Нелсън Демил
Черният манастир (55)

54.

Пърсел взе узито и даде револвера на Вивиан, а Хенри се въоръжи с един от калашниците. Нарамиха раниците и излязоха от обсидиановата кариера, спуснаха се по склона към грамадния кедър и продължиха към стената от тропическа растителност пред тях.

Известно време мълчаха, после Меркадо попита:

— Взе ли храна от войниците, Франк?

— Не.

— Трябва да се върнем.

— Постави ръката си в десницата Божия, Хенри. Нали затова сме тук.

Меркадо помълча, после каза:

— Да… ще го направя.

— Сега всички сме в Божиите ръце — заяви Вивиан.

Пърсел нямаше нужда от компаса, за да знае, че вървят право на запад — кедърът и монолитът зад него му показваха посоката.

На земята пред дърветата имаше изтъркана черна плоча, а зад нея започваше пътека. Минаха през черния праг и навлязоха в джунглата. Над главите им надвисваха клони и лиани, които веднага спряха слънчевата светлина.

Теренът плавно се спускаше и дърветата ставаха по-високи, короните им — по-гъсти. След известно време Франк забеляза, че почвата е мека и влажна, сякаш наближаваха блато или мочурище.

Пътеката вече не се ограничаваше от стени от растителност, но можеше да се различи, ако човек погледнеше напред и видеше разликата между отъпканата и околната пръст.

— Къде е потокът? — попита Меркадо.

Никой не му отговори.

Почвата определено стана мочурлива и Пърсел забелязваше промени в джунглата. Започнаха да се появяват огромни бананови палми, блатни кедри и кипариси, каквито си спомняше от тресавищата в Югоизточна Азия.

Склонът ставаше по-стръмен и Франк предположи, че са в речния басейн, който беше видял от въздуха и на картата, но който не се бяха сетили да включат сред вероятните местонахождения на черния манастир.

Всъщност те се бяха… бяха се вкопчили в отец Армано и неговия разказ, а свещеникът им беше дал информация, но не и факти. Бе им казал само толкова, колкото да ги прати по пътя, ала недостатъчно, за да стигнат до края му. Трябваше да го направят сами. И ако наистина бяха избрани, бяха на верния път.

Теренът изглеждаше измамно приятен, но от двете страни на изчезващата пътека вече проблясваха водни площи, обрасли с блатна папрат. Издигаха се облаци блатни газове, въздухът ставаше все по-зловонен. От клоните на дърветата висяха бради от сивкав мъх, имаше много гнили дънери и по съчките, осейващи влажната почва, пълзяха блатни растения. Големи безмълвни черни птици бяха накацали по голите клони и сякаш ги следяха. Направи му впечатление, че блатото е много по-тихо от джунглата и почти не се чуват звуци на насекоми и птици. Обзе го лошо предчувствие, ала той не каза нищо на другите.

Вече вървяха през истинско тресавище и Франк се чудеше дали е проходимо. Чудеше се и дали се движат в правилната посока. Пътеката беше изчезнала напълно, но сред мочурището се виждаше лъкатушеща ивица по-висок терен. Обувките им потъваха в калта и Вивиан се събу боса. Пърсел и Меркадо последваха примера й.

Тя най-после забеляза, че Франк има кръв по крачола, и попита:

— Ранен ли си?

— Нищо ми няма.

— Дай да видя.

— Вече видях.

Вивиан настоя да спрат и Пърсел седна на един дънер, а Вивиан коленичи в калта, изпъна крака му и разгледа раната.

— Наистина не е сериозно — каза той.

Тя извади шишенце йод и намаза раната, после седна до него на дънера.

Огледаха се. И без да го казват, знаеха, че отец Армано изобщо не бе споменал за блато.

— Седни, Хенри — каза тя на Меркадо.

Възрастният репортер бавно седна на дънера и сбърчи лице от болка.

— Струва ми се, че оставих в теб едно парче метал — осведоми го Франк.

— Правилно ти се струва.

Тримата се усмихнаха, ала уморено и принудено. Шокът и ужасът от случилото се им идваше прекалено и сега бе моментът да кажат нещо.

— Едмънд Ган беше много смел човек — рече Пърсел.

— Той беше войник и джентълмен… благородник — прибави Меркадо.

— Убедена съм, че сега са заедно с Мириам — допълни Вивиан.

— Така е — съгласи се Хенри.

Вивиан прегърна Франк и го притегли към себе си.

— И ти си много смел човек, Франк Пърсел. — Обърна се към Хенри. — Когато избухна гранатата, той се хвърли върху мен.

Меркадо кимна.

