ще ударим пак.

— Когато се върнем, тук ще е останал ли някой? — попита Вивиан.

Отговорът му се позабави.

— Всички ще са заминали. С Мириам ще се срещнем в Йерусалим.

Фотографката се усмихна.

— Много мило.

— Ще можеш ли пак да излетиш? — обърна се към Пърсел Меркадо, който отново обмисляше стратегия за измъкване.

— Не съм сигурен.

— Защо?

— Излитането е най-трудното, Хенри.

— Щом се приземи, можеш и да излетиш.

— Може да съм спукал гумите. Ще проверя. Къде искаш да отидеш?

— Във Френска Сомалия.

— Според мен трябва да се измъкнем пеш — намеси се Ган. — Доста роялистки партизани ходят до Сомалия и се връщат. Имам неколцина приятели, които ще дойдат с нас.

Мириам дойде и им съобщи, че след час ще поднесат вечерята. Междувременно им предложи да ги настани в стаите им.

Всички се изправиха и тя ги отведе в сводеста галерия, покрай която имаше дървени врати. Посочи първата и каза:

— За господин Меркадо. — След това, като си мислеше, че знае кой с кого спи, посочи втората. — За господин Пърсел и госпожица Смит. Надявам се, че не сме объркали багажа ви.

Ган махна към дъното на галерията.

— Банята е там. Предлагам да се срещнем на по чашка след час във вътрешния двор.

Пърсел, Вивиан и Меркадо благодариха на домакините и влязоха в стаите си.

Франк огледа малката варосана стая с гредоред на тавана. Нямаше прозорци, но високо на стената имаше малък отвор, през който проникваха въздух и светлина и не можеха да влизат животни и нежелани гости.

До едната стена имаше две сиви метални легла, които сякаш излизаха от болнично заведение. До отсрещната стена имаше дървена маса, на която бяха оставили багажа им и една газена лампа. В единия ъгъл имаше стол, а в другия — леген и кана върху подставка.

— Прилича на монашеска килия — отбеляза той.

— След една седмица в джунглата ще ти изглежда добре.

— Ще ми прилича на царски палат.

— Имаш ли нещо против, че сме заедно? — попита го Вивиан.

Пърсел не отговори.

— Мога да помоля за самостоятелна стая.

— Остави на мене.

— Франк. Погледни ме.

Той се подчини.

— Съжалявам. И те обичам.

— Ще го обсъдим в Гондар.

— Няма да ходим в Гондар.

— Именно.

Тя смени темата.

— Не подозирах, че сър Едмънд е такъв романтик.

— И аз се изненадах малко — призна Пърсел.

— Любовта побеждава всичко.

— Някакви добри новини?

— Отивам да потърся банята.

И излезе.

Той остана в стаята известно време, после реши, че също има нужда от баня.

Намери една врата в дъното на галерията и влезе в помещение без таван, в отсрещния край на което имаше басейнче. В стената беше вградена муцуна на лъв от черен камък, от устата течеше вода. Дрехите на Вивиан лежаха върху каменна пейка, а самата тя, чисто гола, плуваше по гръб в басейна.

Франк се съблече и влезе във водата, която се оказа топла.

— Никой няма да повярва, че насред етиопската джунгла има юдейско село — каза фотографката. — Или римска баня. И коптски манастир.

— Не забравяй за юдейската княгиня.

— Всичко това може би е сън.

Само че малко кошмарен сън, помисли си той.

Вивиан се умълча, отпусната със затворени очи на повърхността.

— Съвсем близо сме — промълви след малко.

— По-близо, отколкото изобщо предполагах, че ще стигнем.

— Смяташ ли, че Мириам ще ни помогне?

— Тя мисли по въпроса.

— Благодаря ти, че остана с нас — след кратко мълчание каза Вивиан.

Франк не отговори.

— Можеше да си тръгнеш. Нямаше да те обвинявам.

— От това ще излезе страхотен репортаж.

Вратата се отвори.

— Опа… извинявам се — възкликна Меркадо, после попита: — Нещо против да се включа и аз?

Вивиан не каза нищо, но Пърсел отвърна:

— Не ще и питане. Нали сме приятели!