Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Quest, 2013 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Крум Бъчваров, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,9 (× 8 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Еми (2014 г.)
- Разпознаване, корекция и форматиране
- mladenova_1978 (2016 г.)
Издание:
Автор: Нелсън Демил
Заглавие: Черният манастир
Преводач: Крум Бъчваров
Година на превод: 2013
Език, от който е преведено: Английски
Издание: Първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2013
Тип: Роман
Националност: Американска
Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково
Излязла от печат: 02.12.2013
Редактор: Иван Тотоманов
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1749
История
- — Добавяне
48.
По животинската пътека много отдавна не бяха минавали хора, освен може би отец Армано преди пет месеца, и по някое време се усъмниха, че са я изгубили. Ган продължаваше да не използва мачетето и на моменти се налагаше да лазят на четири крака по тунела от тропическа растителност.
Пърсел започваше да се чуди дали свещеникът е можел да го направи в своето състояние.
А може би не вървяха по вярната пътека. Петте или шест километра, каквото беше разстоянието според картата, трябваше да им отнемат около два часа, но вече бяха изтекли близо три заради бавното им напредване.
Изпиха почти всичката си вода и преминаха на плодов сок. Телата им бяха покрити с пот и привличаха насекомите. Ган ги увери, че в този район почти не са останали лъвове, но в недрата на джунглата ревеше нещо голямо, което караше всички да спират и да се вслушват. Змиите обаче изобилстваха и Франк забеляза няколко по дърветата, но засега нито една на земята.
Спряха да си починат и Меркадо заразмишлява на глас дали пътеката не е завила в друга посока и не са пропуснали крепостта.
— Според компаса общо взето се движим на изток — увери го Пърсел.
Ган потвърди и прибави:
— В действителност винаги изглежда по-дълго, отколкото на карта.
Франк погледна Вивиан, забеляза, че кожата й е обезпокоително червена, и я попита:
— Добре ли си?
Тя кимна.
Меркадо също бе зачервен. Джунглата изсмукваше живота от човек, знаеше Франк. Според един тип от спецчастите, когото беше интервюирал във Виетнам, тропическата гора теоретично не била смъртоносна като например вечната замръзналост. В джунглата имало вода и храна и макар и неприятен, климатът не можел да те убие, ако знаеш какво правиш. Змиите и зверовете можели да те убият, но и ти можеш да ги убиеш. Можели да те убият само болестите и ако пипнеш малария, денга[1] или друга шибана тропическа треска, значи просто си нещастно копеле. Точка по въпроса.
Ган се изправи.
— Хайде.
Пътеката като че ли се разширяваше и растителността вече не надвисваше толкова ниско и можеха да вървят изправени. След петнайсетина минути полковникът вдигна ръка и посочи напред. После залегна, пропълзя десетина метра, вдигна бинокъла на Меркадо и погледна през него.
Клекна и даде знак на всички да се приближат. Краят на пътеката беше достатъчно широк и четиримата приклекнаха рамо до рамо, вперили очи в крепостта на княз Теодрос — купища камъни и бетон, нажежени от обедното слънце.
Ган продължаваше да наблюдава през бинокъла.
— Не забелязвам движение — каза след малко и подаде бинокъла на Меркадо, който потвърди и го предаде на Вивиан.
— Изглежда ужасно мъртвило — заключи тя.
Пърсел взе бинокъла от нея и го насочи към част от срутена стена, през която можеше да надникне в крепостта. Дори вътре да имаше някой, той не помръдваше.
Полковникът искаше да тръгне пръв, прикриван от Пърсел, но Франк възрази.
— Сега е мой ред.
Вивиан го хвана за ръката, ала не каза нищо.
Пърсел стана и измина петдесетте метра открито пространство до стените на крепостта.
На равни разстояния имаше дървени вишки и той ги държеше под око, както със сигурност правеше и Ган с бинокъла. Когато се приближи, вече виждаше много по-ясно през отвора в стената. В крепостта като че ли нямаше нищо живо.
