Един богат идалго — благородник, ухажва красива, но бедна жена и спечелва нейната любов. Тя му ражда двама сина, ала идалгото не благоволява да се ожени за нея. Един ден той й съобщава, че се връща в Испания, където щял да се ожени за богата жена, избрана от неговото семейство, и че щял да вземе момчетата със себе си.

Младата жена полудява от мъка и се държи като всички велики пищящи обезумели жени през вековете. Тя дере лицето си с нокти, собственото си лице, грабва двете деца, изтичва при реката и ги хвърля във водата. Децата се удавят, а La Llorona се хвърля на речния бряг и умира.

Идалгото се завръща в Испания и се оженва за богатата жена. Душата на La Llorona отива в рая. Там господарят на портата й казва, че може да влезе в рая, защото е страдала, но че първо трябва да извади душите на синовете си от реката.

Ето защо днес се говори, че La Llorona, плачещата жена, обикаля по речните брегове, развяла коса, и потопила дългите си като пръчки пръсти във водата, търси на дъното своите деца. Затова и живите деца нощем не бива да се приближават до реката, защото La Llorona може да ги вземе за синовете си и завинаги да ги отнесе^[1].

А сега, съвременната La Llorona. Подложена на различни влияния, културата се променя, менят се и нашето мислене, нашите възгледи и проблеми. Променя се и приказката за La Llorona. Миналата година бях в Колорадо, за да събирам истории за призраци и Дани Салазар, десетгодишно момче без предни зъби, с несъразмерно големи крака и с мършаво (но обещаващо да се издължи) тяло, ми каза, че La Llorona не убила децата си поради причините, описани в старата приказка.

La Llorona била любовница на богат идалго, който имал фабрики край реката. Но нещо се объркало. Докато била бременна, тя пила речна вода. Бебетата, близнаци момчета, се родили слепи и с ципести пръсти, защото идалгото бил отровил водата с отпадъци от фабриките си.

Той казал на La Llorona, че не иска нито нея, нито децата й. Оженил се за богата жена, която ламтяла за нещата, произвеждани от фабриките. La Llorona хвърлила бебетата в реката, защото животът им щял да е ужасно тежък. После умряла от мъка. Отишла в рая, но Свети Петър й казал, че не може да влезе, докато не открие душите на синовете си. И сега La Llorona търси децата си в замърсената река, но не вижда почти нищо, защото водата е мръсна и тъмна. Призракът й рови по речното дъно с дългите си пръсти. Тя се скита по речния бряг и вика синовете си.

Бележки

[1] Приказката за La Llorona се разказва, откакто Божията жена седяла край огъня. Същата история е разпространена с малки вариации, главно в облеклото. „Била облечена като проститутка и един от мъжете я взел от поречието на Ел Пасо. Божичко, колко се изненадал!“ „Била облечена в дълга бяла нощница.“ „Била облечена като булка с дълъг бял воал над лицето.“

Освен това много латиноамерикански родители използват приказката като вълшебна бавачка. Повечето деца толкова се ужасяват от разказите за това как La Llorona краде чужди, за да замени своите удавени бебета, че не се приближават до река след мръкване и навреме се прибират вкъщи.

Според някои тези приказки са предназначени да плашат хората, за да ги карат да се държат добре. Аз обаче познавам буйната кръв на народа, от който те произхождат, и според мен историите за La Llorona са революционни — тяхната цел е хората да се осъзнаят и да променят съществуващия ред. Някои разказвачи наричат тези приказки „Llorona, cuentos de la revolution“ — истории за революцията. — Б.а. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Клариса Пинкола Естес Бягащата с вълци (97)

Метаданни

Данни

Бягащата с вълци

Информация

История

Сваляне / Връзки

La Llorona

Клариса Пинкола Естес
Бягащата с вълци (97)