Клариса Пинкола Естес
Бягащата с вълци (107)

Трите златни косъма

Било тъмна нощ. Земята била черна, дърветата приличали на възлести ръце на тъмносиния фон на небето. И в тази мрачна нощ един самотен старец вървял през гората. Макар че клоните шибали лицето му и почти го заслепявали, той носел пред себе си малък фенер. Свещичката във фенера се топяла и ставала все по-малка.

Старецът имал странен вид: бил с дълга жълтеникава коса, нащърбени пожълтели зъби и извити кехлибарени нокти. Гърбът му бил превит, все едно носел чувал с брашно, и бил толкова стар, че кожата му висяла под брадичката, по ръцете и хълбоците му.

Той напредвал през гората, като се хващал за някоя фиданка, придърпвал тялото си напред, после хващал друга. Костите на краката ужасно го болели. Бухането на бухалите по дърветата отеквало в ставите му. В далечината мъждукала едва забележима светлинка на къщурка, огън или дом и той упорито вървял натам. Точно когато стигнал до вратата, свещичката във фенера му угаснала, а старецът бил толкова уморен, толкова изтощен, че се строполил на прага.

Пред весело бумтящия огън в къщурката седяла старица, която станала и отишла при странника, вдигнала го и го отнесла при огнището. Държала го в скута си като майка и го люлеела на люлеещия се стол.

Люляла го цяла нощ и малко преди разсъмване той се подмладил, превърнал се в красив млад мъж със златиста коса и дълги силни крайници. А старицата продължавала да го люлее.

Когато утрото още повече наближило, младежът станал малко и много красиво дете със златиста като пшеница коса.

Точно на зазоряване старицата откъснала три косъма от главицата му и ги хвърлила на пода. Те издрънчали като метал.

Детето в ръцете й изпълзяло от скута й и изтичало при вратата. Озъртайки се за миг към старицата, то ослепително й се усмихнало, после се обърнало и се издигнало в небето, за да се превърне в яркото утринно слънце^[1].

Нощем всичко е различно, затова, за да разберем приказката, трябва да превключим на нощно съзнание, състояние, в което по-бързо долавяме всяко изскърцване и шумолене. През нощта сме по-близо до себе си, по-близо до същностните идеи и чувства, на които денем почти не обръщаме внимание.

В митовете нощта е светът на Майка Нюкс — жената, която е създала света. Тя е Старата майка на дните, майката на стариците Живот и Смърт. Когато в приказките е нощ, ние знаем, че сме в подсъзнанието. San Juan de la Cruz, Свети Йоан Кръстител я наричал „тъмната нощ на душата“. В тази приказка нощта символизира времето, когато енергията във формата на старец все повече намалява.

Да изгубите съсредоточеността си, означава да изгубите енергията си. В такива случаи не бива да бързате да си я възвърнете. Бързането не води доникъде. Както виждаме в приказката, всичко се решава с люлеене на стола. Търпението, спокойствието и люлеенето възраждат идеите. Някои жени наричат търпението да люлеят една идея „лукс“. Дивата жена го нарича „необходимост“.

Вълците знаят всичко за тези неща. Когато се появи натрапник, те ръмжат, лаят или дори го хапят, но може и да се върнат в групата си и да поседят заедно като семейство. Просто си седят и дишат заедно. Гръдните им кошове се надигат и спускат, надигат и спускат. Те се съсредоточават, завръщат се в центъра си и решават какво да правят. Решават, че „в момента няма да направят нищо, просто ще седят тук и ще дишат, просто ще се люлеят заедно“.

Когато идеите не се развиват или не се осъществяват гладко, или когато не ги реализираме както трябва, ние често губим съсредоточеност. Това е част от естествения цикъл и се случва, защото идеята е остаряла или сме изгубили способността си да я разглеждаме по нов начин. Станали сме стари и изтощени като стареца от „Трите златни косъма“. Макар за творческото „блокиране“ да има много теории, истината е, че по-леките идват и си отиват като сезоните, освен психологическото блокиране, за което вече говорихме, като например бягане от истината, страх от отблъскване, замърсяване на фундаменталния поток, задоволяване с посредственост или с бледи имитации и т.н.

Тази приказка е толкова хубава, защото очертава целия цикъл на една идея. Мъждукащата свещ, разбира се, е самата идея, която се стопява и почти угасва. Когато в приказките се случва нещо лошо, трябва да се опита нещо ново, трябва да се намери нова енергия, помощник, лечител, трябва да се потърси съвет от вълшебна сила.

Тук отново виждаме старата La Que Sabe — вечната жена. Тя е Онази, която знае. Люлеенето в ръцете й пред огън действа възраждащо^[2]. Старецът се довлича до нейния скут, защото без нейната топлина ще умре.

Старецът е изтощен от продължителната работа, която му възлагаме. Някога виждали ли сте жена да работи така, сякаш дяволът я е хванал за палеца на крака, за да се строполи на пода и да не може да продължи? Някога виждали ли сте жена, която влага много страст в някакъв социален проблем, но един ден махва и казва всичко да върви по дяволите? Нейният анимус се е изтощил и трябва да бъде люлян от La Que Sabe. Жената, чиято идея или енергия е изчерпана, трябва да научи пътя до онази стара curandera — лечителка, и да отнесе при нея изтощения анимус.