Стигна до камарата останки от срутената стена, извади револвера и се покатери горе. Вътре видя каменни и бетонни сгради с покриви от гофрирана ламарина в различна степен на разрушение. Целият комплекс обхващаше около осем декара, което не беше много за крепост, но тук в джунглата изглеждаше внушително.
Франк се увери, че няма никой, и даде знак на другите да се приближат.
Ган, Меркадо и Вивиан бързо пресякоха откритото пространство и Пърсел се спусна от развалините и каза:
— Няма никой вкъщи. Порталът от другата страна е отворен.
Предпазливо влязоха в крепостта. Пред тях имаше плац, вече гъсто обрасъл. Сред кафявите треволяци навътре в комплекса се въргаляха бели кости и черепи. След пет месеца миризмата на тлен едва се долавяше, ала все още пропиваше прашната земя.
Ган се огледа и каза:
— Такива са резултатите от половин час минохвъргачен обстрел. — Кимна към срутения участък от стената. — Воините гала сигурно са проникнали оттам. Отвратителна комбинация от модерните минохвъргачки на Гетачу и първобитните кръвожадни диваци, чакащи като чакали да се нахвърлят върху победените.
Франк си представи мините, обсипващи тясното заградено пространство и превръщащи всичко в руини под лъчите на залязващото слънце. Представи си и войниците на княз Теодрос, взривявани и разкъсвани на парчета. След края на канонадата сигурно бяха последвали минута-две гробна тишина, преди гала с крясъци да се втурнат вътре.
Полковникът си представяше същото.
— Гала, които първи са проникнали в крепостта пеш, са отворили портала и тогава са дошли конниците — каза той. — Бойният им вик е нещо, което човек не иска да чуе повече от веднъж в живота си. Всъщност, ако го чуе веднъж, няма да го чуе никога повече.
Пърсел забеляза, че Меркадо поглежда към отворения портал, сякаш очакваше да влети орда диваци. Зачервеното му доскоро лице беше пребледняло. Хенри пак си спомняше планината Арадам.
Франк насочи вниманието си към пръснатите човешки кости. За оцелелите от обстрела войници наистина трябваше да е било ужасно, помисли си, да видят как конниците гала се изсипват с размахани ятагани през отворения портал. Смърт, възседнала коне.
— Не виждам конски кости, следователно не е имало сериозна схватка — каза Ган. — Даже стената да е разрушена и порталът да е отворен, трябва да запазиш дисциплината и да окажеш решителна съпротива. По-добре, отколкото да те изколят като овце в кошара.
Пърсел се съмняваше, че тази информация ще му е от полза, но военната храброст на полковника му подейства успокоително.
— Въпросът е как отец Армано е оцелял от тая касапница — каза той и побърза да се обърне към Вивиан. — Ти не отговаряй.
— Напротив, ще ти отговоря. Бог го е спасил.
Нейните божествени обяснения на всичко започваха да му лазят по нервите.
— Бог не се е погрижил за коптските войници на княз Теодрос — отбеляза Франк и предположи: — Може би защото Господ е католик.
Вивиан явно се разсърди и не отговори.
— Наистина изглежда цяло чудо, че отец Армано е избегнал всичко това — съгласи се Меркадо.
— Може да има някаква връзка с неговата килия — каза Пърсел. — Воините гала определено не бяха го пощадили. Хайде да поогледаме.
Обиколиха малката крепост, която се състоеше от двайсетина сгради, главно казармени помещения и складове. Големият воден резервоар беше разрушен от експлозия. Мините бяха улучили и бункера за боеприпаси и вторичните взривове бяха сравнили със земята всичко наоколо. Познаха щаба по юдейския лъв, нарисуван с избеляла жълта боя над отворения вход. Надникнаха вътре и видяха, че всичко е изгоряло. Фин пласт прах покриваше пода и скелетите на поне десетина души.
Ган привлече вниманието им към лонните кости на мъжете и посочи нарезите по тях.
— Извършили са отвратителното си дело с ятагани. Понякога тези нещастници даже не са мъртви.
— Много благодаря — измърмори Пърсел.
