Клариса Пинкола Естес
Бягащата с вълци (43)

Сълзата

Докато рибарят спи, от ъгълчето на окото му се отронва сълза. Жената скелет я вижда и ожадняла пропълзява при него, за да пие от чашата на окото му. Какво, питаме ние, сънува героят, че плаче?

В митовете сълзите носят огромна съзидателна сила. В билкарския фолклор те се използват като „спойка“, свързваща елементите, идеите, душите. В приказките сълзите подплашват разбойници или водят до прииждане на реки. Те призовават духовете. Когато се излеят върху тялото, сълзите лекуват рани и възстановяват зрението. Когато биват докосвани, предизвикват зачеване.

Когато човек е стигнал толкова надалеч във връзката с природата Живот/Смърт/Живот, това е сълза на страст и състрадание — към себе си и към другия. За мъжете и някои „корави“ жени е най-трудно да я изплачат.

Сълзата на страст и състрадание най-често се изплаква след случайното откриване на съкровището, след опита за бягство, след разплитането, защото всичко това е причина за изтощението, разрушаването на защитните стени, желанието за познание и облекчение. Това кара душата да се вгледа в истинските си копнежи и да скърби за загубата и любовта.

По същия начин, по който на повърхността е изтеглена Жената скелет, сега е изплакана тази сълза, това чувство в мъжа. То е напътствие за обич към себе си и към другия. Освободен от тежестите на дневния свят, мъжът привлича Жената скелет да легне до него и да пие от неговото най-дълбоко чувство. В своята нова форма той е способен да утоли жаждата на другия.

Плачът му е призовал нейния призрак — идеи и сили от психичния свят, стоплени от неговата сълза. Историята на символа на водата като създател или път е дълга и богата. Пролетта идва с дъжд от сълзи. В долния свят се влиза по водопад от сълзи. Чута от човек с голямо сърце, сълзата се разбира като призив за близост. Затова рибарят плаче и тя се приближава. Без неговата сълза тя щеше да остане само скелет. Без своята сълза той никога нямаше да се събуди за любов.

Сънуващият пролива сълза, когато бъдещият любим си позволи да усети и превърже собствените си рани, когато си позволи да види самоунищожението, дължащо се на загубата му на вяра в добротата на същността, когато се почувства откъснат от подхранващия и възкресяващ цикъл на природата Живот/Смърт/Живот. Тогава той плаче, защото осъзнава своята самота, носталгията към онова психично място, към онова диво познание.

Това е мъжът, който лекува, мъжът, който разбира. Той се заема сам да си приготви лекарство, заема се със задачата да нахрани „премахнатия друг“. И започва да твори със сълзите си.

Не е достатъчно да обичаш друг, не е достатъчно „да не пречиш“ на живота на другия. Не е достатъчно „да го подкрепяш“ и т.н. Целта е да опознаеш циклите на живота и смъртта — и в собствения си живот, и около теб. И единственият начин да го постигнеш, е да се учиш от костите на Жената скелет. Тя очаква сигнала на дълбокото чувство, онази сълза, която казва: „Признавам раната“.

Това признание подхранва природата Живот/Смърт/ Живот, осъществява връзката и поставя началото на дълбокото познание. Всички сме допускали грешката да си мислим, че може да ни изцери някой друг. Отнема ни много време да открием, че не е така, главно защото прехвърляме раната върху външния свят, вместо да се погрижим за нея в себе си.

Може би най-съкровеното желание на жената е мъжът да признае собствената си рана. Когато той го направи, сълзата идва естествено и неговата вярност укрепва. Той става лечител на самия себе си, вече не е отделен от вътрешната си същност. Вече не иска от жената да е неговото „болкоуспокоително“.

Тази ситуация е описана в старогръцката митология. Имало един мъж на име Филоктет, който наследил вълшебния лък и стрелите на Херакъл. По време на битка го ранили в крака. Раната обаче не зараснала и станала толкова зловонна, а стенанията му толкова ужасни, че другарите му го изоставили на остров Лемнос да умре.

Филоктет едва се спасил от гладна смърт, като убивал малки животни с лъка на Херакъл. Но раната му гноясала и миризмата ставала все по-нетърпима. Всички моряци, които наближавали острова, бързо се отдалечавали. Ала група мъже решили да изтърпят смрадта, за да откраднат вълшебния лък и стрели.