Аз работя с много жени, които са изключително социално активни. Няма съмнение, че в края на цикъла те се изтощават и се замъкват в гората с мъждукащи фенери, готови всеки миг да угаснат. И тогава казват: „Край. Напускам, връщам журналистическия си пропуск, полицейската си карта, профсъюзната си книжка…“ и т.н. Иска им се да емигрират в Нова Зеландия. Иска им се да гледат телевизия, да ядат сладкиши и никога да не поглеждат през прозореца. Иска им се да си купят неудобни обувки, да се преселят в квартал, в който никога нищо не се случва, и през остатъка от живота си да гледат само реклами. Иска им се отсега нататък да се занимават само със своята работа и нищо повече.

Каквато и да е представата им за почивка, въпреки че говорят така, защото са уморени и ядосани, аз им казвам, че тази почивка е добра идея, че е време да си отдъхнат. В отговор, на което те обикновено изсумтяват: „Почивка! Как мога да си почивам, когато целият свят ще отиде по дяволите пред очите ми“.

Но накрая жената трябва да си почине, да се полюлее, да възвърне съсредоточеността си. Тя трябва да се подмлади, да възстанови енергията си. Мисли си, че не може, защото кръгът от жени, майки, студентки, художнички или активистки винаги попълва местата на онези, които отиват да си починат. Жената творец трябва да отделя време за отдих, след което да се завръща към напрегнатата си работа. Трябва да отива при старицата в гората, при възродителката, Дивата жена в едно от многото й превъплъщения. Дивата жена очаква анимусът редовно да се изчерпва. Тя не е изненадана, когато той се строполява на прага й. Тя е готова. Няма панически да се втурне към нас. Просто ще ни вземе на ръце и ще ни люлее, докато възвърнем силата си.

Ние също не бива да изпадаме в паника, когато губим енергията или съсредоточеността си. Също като Дивата жена трябва спокойно да прегърнем идеята и известно време да останем с нея. Няма значение дали сме се съсредоточили върху собственото си развитие, или върху някакъв световен проблем, анимусът ще се изчерпи. Въпросът в случая не е „дали“, а „кога“. Продължителни усилия като завършване на училище, приключване на ръкопис, грижи за болен човек, всичко това води до момент, в който някога младата енергия остарява, грохва и вече няма сили да продължи.

За жените е най-добре да го проумеят още в самото начало, защото умората обикновено ги изненадва. Тогава те вият, хленчат, говорят за провал, неадекватност и прочее. Не, не. Изчерпването на енергията е нещо нормално. Такава е Природата.

Концепцията за вечната сила на мъжествеността е грешна. Това е заблуда на културата, която трябва да се изкорени от психето. Тя кара и мъжките енергии в психичния свят, и мъжете в културата да изпитват безпочвено чувство за провал, ако са уморени и се нуждаят от почивка. Всеки има нужда от отдих, за да възстановява силата си. Просто природата Живот/Смърт/Живот е циклична и се отнася за абсолютно всички.

Трите косъма в приказката са хвърлени на пода. В моето семейство има една поговорка: „Хвърли малко злато на пода“. Това идва от desprender las palabras, което в традицията на cuentistas — разказвачките и лечителките в моя род, означава да изхвърлиш няколко думи от приказката, за да я направиш по-въздействаща.

Косъмът символизира мисълта, която извира от главата. Откъсването на няколко косъма прави момчето по-леко, кара го да заблести още по-ярко. По същия начин и вашата изчерпана идея може да засияе по-ярко, ако изхвърлите част от нея. Също както скулпторът дяла мрамора и отдолу се показва скритата форма. Чудесен начин да възродите или подсилите своята изчерпала се целеустременост е да се избавите от някои идеи.

Откъснете три косъма от своята работа и ги хвърлете на земята. Там те ще се превърнат в зов за събуждане. Хвърлянето им издава психически звук, звън, резонанс в женското психе, който отново възражда активността.

Звукът от падането на част от многобройните ви идеи бележи нова ера или нова възможност.

В действителност старата La Que Sabe леко подкастря мъжествеността. Известно ни е, че кастренето на дърветата им помага да растат по-силни. Известно ни е също, че откъсването на цветчетата на някои растения им помага да растат по-буйни, по-тучни. Цикълът на изчерпване на анимуса е естествен за Дивата жена. Това е древен процес. Жените от памтивека са подхождали към света на идеите и техните външни прояви по този начин. Жените го правят така. Старицата в приказката „Трите златни косъма“ ни учи, всъщност ни припомня, как се прави.

Тогава какъв е смисълът от възвръщането на съсредоточеността, на изгубеното, от това тичане с вълците? Смисълът е да се хвърлите право към гърлото, да стигнете чак до семето, до същността на всичко в живота си, защото там се крие вашето удоволствие, там е вашето щастие, там е раят на всяка жена, мястото, където имате времето и свободата да бродите, да пишете, да пеете, да творите и да не се страхувате. Когато усетят удоволствие или опасност, вълците застават абсолютно неподвижно. Превръщат се в статуи, съсредоточават се върху онова, което виждат, за да могат да чуят, за да могат да почувстват какво има там, да го почувстват в неговата най-стихийна форма.

Ето какво ни предлага дивата природа — способността да виждаме какво има пред нас чрез съсредоточаване, чрез вглеждане, душене, слушане, усещане и опитване. Съсредоточеност означава да използваме всичките си сетива, включително и интуицията. Жените идват на този свят, за да си възвърнат гласовете, ценностите, въображението, ясното си зрение, своите истории и древните женски спомени. А това става чрез съсредоточеност и творчество. Ако сте изгубили съсредоточеността си, просто седнете неподвижно. Вземете идеята и я полюлейте. Запазете част от нея, изхвърлете останалото и тя ще се възроди. Няма нужда да правите повече.