Продължиха сред разрушените постройки и стигнаха до една почти невредима квадратна сграда, чиито стени бяха дълги около три метра. Тя беше и единствената, чиято ръждива стоманена врата все още си стоеше на мястото. Ключалката на резето бе разбита. В долния край на вратата имаше отвор с капак.
— Прилича на затвор — каза Франк.
Той прескочи няколко разчленени скелета пред вратата и я натисна, ала тя не поддаде. Ган се приближи до него и двамата опряха рамене в стоманената повърхност, но ръждата явно я беше споила с касата.
Вивиан предложи да използват отвора. Пърсел застана на колене и натисна капака, който се отвори със скърцане.
Тя коленичи до него.
— Аз ще се провра. — Никой не възрази и фотографката смъкна раницата си, но задържа фотоапарата и вмъкна стройното си тяло вътре. Краката й изчезнаха и капакът падна на мястото си.
Всички я зачакаха да извика, но последва пълно мълчание.
Накрая Пърсел заудря по вратата.
— Вивиан!
— Да… влизайте.
Той влезе пръв, после Меркадо и Ган.
Изправиха се върху пръстения под и огледаха малката каменна килия. Навсякъде имаше отломки и покривът липсваше, освен един-единствен лист гофрирана ламарина. Високо на стената имаше малък отвор и в камъка под него беше издълбан кръст.
— Четирийсет години… Господи! — промълви Вивиан.
Протегна ръка и погали кръста.
— Каква вяра! Каква невероятна вяра!
Пърсел и Ган се спогледаха.
— Този човек наистина е светец и мъченик — заяви Меркадо. — И истински християнин.
На Пърсел му се прииска да отбележи, че свещеникът е бил затворен тук също от християни, но му беше писнало от теологически спорове.
Вивиан направи десетина снимки на килията и предложи едноминутна мълчалива молитва.
И без това почти не разговаряха, така че Франк нямаше проблем с това, стига да не коленичеха.
— Амин — каза накрая фотографката.
— Това според мене решава загадката за бягството на отец Армано от гала — заяви Пърсел.
Внимателно огледаха голата килия, в случай че са пропуснали нещо, например издраскано на стената послание или, надяваше се Франк, карта или упътване към черния манастир. После напомни на всички, че войниците на Гетачу са били тук преди пет месеца.
— Те са обрали крепостта до шушка. Време е да се махаме от тази килия.
Ган се съгласи с него.
— Ако някой се появи, не е добре да ни свари тук.
Изпълзя навън пръв с узито, последван от Меркадо, Вивиан и Пърсел.
— Можем да направим кратка обедна почивка и след това да продължим към следващата ни цел — предложи полковникът.
Намериха сенчесто място край крепостната стена и насядаха на земята. Извадиха хляб и фурми, но очевидно никой не искаше сушено месо, може би заради миризмата на смърт, полепнала по пръснатите навсякъде наоколо кости.
— Трябва да потърсим поток — каза сър Едмънд. — Не би трябвало да е много трудно, но понякога е. Не пийте от езера, обаче спокойно можете да се миете в тях.
— Край пътеката видях плодове — каза Меркадо.
— Да, някои стават за ядене. Други са смъртоносни.
— Познавате ли ги? — попита Вивиан.
— Не особено добре — призна Ган. — Така и не успях да запомня кои са отровни.
— Може да използваме Хенри като дегустатор — предложи Пърсел.
— Само след тебе, Франк.
Полковникът помоли Пърсел за картата на района и я огледа.
— Виждам, че сте оградили шест точки. По важност ли сте ги номерирали?
— Опитахме, но всъщност не се получи — призна Франк.
— Добре тогава… ще ги обиколим според местоположението им. — Полковникът отново насочи вниманието си към картата. — За съжаление не виждам означени пътеки, но всички тези места са в радиус петдесет километра от крепостта… а от нея водят много пътеки. Трябва да ги открием и да решим по коя да тръгнем. — Изхъмка. — Само че тези шест точки не са непременно свързани с пътеки, нито с открити площи. А ако се наложи да правим просека сред гъсталаците, това може да ни отнеме… е, около месец, опасявам се. Даже повече.