Те хвърлили жребий и задачата се паднала на най-младия^[1]. По-възрастните го насърчили да действа бързо и да използва нощния мрак. И младежът се отправил на път. Вятърът носел толкова ужасно зловоние, че той трябвало да увие лицето си в плат, напоен с морска вода, за да може да диша. Ала нищо не можело да го спаси от страшните викове на Филоктет.

Луната била забулена в облаци. Добре, помислил си младежът, докато завързвал кораба си за брега и запълзял към страдащия Филоктет. Когато протегнал ръка към лъка и стрелите, луната ненадейно осветила лицето на умиращия старец. И нещо в младежа — сам не знаел какво — внезапно го накарало да заплаче. Изпълнили го състрадание и жалост.

Вместо да открадне лъка и стрелите, младежът почистил раната на Филоктет, превързал я и останал при него да го храни, да пали огън и да му помага, а после го завел в Троя, където го излекувал полубожественият лекар Асклепий.

Състрадателната сълза се пролива при осъзнаването на парещата рана. Парещата рана има различен вид и произход при различните хора. За едни от нас тя означава цял живот стъпка по стъпка да се изкачваме по стръмни склонове, само за да разберем със закъснение, че сме сбъркали планината. За други това са незараснали рани от детството.

За трети това е някаква смазваща загуба в живота или любовта. Един младеж изгубил първата си любов и нямало кой да го подкрепи, нямало кой да го научи как да се излекува. Години наред той се скитал с прекършена душа. И все пак е бил убеден, че не е наранен. Един бейзболист трябвало преждевременно да приключи кариерата си поради травма. Парещата рана не е била единствената му трагедия, а двайсетте години, през които единствените му лекарства били озлобеността и алкохолизмът. Когато мъжете имат такива рани, миризмата им се усеща отдалеч. Никоя жена, никаква любов, никакво внимание не лекуват такава рана — единственото средство е състраданието към самия себе си.

Когато изплаква сълзата, мъжът осъзнавал болката си. Той вижда, че заради раната е пропилял целия си живот. Вижда, че е осакатил любовта си към живота, към самия себе си и към другите.

В приказките сълзите променят хората, напомнят им за важните неща и спасяват душите им. Само коравото сърце не проронва сълзи. Преди много години преведох една поговорка на суфистите^[2], всъщност молитва към Бог: „Разбий сърцето ми, за да се отвори място за Безгранична любов“.

Вътрешното чувство на нежност, което кара рибаря да разплете Жената скелет, също му позволява да изпита друг забравен копнеж — да възкреси състраданието към себе си. Тъй като е в състояние на невинност, т.е. смята, че е възможно всичко, той не се страхува да даде израз на желанията на душата си. Не се страхува да иска, защото е убеден, че потребностите му ще намерят отклик. За него е огромно облекчение да вярва, че душата му ще бъде удовлетворена. Когато рибарят изплаква истинското си чувство, връзката с природата Живот/Смърт/Живот се заздравява.

Сълзата привлича Жената скелет към рибаря, събужда в нея жажда, кара я да се стреми към още по-голяма съпричастност с него. Също като в приказките, сълзите привличат към нас истинските неща, дават ни „липсващите части“. В африканската приказка „Златните водопади“ един магьосник помага на избягала млада робиня, като изплаква толкова много сълзи, че се образува водопад, под който се скрива момичето. В африканската приказка „Тракане на кости“ чрез поръсване на земята с детски сълзи се призовават душите на мъртви лечители. Постоянно се изтъква силата на това велико чувство. Сълзите притежават привлекателна мощ, а в самата сълза се съдържат могъщи образи, които ни напътстват. Сълзите представляват не само чувството, но и лупата, с чиято помощ получаваме второ зрение, друга гледна точка.

В приказката рибарят позволява на сърцето си да се пръсне или по-точно да се разтвори. Това не е любовта към la teta, майчиното мляко, което той желае. Това не е любовта към парите, властта или славата, нито е сексуална любов. Той винаги е носил в себе си тази любов, но никога не го е признавал.

Когато мъжът осъзнава тази връзка, душата му получава здрава опора. Отронва се сълзата. Жената я изпива. Сега в него ще се развие и роди нещо ново, нещо, което той може да й даде — огромно като океан сърце.