Вивиан постави ръка на рамото му.

— Какво каза на амхарски на Гетачу?

— Обичайното: че майка му е сифилистична проститутка и е трябвало да го удуши при раждането му.

— Малко грубо, Хенри — усмихна се тя.

— Надявам се, че Гетачу вече се пържи в ада.

Известно време никой не каза нищо, после Меркадо я попита:

— Още ли носиш черепа на отец Армано?

— Да.

— Е, ще го занесем там, където искаше той. — Хенри се изправи. — Готови ли сте?

Вивиан и Пърсел станаха и тя ги увери:

— Потокът е пред нас.

И те продължиха нататък.

Теренът постепенно се издигна и тресавището отново се превърна в джунгла. Пред тях се появи отъпкан път.

Вивиан рязко спря и се заслуша, но нито Пърсел, нито Меркадо чуха нещо.

— Какво има? — попита Хенри.

— Вода. — Тя тръгна надясно и двамата мъже я последваха.

По склона течеше поточе, задръстено с водни лилии и лиани. Ручей от хълмовете, разбра Франк, който се вливаше в блатото.

Вивиан клекна и потопи дланта си в течащата вода. После се обърна към Пърсел и Меркадо и безмълвно ги подкани да направят същото.

Те клекнаха до нея и оставиха водата да тече през пръстите им.

— Това е потокът — каза Вивиан. — Покрай него ли да тръгнем? Или по пътеката?

Франк си помисли, че пътеката и потокът са успоредни, ала можеше да се отклонят в различни посоки.

— Ruscello — каза Меркадо. — Той го повтори два пъти. Il Ruscello. Потокът.

Вивиан кимна и се изправи. Все още боси, тримата заедно нагазиха в прохладната плитка вода и тръгнаха срещу течението.

И без да си поглежда часовника, Пърсел знаеше, че вече вървят около пет часа и наближава пладне — половин ден път от мястото на срещата между монасите и фалашите. И се движеха главно на запад, въпреки лъкатушещата в блатото пътека. Изглеждаше съвсем просто, след като вече си го направил, и той се опита да си представи отец Армано по време на патрула със сержанта Джовани. Разбира се, свещеникът и войниците не бяха знаели, че при черната скала се срещат копти и юдеи. После Джовани отвел хората си при огромния кедър и оттам през джунглата и блатото до потока, ориентири, които бил открил случайно по време на предишно разузнаване. И отново стигнали до черния манастир — само че този път влезли вътре с тръстиковия кош и оттам излязъл жив само отец Армано.

И когато раните му заздравели — по естествен път или с вяра, — свещеникът бил предаден на роялистките войници, които го повели по същия или по друг път до неговия затвор в крепостта, и той останал там близо четирийсет години. И го крепяло онова, което видял в манастира, не само през всички онези десетилетия в килията, но и по обратния път към мястото, където преживял нещо толкова забележително — или чудотворно, — че трябвало да се върне там, въпреки че умирал. Така и не стигнал, ала се добрал чак до руините на балнеокурорта, който още не съществувал предишния път, когато отец Армано минал оттам. И на това място заварил трима души, които също търсели нещо. Търсели войната. И той ги попитал… или по-точно, попитал Вивиан: Dov’ѐ la strada? Къде е пътят?

Къде е пътят, наистина? Има много пътища.

Джунглата се сгъсти и потокът стана по-тесен. От възвишенията се спускаха други поточета и се вливаха в него. Имаше още палмови горички. Никой от тримата не се съмняваше, че наближават черния манастир. Беше само въпрос на часове или дни, но той бе някъде тук, все още скрит от човешки очи, все още недружелюбен към гости, и все пак готов да ги приеме с направения от тръстика кош.

Слънцето залязваше и малкото светлина помръкваше. Трудно виждаха и на десет метра пред себе си, ала потокът ги водеше.

Джунглата някак се промени, при това не само заради сумрака. Пърсел забеляза финикови палми, хлебни дървета и други, с месести плодове. Черни африкански теменужки покриваха земята, за която някой явно се грижеше — тропическа градина, каквито беше виждал в Югоизточна Азия, едва различима от дивата джунгла.

— Манастирът е точно пред нас — каза Франк.

— Знам — отвърна Вивиан, която вървеше първа.

Потокът рязко зави надясно и те го последваха за кратко, а после Вивиан излезе от водата и мина между две високи палми.

Пърсел и Меркадо я последваха.

Над шестметров бамбуков гъсталак на десетина метра от тях се издигаше черна стена.

Вивиан вдигна поглед към лъскавия камък и каза простичко:

— Стигнахме.