— Освен ако не извадим късмет от първия опит — отбеляза Меркадо.
— Да, естествено. Но нали сте наясно, приятелю, че може нито едно от тези кръгчета тук да не е мястото, което търсим.
— Всъщност според мен наистина нито едно от тях не е черният манастир — заяви Пърсел.
Никой не му отговори, затова той продължи:
— Както казахте, полковник, от тази крепост водят много пътеки, така че въпросът е защо отец Армано не е тръгнал по друга. Защо е избрал онази отвратителна животинска пътека? Чиста случайност? Едва ли. Как изобщо е успял да открие такава тясна просека? Освен ако не е дошъл по нея в крепостта.
Другите продължиха да мълчат.
— Връщал се е в черния манастир — промълви накрая Вивиан.
— Къде другаде е можел да иска да отиде?
— За бога, това е! — възкликна Ган.
— Още отначало ни е било под носа — съгласи се Меркадо.
— Цялото ни въздушно разузнаване се основаваше на много догадки и грешни предположения — отбеляза Пърсел. — Ние търсихме само на изток от шосето. Всъщност обаче, ако отец Армано се е връщал в черния манастир, той трябва да е на запад от пътя и балнеокурорта.
Всички се замислиха над думите му и Хенри съобщи очевидния факт:
— Нямаме нито снимки… нито представа какво има на запад от шосето.
— Да, нямаме — потвърди Франк. — Но пък имаме карта на част от района, както и два ориентира — тази крепост и балнеокурорта.
— Всеки две точки могат да се свържат в права линия… само че тази линия не ни дава непременно третата точка — отвърна по-възрастният журналист.
— Вярно е. Обаче трябва да се върнем в балнеокурорта, да пресечем шосето и да тръгнем на запад.
Меркадо потъна в размисъл.
— Значи предлагаш да зарежем всичко, което сме направили досега, и да поемем в напълно непозната територия, така ли? — попита накрая.
— Само ако всички сме убедени, че отец Армано е отивал в черния манастир.
— Трябва да сме убедени и че е помнел пътя, по който е дошъл от манастира — посочи Ган.
— Мисля, че той завинаги е бил запечатан в ума му — заяви Франк. — И когато е избягал от крепостта и е излязъл през отворения портал, свещеникът е знаел точно по кой път да тръгне.
— Чувал съм такива истории — потвърди полковникът.
— Според мен и четиримата вярваме, че отец Армано се е връщал в черния манастир и е знаел пътя — включи се и Вивиан.
Всички кимнаха утвърдително.
Събраха багажа си и се изправиха. Вивиан попита Пърсел:
— Кога се сети за това?
— По пътя насам.
— Защо не каза нищо?
— Ти искаше да снимаш затвора му. Трябваше да дойдем тук.
Фотографката кимна.
Напуснаха развалините на крепостта на княз Теодрос през портала, през който преди почти четирийсет години влязъл отец Армано, за да излезе преди пет месеца, и поеха през откритото пространство към животинската пътека, която, видяха сега, започваше край един висок и могъщ кедър.
Докато вървяха, Вивиан настигна Пърсел и му се усмихна.
— Това беше божествено вдъхновение, Франк. Не го отричай.
Той отговори на усмивката й.
— Ще ми се да мисля за себе си като за рационален гений. Обаче може и да греша за всичко това.
— Не грешиш. Приготви се за чудо.
Вече бяха станали свидетели на няколко чудеса, главно свързани с полетите.
— Винаги съм отворен за чудеса.
— И докато си на тази тема, отвори сърцето си за любов.
Пърсел не отговори.
— Всеки момент може да умрем тук, затова сега трябва да ми кажеш, че ми прощаваш и че ме обичаш. Преди да е станало късно.
Той помълча няколко секунди, обмисляйки думите си.
— Обичам те.
— Прости ми.
— Аз ти изневерих, преди да пристигнеш в Рим.
— Прощавам ти.
Франк я хвана за ръка.
— Всичко е простено.